№ 1595
гр. Плевен, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Цецка С. Шутева
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20254430103857 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявена искова молба с вх. № 19698/20.06.2025 г. от
В. Л. П., чрез ЕАД Е. И., срещу „Кеш пойнт България“ ЕООД, ЕИК ***, за прогласяване на
нищожност на договор за паричен заем от 30.11.2024 г., като противоречащ на закона и
добрите нрави.
В исковата молба ищецът твърди, че на 30.11.2024 г. е сключил договор за паричен заем
с ответника като заемодател, който отпуснал кредит в размер на 800 лв., при фиксиран
лихвен процент 50,00% и ГПР 65,60%. Съгласно чл. 5 от договора ищецът следвало да
представи неустойка в размер на 617,24 лв. в случай, че не осигури обезпечение. Ищецът
счита, че с уговорения договорен лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което
клаузата дължимото договорно възнаграждение в размер на 772,00 лв. е нищожна.
Накърняването на принципа на добрите нрави по договора счита, че е довело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации, до злепоставяне на интересите на потребителя
и то с цел извличане на собствена изгода. При заем с кратък срок на ползване / 6 месеца/,
макар необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100% по-висока от
стойността на заема е необяснимо с разходите, които прави заемодателя, нито с риска, който
носи. В практиката се приемало, че максималният размер, до който съглашението за плащане
на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от два пъти
законната при обезпечени заеми. В случая към договорената между страните лихва в размер
на 50,00% годишно, следвало да се добави скритата лихва под формата на неустойка с над
10 пъти законната. Процесната клауза в договора, обективирана в чл. 18, накърнявала
договорното равноправие, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестност.
Ищецът формулира довод, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,ал.4 ЗПК
чрез уговорката за плащане на неустойка, като така се заобикаляла забраната ГПР да не бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Така се стига до калкулиране на
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. На кредитополучателя
били поставени неизпълними условия, с което кредиторът създавал предпоставки за
начисляването на допълнително възнаграждение. Така с уговорената неустойка при
непредоставяне на обезпечение не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
1
Начислената неустойка представлявала разход по кредита, който следвало да бъде включен
при изчисляване на годишния процент на разходите и същият бил предварително известен
на кредитора. Ищецът сочи, че предоставянето на кредита било предпоставено от
заплащането на неустойка, защото клаузата за предоставяне на обезпечение съдържала
множество ограничения и конкретни параметри, и кратък срок за предоставяне, което я
правило изключително трудно изпълнима. Това поведение водило до извода, че е явно, че
кредиторът не търси обезпечение с поставените ограничения и кратък срок за осигуряване
на поръчителя – едва три след сключване на договора. Той имал задължение обаче да оцени
кредитоспособността на потребителя. Рискът от неизпълнение на това задължение
прехвърлил на потребителя с посочената клауза за неустойка.
Иска от съда да уважи предявения иск и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Кеш пойнт България“ ЕООД, чрез адв. М.,
оспорва предявения иск като неоснователен въз основа на следните аргументи изложени в
отговора. Валидността на договора за кредит произтичал от основните му параметри –
главница и лихва, който били валидно уговорени при спазване на законовата форма за
действителност и след като са покрити всички изисквания на чл. 10,ал.1 чл. 11 и 20 от ЗПК.
Процесният договор бил сключен изцяло по воля на ищеца, който попълнил искане за
сключване на договора за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт и е имал пълното право да се съгласи или не с отделните клаузи от
договора. Дори и да не е могъл да ги обмисли, е могъл в 14-дневен срок да упражни правото
си на отказ съгласно чл. 29 ЗПК, за което е уведомен. Наличието на противоречие с добрите
нрави се преценява за всеки отделен случай, като в случая възнаградителната лихва е част от
ГПР, при спазване на нормативните изисквания. Ответникът твърди още, че ищецът е
сключил два договора с него, което показвало, че вместо да си упражни правото по чл. 29
ЗПК, той е сключил още един договор. Знанието за съответните условия в потребителя се
сочи, че е очевидно, което означавало, че той целял да се обогати за сметка на ответното
дружество, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност. Това
поведение противоречало на добросъвестността и принципа, уреден в чл. 12 от ЗЗД.
Процесният договор следвало да се тълкува в контекста на трайни отношения между
потребител и търговец, въз основа на двата договора, като това се сочи, че е необходимо за
преценката налице ли е индивидуално договаряне на конкретни условия и дали клаузите са
достатъчно ясни. С оглед множеството сключени договори, ответникът счита, че е налице
индивидуално договаряне, което изключва липсата на достатъчно информация и рискът да е
нарушен принципа на равноправието. Иска се от съда да отхвърли предявените искове,
претендират се разноски, за които се представя списък по чл. 80 ГПК.
В с. з. ищецът не се явява и представлява, но с писмено становище моли предявения
иск да бъде уважен, претендира разноски.
В с. з. ответникът не се явява и представлява, но с писмено становище оспорва
исковата молба, излага подробни аргументи за неоснователността на предявения иск.
Релевира се възражение за недължимост, а в условията на евентуалност и за прекомерност
на адвокатския хонорар на ищеца.
Съдът, като взе предвид изявленията на страните, събраните по делото доказателствени
средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа
страна:
Не е спорно между страните, че по искане за сключване на договор за кредит
№9502568, отправено от ищеца В. Л. П., към „КЕШ ПОЙНТ“ е сключен процесния договор
за кредит от 30.11.2024, който на осн. чл. 161 ГПК съдът прие, че е със следните
параметри:800 лв. заем, при ГПР 65,45%, дължим на 6 месечни вноски, с фиксиран лихвен
процент 51%, дата на последно плащане 30.05.2024 г., обща сума за плащане 954,76 лв. и
обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съгласно чл.5,ал.1 от договора. С
подписването на договора съгласно чл.5, кредитополучателят декларирал, че му е известно
обстоятелството, че при непредоставяне на договореното обезпечение в тридневен срок от
2
сключване на договора за кредит или ако не отговаря на условията за обезпечение,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 617,24 лв. съгласно чл.
11,ал.2 от договора, разсрочено според погасителния план към приложение №1.
Видно от погасителния план е че всяка от шестте месечни вноски е формулирана от
главница, лихва, неустойка, като общо дължимата сума е 1572,00 лв. Стойността на
неустойката е 617,24 лв.
От заключението на приетата по делото ССЕ се установява, че ГПР по договора
включва главница и възнаградителна лихва, но при добавяне на стойността на неустойката,
ГПР възлизал в размер на 1187,23 %.
Горната фактическа обстановка се установява безспорно от събраните писмени
доказателствени средства, на които съдът дава В., тъй като се ползват с придадената им по
закон доказателствена стойност. Съдът на осн. чл. 161 ГПК, и заключението на вещите лице
прие посочените по-горе параметри на договора. Съдът дава и пълна В. на заключението на
вещото лице, тъй като е отговорено пълно и обективно на поставената задача и е изготвено
от компетентно вещо лице.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е допустим отрицателен установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 ЗЗД,
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 5 вр. чл. 21 от ЗПК.
Няма съмнение по делото, че страните са постигнали съгласие да бъде сключен
процесния договор за паричен заем, по който ищцата е усвоила заемна сума в размер на
800,00 лв., и който договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Няма съмнение и
че по договора е начислена и неустойка за непредоставяне на обезпечение съобразно
чл.5,ал.1 от същия. Следователно за съдържанието на потребителския заем са приложими
специалните разпоредбите на ЗПК относно неговото съдържание.
Настоящият съдебен състав намира за основателен довода на ищеца за
недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се
споделя изложеното от ответника в обратния смисъл. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза
съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита
сума не са коректно посочени, тъй като начислената неустойка за непредоставено
обезпечение неправилно не е взета предвид при изчисляването на процента на разходите и
крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по
кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, неустойки и др. свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за
получаване на кредита. Начислената неустойка е скрито възнаграждение за кредитора, което
му е предварително известно, тъй като то се начислява при непредоставено обезпечение в
двудневен срок. Този извод следва от индициите, че неустойката е изначално начислена
наред с всяка месечна вноска, а предоставянето на обезпечение според уговорките в
договора не е изпълнимо в толкова кратък срок. Житейски нелогично е, че потребителят
може в тридневен срок да представи безусловна банкова гаранция или поръчител,
отговарящи на многобройните изисквания на кредитора. Следователно начислената
неустойка се явява разход по кредита, който е следвало да бъде посочен ГПР и общата
дължима във връзка с кредита сума. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и
реалните разходи по кредита, които ще направи. Този пропуск представлява нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посоченото се потвърждава и от заключението по изготвената
3
ССЕ, съобразно което, ако се включи изначално начислената неустойка, ГПР би възлизал на
стойност 1187,23 %. Тази стойност е и над допустимото съобразно чл. 19,ал.5 от ЗПК.
Същевременно стойността на неустойката значително надхвърля размера на предоставения
заем, което несъмнено накърнява и добрите нрави. В заключение следва да се посочи, че
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по–специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че
клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е
неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на
основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид изложеното, съдът намира, че оспореният договор за потребителски кредит е
недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК, поради противоречие със закона - разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предявеният иск срещу ответника се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
При този изход на спора, на осн. чл. 78,ал.1 ГПК, ответникът следва да заплати
сторените от ищеца разноски – 62,88 лв. за платена държавна такса и 350 лв. за
възнаграждение на вещо лице. Видно от приложения към исковата молба договор за правна
помощ от 10.06.2025 г., е че пълномощникът на ищеца е предоставил безплатна правна
помощ на осн. чл. 38,ал.1,т.2 ЗА, като този договор в частта относно дата и подпис е
попълнен и представен в оригинал по делото. Достатъчно е да е представен договор за
правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024
г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. №
2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019
г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. Именно поради това съдът приема, че е предоставена безплатна
правна помощ, за която се дължи възнаграждение на процесуалния представител с вкл. ДДС.
При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в
задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22,
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по
съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), поради което не следва да
прилага НМРАВ при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи. Това е
така, защото Наредбата не съответства на предоставената правна услуга и правна и
фактическа сложност на делото. Производството по делото е приключило при едно
проведено открито съдебно заседание, не се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност, ищецът и пълномощникът му не са се явили, и са събрани незначителни
по обем писмени доказателства. Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата
молба, представил е писмени документи, и е подал писмено становище за съдебното
заседание. Не се установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото
процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната
по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга,
съдът намира, че дължимото адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в
размер на 480 лв. с ДДС, като до тази стойност е отговорността на ответника по чл. 78, ал. 7
от ГПК.
Ръководен от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
4
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен договор за паричен заем № 9502568/30.11.2024 г., сключен
между В. Л. П., ЕГН **********, като потребител и „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК ***, като кредитодател, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК,
поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на В. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***, на осн. чл. 78,ал.1
ГПК, сумата от 412,88 лв. разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на ЕАД Е. И., ЕИК по Булстат ***, сумата от 480 лв. с ДДС,
за предоставена безплатна правна помощ на ищеца.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните с
въззивна жалба пред ОС Плевен.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5