РЕШЕНИЕ
№ 677
гр. В., 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна Р. Скорчовска Петкова
при участието на секретаря Стефка Б. Радева
като разгледа докладваното от Биляна Р. Скорчовска Петкова Гражданско дело
№ 20251420101697 по описа за 2025 година
М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ж. к. Д. **, чрез адв. Д. Г., вписан
в АК- Л. с №**, служебен адрес: гр. Т., ул. З.С., ** е предявила против „Н.“ ООД, ЕИК
**, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. Л.С. (Л.Т.), ** установителен иск за
недействителност на договор за потребителски кредит № ** от 14.09.2024 г. поради
неточно посоченото в него ГПР.
Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, пр.1 във вр.с чл.10, ал.1, т.11 вр
с чл.22 ЗПК.
М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ж. к. Д. **, чрез адв. Д. Г., вписан
в АК- Л. с №**, служебен адрес: гр. Т., ул. З.С., ** е предявила против К.Г.БГ“ ООД,
ЕИК ** установителен иск за нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №
** от 14.09.2024 г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави.
Предявения иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, пр.3 във вр.с чл.22 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 14.09.2024 г. между М. С. Д., ЕГН **********, в
качеството й на кредитополучател от една страна и „Н.“ ООД, ЕИК ** в качеството му
на кредитор е сключен Договор за потребителски кредит № ** като по силата на
сключения договор, кредиторът е предоставил на кредитополучателя сума в размер
4,000.00 лв., при следните условия: лихвен процент - 41.04%, годишен процент на
разходите (ГПР)- 49.71%, срок на погасяване - 24 месеца и обща сума за връщане -
5,928 лева Твърди се, че съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора за заем в срок до края на
1
следващия ден от сключване на договора, крелитополучателят е длъжен да предостави
на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите
условия по договора като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция, трябвало да бъде за сума в размер на 5,928.00 лева със срок на
валидност до 16.09.2026. Твърди се, че в процесния случай едновременно със
сключването на договора за заем ищеца е сключил и Договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора дружество - „К.Г.БГ“ ООД, ЕИК **, за което дължи
допълнително възнаграждение в размер на 6,504 лв. Поддържа се, че в действителност
ищецът за използването на заем от 4,000.00 лв. трябва да върне не описаните по
договор 5.928 лв., а значително по-висока сума - 12,432 лв. Счита се, че
възнаграждението за поръчителя, избран от кредитора е по същество скрита лихва по
заема, маскирана като възнаграждение към друго, трето лице, но свързано с кредитора
за да не бъде включен този разход по кредита в ГПР. Твърди се, че т. нар.
„възнаграждение за предоставяне на гаранция“ е разход, който следва да бъде включен
в ГПР по кредита и процесният договор за заем е недействителен поради неточно
посочено ГПР, а договорът за поръчителство - нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД. Относно задължението за предоставяне на обезпечение се твърди, че
съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора, кредитополучателят се е задължил да предостави
обезпечение при крайно завишено изискване - предоставяне на банкова гаранция,
поръчители при изключително завишени изисквания или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с дружество, избрано от кредитора. Поддържа се, че
тези условия са създадени във вид да изглежда, че кредитополучателят има избор, но
всъщност първото условие е на практика невъзможно за изпълнение от лице, което
прибягва до 2 услугите не на банка, а на небанкова кредитна институция. Второто
условие било формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице
поема задължение да е поръчител на кредитополучателя пред кредитора и че този
поръчител предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му
се плати възнаграждение, а всъщност кредитополучателят по този начин плаща
огромна възнаградителна лихва на кредитора, на която е придаден вид, че
представлява възнаграждение за поръчителство. Твърди се, че в случая се касае за
"скрито" възнаграждение за кредитора, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения, като целта е пределно ясна
- заобикаляне на ограниченията в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до
оскъпяване на кредита за потребителя отвъд законоустановеният максимум и правните
последици от непредставяне на обезпечение, при положение, че потребителят избере
тази опция, води като последица непораждане на действие на договора за
потребителски кредит. Твърди се, че възникването на задължение за заплащане на
възнаграждение на дружеството - гарант, което задължение възниква непосредствено
след възникване на задължението за връщане на паричната сума и което задължение
2
има определен размер, без да се отчита дали страната кредитополучател би
изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите договорни
задължения по договора за заем, представлява уговорка, която нарушава добрите
нрави. Твърди се, че договорът за заем е нищожен. Поддържа се, че в договора,
заемателят се задължава в кратък срок да предостави обезпечение при крайно
завишени изисквания, описани по-горе като тези условия са създадени във вид да
изглежда, че кредитополучателят има избор, но всъщност първите условието за
банкова гаранция е на практика невъзможно за изпълнение от лице, което прибягва до
услугите не на банка, а на небанкова кредитна институция. Второто условие било
формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение
да е поръчител на заемателя пред заемодателя и че този поръчител предоставя някаква
реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а
всъщност заемателят по този начин плаща огромна възнаградителна лихва на
заемодателя, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция.
Твърди се, че седалището на двете дружества - кредитор и поръчител е на един и същи
адрес, макар и формално двете дружества да се помещават на ** и ет. 11 в сградата.
Твърди се, че в процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по
него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща
наред с другите парични задължение по договора за 3 потребителски кредит.
Поддържа се, че заемодателят по договора за потребителски кредит е овластен
директно да получи плащане на възнаграждението и възнаграждението по договора за
гаранция е било предназначено да постъпва пряко в патримониума на заемодателя и е
сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски. Твърди се, че така
нареченото възнаграждение всъщност представлявало пряк разход, свързан с кредита,
доколкото същото се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана
при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Същевременно непредставянето на
обезпечението по договора за заем не водело до претърпяването на вреди или
увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към
датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното
възнаграждение водело до неравенство на правата на страните, тъй като така се
създават права само за едната страна по правоотношението - кредитора, която е
икономически по-силната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност.
Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция било установено като
услуга в полза на заемодателя, която в случая е задължително условие за отпускане на
заема. Счита се, че възнаграждението за гаранта всъщност представлява допълнително
възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в
3
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди
се, че сумата определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното
дружество гаранция е в размер 6,504 лева, разсрочена на вноски, дължими заедно с
погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем като с кумулирането на
възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то
посоченият размер на разходите по кредита за потребителя - ГПР, нараствал
значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция.
Твърди се, че посоченото ГПР в договора е абстракно посочено в някакъв размер,
който формално отговаря на законовите изисквания колкото да фигурира в процесния
договор за заем. Поддържа се, че в ГПР не са включени всички разходи, водещи до
оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за поръчителство в размер на
846 лева и този разход, който определено е известен изначално на кредитора,
умишлено не бил включен в изчисляването на ГПР и ГПР е посочен в размер
значително по-нисък от реалния, което води до пълната недействителност на
процесния договор за заем. При тези съображения се счита, че процесният договор за
заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По отношение на договора за предоставяне на гаранция №** от 14.09.2024 г. се
твърди, че същият е нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като с него се нарушава принципът на добросъветност,
справедливост и еквиталентността на престациите. Поддържа се, че възнаграждението
в общ размер от 6,504 лв. се дължи без насрещна престация като в процесния случай,
съгласно чл. 4, ал. 4 от Договора за предоставяне на гаранция, възнаграждението се
дължи по изброените сметки или като наредителят преведе дължимата сума по сметка
на Бенефициента "Н." ООД. Отбелязва се и взаимната свързаност на договора за
предоставяне на поръчителство и договора за заем, който е и основанието за
сключването на договора за поръчителство като се изтъква, че дружеството -
заемодател и дружеството - гарант са с едно и също седалище, договорите за заем и
предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден; налице е еднакъв период на
дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален период и краен срок
на погасяване, една и съща главница, възнаграждението за поръчителя и за кредитора
се дължат практически заедно, при което двата договора са взаимно свързани. Твърди
се, че сключването на договор с точно този гарант, при тези условия е било
задължително условие за сключване на договора за заем, което съставлява
неравноправно третиране на потребител. Счита се също така, че възникването на
задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството - поръчител, което
задължение възниква непосредствено след възникване на задължението за връщане на
паричната сума и което задължение има определен размер, без да се отчита дали
страната заемополучател би изпълнявала добросъвестно или би допуснала
неизпълнение на своите договорни задължения по договора за заем, представлява
4
уговорка, която нарушава добрите нрави. С тази уговорка се достигало до значително
увеличение на общия размер на задължението по заема в ущърб на икономически
послабата страна. В процесния случай това увеличение било в размер на 6,504 лв. при
главница на договора за заем от 4,000.00 лв., отделно от договорната лихва по заема. С
оглед на тези съображения се счита, че договорът за предоставяне на гаранция е
нищожен поради накърняване на добрите нрави и нарушаване на принципите за
добросъвестност и справедливост. Всички съобщения между страните свързани с
изпълнението на този договор се правят в писмена.
В законоустановения срок от ответника „Н.”ООД е депозира писмен отговор,с който
заявява, че исковите претенции са допустими, но неоснователни по съображения
подробно изложени в отговора,заявява,че в ГПР не е включвано възнаграждение за
поръчител, защото не е сключван договор за поръчителство. Желае съдът да отдели
като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти: сключването на
процесния договор с описаните от ищеца съдържание и параметри.
Предоставянето и усвояването от ищеца на заемната сума от 4000 лв. В ГПР не е
включвано възнаграждение за поръчител, защото не е сключван договор за
поръчителство. В законовият срок от ответника К.Г.БГ ООД, ЕИК **, със седалище и
адрес на управление гр.С., ул.Л.С. ** представлявано от законния му представител
К.В.В.-управител чрез юрисконслут П.П.. Твърди се, че предявеният иск е допустим,
но разгледан по същество е неоснователен, тъй като между К.Г.БГ ООД и М. Д. не е
сключван договор за гаранция №** от 14.09.2024 г., гаранция не е издавана и не е
заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Не е налице облигационно
отношение между ищцата и дружеството, поради което предявеният иск е
неоснователен. Твърди се, че предявеният гаранция не е подписан от страните и не е
сключен от разстояние. Претендират се разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответника „К.Г.БГ”е депозирал писмен отговор, с който
заявява, че исковата претенция е срещу него е неоснователна и недоказана с оглед
факта,че между това дружества и ответницата не е сключван договор за
гаранция,гаранция не е издавана ,респективно не е заплащано възнаграждение за
гаранция.
Съдът приема следното:
Безспорно се установява от приетите писмени доказателства, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № ** от 14.09.2024 год., по силата на който
ответното дружество предоставило на ищцата кредит в размер на 4 000,00 лева, който
същата следвало да върне, на 24 месечни вноски, всяка от които в размер на 247,00
лева. Определен е годишен процент на разходите (ГПР) – 49.71% и годишен лихвен
процент (ГЛП) – 41.04% .
В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено, че в срок до края на следващия ден от
5
сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите
условия по договора, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 5928.00.00 лева и да е със
срок на валидност до 16.09.2026 год.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, в случай че кредитополучателят не представи на
кредитора гаранция по кредита, съгласно уговореното в чл. 4, ал. 3 от договора в
установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по
договора, той дължи неустойка на дружеството в размер на 6840,00 лева. Предвидено
е, че неустойката се начислява на месечна база, считаното от изтичане на срока по чл.
4, ал. 3 от договора (чл. 6, ал. 2 от договора), а ако срокът, за който се начислява
неустойката е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се
начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка (чл. 6, ал. 3 от договора).
В чл. 6, ал. 4 от договора е уговорено, че неустойката се дължи само за периоди, в
които кредитът е бил без осигурена гаранция. Предвидено е, че ако
кредитополучателят осигури надлежна гаранция по кредита, макар и извън срока по
чл. 4, ал. 3 от договора неустойката спира да се начислява, а ако действието на
гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който
действието й е прекратено, неустойката отново се начислява. В чл. 6, ал. 5 от договора
е уговорено, че начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
По отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на
ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1
ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен заемателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в каквато насока са и твърденията
на ищцата. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
6
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в еднодневен срок /чл. 6, вр. чл. 4, ал. 3 от
договора за потребителски кредит/ в размер на 5928.00,00 лева представлява разходи
по кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването на годишния процент
на 7 разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2
ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен
да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно
разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността
да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на
разходите, дори при законово установената граница. В случая сумата по договора за
кредит е в размер на 1500,00 лв., а неустойката за неизпълнение на едно акцесорно
договорно задължение възлиза на 6840,00 лева, т. е. надхвърляща размера на
главницата. Неустойката по чл. 6, вр. чл. 4, ал. 3 от договора не е отразена като разход
при формирането на оповестения ГПР от 49.71 %, въпреки, че е включено в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сумата на уговорената неустойка подлежи на
разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод,
че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора,
което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът-
7
кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по
начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на
действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и
е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен
разход на начислената неустойка по договора. По повод преюдициално запитване от
страна Районен съд – С. е постановено Решение на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024
г., в което на поставения въпрос „Следва ли чл. 3, буква „ж“ от Директива [2008/48] да
се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, уговорени към договор за
потребителски кредит, като тези за такси за възможност за отлагане и намаляване на
вноски, представляват част от ГПР по кредита?“ е даден отговор, че „разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и
дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява
техният 8 размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.“ В
настоящия случай съдът приема, че невключването на разходите за услугите „Фаст“ и
„Флекси“ в оповестения ГПР има за цел именно да прикрие действителните разходи
по кредита. Същевременно няма данни за индивидуално уговаряне на клаузите,
каквито не могат да се почерпят от самия договор, който е сключен при общи условия
и е очевидно типизиран. Следва да се посочи, че СЕС последователно поддържа в
практиката си /т. 90 от решение по дело C-377/14 **********, както и т. 51 от Решение
от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 П.к.Б./ и цитираните там други решения, че
правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за
сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат
информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради
това в т. 55 от решението по дело C-714/22 П.к.Б. изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на
липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право
предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по
договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият
размер“ на кредита според понятието по-горе). Предвид всичко гореизложено, следва
да се приеме, че посоченият в договора между страните годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита, което налага изводът, че в договора за кредит е
налице неточно посочване на ГПР. Очевидно посоченият в договора ГПР не
8
съответства на действителния ГПР и противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК води до неговата недействителност. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва
да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно ГПР, да се
приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение
на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК (така и определение № 60451 от 03.06.2021
г. по гр. д. № 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 2449 от 16.05.2023 г. по
в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение № 4067 от 20.07.2023 г. по в. гр. д. №
9689/2022 г. по 9 описа на СГС, решение № 3609 от 04.07.2023 г. по в. гр. д. №
8049/2022 г. по описа на СГС, решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. №
12826/2022 г. по описа на СГС, решение № 3764 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. №
10944/2022 г. по описа на СГС, решение № 3868 от 13.07.2023 г. по в. гр. д. № 62/2023
г. по описа на СГС, решение № 874 от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по
описа на СГС и др.). Нищожните клаузи, съответно неспазването на изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на действителния ГПР, не могат да бъдат заменени по
смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила. Ако съдът изменя съдържанието
на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор,
това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в чл. 7 от
Директива 93/13/ЕИО, тъй като продавачите и доставчиците биха продължили да
използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за
недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици.
Поради гореизложеното съдът счита, че предявеният иск с правно основание по чл. 26,
ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен и доказан и следва да бъде уважен, като съдът
прогласи за нищожен договора за потребителски кредит, сключен между страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. В настоящия случай, както вече беше изяснено, следва да се
приеме, че процесния договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При тези съображения подлежаща на връщане по силата на чл. 23
9
ЗПК е само чистата стойност на кредита, без да се дължат лихва или други разходи по
него. При този изход на спора право на разноски възниква за ищцата, която на
основание чл. 83, ал. 2 ГПК е освободена от заплащане на държавна такса и разноски,
поради което не е сторила такива.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати дължимата държавна такса в
размер на 237.12 в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд –
В..
Видно от представения договор за правна защита и съдействие от 01.04.2025 г.,
упълномощеният от ищцата адвокат Д. Г. вписан в Ак гр.Л. с №** служебен
адрес:гр.Т.,ул.”З.С.”, ** е предоставил безплатна адвокатска помощ на основание чл.
38, ал. 1, т. 3,предл 2 от ЗАдв. Ето защо дължимото се адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата следва да бъде заплатено на този адвокат от
ответното дружество. Адвокатското възнаграждение, съдът определя в минималния
предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждението за адвокатска работа.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът определя възнаграждението на адвоката,
предоставил безплатно адвокатска помощ и съдействие съгласно ал. 1, в размер не по-
нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. и осъжда другата страна да го
заплати. В случая общия размер на възнаграждение по чл.7, ал.2,т.2 от тази наредба е
892 лв.,но с оглед направено възражение от ответника за прекомерност и с оглед
правната и фактическа сложност на делото и еднотипността на този тип дела
прилагайки и по аналогия и чл.48, ал.6 ГПК в полза на процесуалния представител
следва да се определи възнаграждение за представителство в размер на 450,00 лева .
По отношение на втория предявен от М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. В., ж. к. Д. **, чрез адв. Д. Г., вписан в АК- Л. с №**, служебен адрес: гр. Т., ул.
З.С., ** против К.Г.БГ“ ООД, ЕИК ** установителен иск за прогласяване на
нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № ** от 14.09.2024 г. поради
противоречието му с добрите нрави както вече бе уточнено ответника по този иск в
своя отговор на исковата молба по чл.131 ГПК е заявил, че оспорва този иска и няма
сключен такъв договор между страните.Такова признание ,а именно,че не е сключен
такъв договор е направила и ищцата в своя молба вх.№16227/17.10.2025г. по описа на
ВРС.
С оглед на изложеното тази искова претенция следва да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана.
Следва да бъде осъдена ищцата да заплати на този ответник деловодни разноски за
настоящата инстанция за юристконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК
НИЩОЖНОСТТА на договор за потребителски кредит № ** от 14.09.2024 г. сключен
между М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ж. к. Д. **, и „Н.“ ООД,
ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. Л.С. (Л.Т.), ** поради
противоречието му с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Н." ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., район "И.",
ул. "Л.С." **, ** , ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд – В. държавна такса в размер на 237.12 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „Н." ООД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление: гр. С., район "И.", ул. "Л.С." **, **, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Д. Г., вписан в АК- Л. с №**, служебен адрес: гр. Т., ул. З.С., **
сумата от 450,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ж. к.
Д. **, чрез адв. Д. Г., вписан в АК- Л. с №**, служебен адрес: гр. Т., ул. З.С., ** иск
против К.Г.БГ“ ООД, ЕИК ** за прогласяване на нищожност на Договор за
предоставяне на гаранция № ** от 14.09.2024 г. е нищожен поради противоречието му
с добрите нрави КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА М. С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ж. к. Д. **, да заплати
на” К.Г.БГ“ ООД, ЕИК ** със седалище и адрес на управление:гр.С., район И.,ул.”Л.С.
„**/Л.Т./, ** деловодни разноски за настоящата инстанция за юристконсулстко
възнаграждение в размер на 100 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Вр.окръжен съд в дву седмичен срок от
съобщението до страните за изготвянето му.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
11