№ 2505
гр. Бургас, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА
ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА ЛЕФТЕРОВА
Гражданско дело № 20252120105196 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на А. А. П., ЕГН
**********, с настоящ адрес в град Бургас, против ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НА
НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключен между страните Договор за
предоставяне на гаранция № ***/30.09.2022 г. Претендират се и разноски.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е сключил договор
за паричен заем с ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ на 30.09.2022 г. за сумата от
450 лева, ГЛП 40 % и ГПР 49, 14 %. Въз основа на чл. 4 от договора ищецът
бил задължен да сключи договор за предоставяне на гаранция с
ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД от същата дата, тъй като като другите
условия по договора не били изпълними при определените от кредитодателя
срок и критерии. Сочи се, че кредитодателят не е включил в ГПР
възнаграждението за предоставяне на гаранция от ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ
в размер на 176 лева, поради което договорът за паричен заем е
недействителен поради неправилно посочване на ГПР и обща дължима сума.
Поддържа се, че нищожността на договора за паричен заем влече и
нищожността на договора за предоставяне на гаранция. Правният си интерес
ищецът обосновава с необходимостта да внесе яснота в отношенията си с
ответника ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ. Отбелязва се, че капиталът на
Файненшъл България е изцяло притежаван от Изи Асет Мениджмънт и чрез
договора за предоставяне на гаранция скрито се оскъпява договора за паричен
заем. Твърди се, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, защото
противоречи на добрите нрави и липсва основание да съществува, тъй като
1
основния договор за паричен заем не съществува в правния мир.
В законовия едномесечен срок по делото е постъпил писмен отговор от
ответника, който оспорва исковата молба като нередовна, недопустима и
неоснователна. Счита, че въпросът относно действителността на договора за
заем не подлежи на разглеждане в настоящото производство, в което не
участва ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ. Намира иска за недопустим поради
липса на правен интерес поради процесуалната възможност ищецът да
предяви осъдителен иск. Поддържа се, че действителността на договора за
предоставяне на гаранция не зависи от действителността на договора за заем,
както и че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в съответствие с
принципите на добросъвестността и справедливостта. Моли съда да остави
исковата молба без движение, съответно да прекрати делото поради
недопустимостта й, а евентуално – да я отхвърли като неоснователна.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираните
от ищеца разноски.
Правната квалификация на предявения установителен иск е чл. 124, ал. 1
ГПК вр. чл. 26, ал. 2, пр. 4 и ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Съдът намира, че установителният иск е допустим, като правният
интерес на ищеца се изразява в това да внесе яснота в отношенията си с
ответника, като се установи дали между тях съществува правна връзка,
възникнала по силата на оспорения договор за предоставяне на гаранция. По
делото не се твърди, че ищецът е заплащал суми в полза на ответника въз
основа на оспорения договор за предоставяне на гаранция, поради което не
може да се приеме, че ищецът разполага с осъдителен иск за връщане на
недължимо платени суми, който да изключи правния му интерес от търсената
установителна защита. Освен това процесуалната възможност за предявяване
на осъдителен иск не изключва a priori правото на страната да предяви
установителен иск, въз основа на който да бъде решен спорният между
страните въпрос относно действителността на сключения помежду им
договор.
По делото са приети писмени доказателства, от които се установяват
следните обстоятелства.
Представен е по делото подписан от страните по него договор за
паричен заем № *** от 30.09.2022 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт”
АД като заемодател и и ответника като заемател, със следните параметри:
заемна сума 450 лева; размер на седмична погасителна вноска 30 лева; вид на
кредита потребителски; срок 16 седмици; ГЛП 40 %; ГПР 49, 14 %, обща
дължима сума 480 лева. Клаузата на чл. 3 от договора предвижда, че с
подписването му заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло
и в брой заемната сума. като договорът има силата на разписка за предадената,
съответно получена заемна сума. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от договора
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две
2
физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да с в
размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор: да не е заемател
или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Aceт
Мениджмънт“ АД: да няма неплатени осигуровки за последните две години:
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има -
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от „Редовен“; като поръчителят подписва договор за поръчителство; 2.
банкова гаранция с бенефиниер - заемодателя, за общо дължимата сума по
заема със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по настоящия договор; 3. Одобрен от Заемодателя Дружество -
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Видно от публичните вписвания в ТРРЮЛНЦ, „Изи Aceт Мениджмънт“
АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД.
Приложен е по делото и подписан от страните по него договор за
предоставяне на гаранция № *** от 30.09.2022 г., сключен между „Файненшъл
България“ ЕООД като гарант и ответника като потребител. По силата на този
договор потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ с цел гарантиране за изпълнението всички задължения на
потребителя по Договора за паричен заем. Предвидено е, че гаранцията се
издава от гаранта и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на настоящия
договор и в случай че потребителят не изпълни задължението си но чл. 4, т. 1
и чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок за предоставяне на
обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Договорено е, че за поемане на задължението потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 176 лева, платимо разсрочено на
вноски, всяка от които в размер на 11 лева с падежни, дати, съвпадащи с тези
на седмичните погасителни вноски по договора за заем. Посочено е, че „Изи
Aceт Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора,
като в случай че платената по този начин сума е недостатъчна за погасяване на
изискуемите задължения па потребителя към „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
на задължението на потребителя към гаранта, с внесената сума се погасяват с
приоритет задълженията към гаранта.
По делото е приложен подписан от заемодателя и заемателя погасителен
план, в който е посочени падежи и размери на седмичните погасителни
вноски, като общият размер на вноската възлиза на 41 лева, от които 30 лева
по договора за кредит и 11 лева за възнаграждение за предоставяне на
гаранция.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
3
С предявения установителен иск се иска прогласяване на
недействителността на сключен между страните договор за предоставяне на
гаранция. Доколкото обаче този договор е сключен в изпълнение и за
гарантиране на задълженията по договор за заем, сключен между ищеца и
трето свързано с ответника лице, то на изследване подлежи и въпросът
относно действителността на този договор за заем, който е неразривно свързан
и обуславя процесния договор за предоставяне на гаранция.
Относно действителността на договора за заем:
Служебно известно на съда е обстоятелството, че с Решение №
950/29.04.2025 г. по гр. д. № 8257/2024 г. по описа на Районен съд – Бургас (в
тази част влязло в сила) е прието за установено по иска на А. А. П. против
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, че сключеният между страните договор за
паричен заем № ***/30.09.2022г. е недействителен. Доколкото обаче
посоченото решение не е постановено при участието на ответника в
настоящото производство, то не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо
него, поради което съдът следва да достигне до собствени правни изводи по
преюдициалния въпрос относно действителността на договора за заем.
По своята правна същност процесният договор за заем представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, по който
ответникът има качеството на потребител. Не е налице някое от изключенията
от приложното поле на закона съгласно чл. 4 ЗПК. Следователно по
отношение на процесния договор са приложими освен общите разпоредби на
ЗЗД, така и специалните правила на ЗПК и ЗЗП, за спазването на които съдът
следи и служебно.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Сред посочените правила, чието
неспазване влече като последица недействителност на договора за
потребителски кредит, е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тя гласи, че
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
На основание чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
4
Министерския съвет на Република България. Постановление № 426 от 18
декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения определя годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. Към датата на сключване на
процесния договор за потребителски кредит основният лихвен процент на
Българската народна банка е бил в нулев размер. Следователно по процесния
кредит годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от 50, 00 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Посочената разпоредба
транспонира правилото на член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно което понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси
и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните такси; общите разходи по кредита включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия.
В процесния случай от тълкуването на клаузите на договора за
потребителски кредит, ведно с условията на договора за предоставяне на
гаранция, може да се направи обоснован извод, че предоставянето на
обезпечение под формата на гаранция от свързано с кредитодателя
юридическо лице е задължително условие за отпускането на кредита, или за
отпускането му при посочените в него параметри. Касае се за на практика
неизпълними условия за предоставяне на две физически лица – поръчители
или банкова гаранция в размер на заемната сума, при неизпълнението на които
потребителят се оказва задължен да сключи договор за предоставяне на
5
гаранция със свързано с кредитодателя юридическо лице. По този начин
сключването на договора за потребителски кредит е обусловено от
сключването в същия ден на договор за гаранция между потребителя и
свързаното с кредитодателя юридическо лице, при възнаграждение за тази
„услуга“ с размер близък до самата заемната сума и платимо под формата на
вноски с падеж, съответен на падежа на погасителните вноски по договора за
потребителски кредит, посочени в един общ погасителен план. Освен това
договорът за гаранция предвижда, че сумите за възнаграждение на гаранта са
платими и чрез кредитодателя, но ако платената сума е недостатъчна за
погасяване на изискуемите задължения на потребителя към кредитодателя и
гаранта, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към гаранта.
С тази договорна конструкция се цели възнаграждението за гаранта да бъде
изведено извън рамките на договора за потребителски кредит, който се
„обезпечава“, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива
2008/48. Видно е, че се касае за търговска практика на кредитора, която цели
да прикрие действителните разходи по кредита. Вноските за възнаграждение
на гаранта представляват разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и които са
известни на кредитора към момента на сключването му. При това положение
възнагражденията за гаранта следва да бъдат отчетени като „общи разходи по
кредита“, поради което следва да бъдат взети предвид и при определяне на
ГПР по договора за потребителски кредит. Невключването им в ГПР има за
цел да създаде една невярна представа относно действителния размер на
общите разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19,
ал. 4 ЗПК максимум.
На основание чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския Съюз по
тълкуването на разпоредби от правото на Европейския съюз, което са от
значение за правилното решаване на делото, са задължителни за всички
съдилища и учреждения в Република България. Прието е в т. 2 от Решение на
Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член
10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват
в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
6
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
В горния смисъл са постановени т. 6 и т. 7 от Решение на Съда на
Европейския Съюз от 13.03.2025 г. по дело C‑337/23, а именно че Член 3,
букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„годишен процент на разходите“, както и че Член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
В процесния случай съдът приема, че посоченият в договора за
потребителски кредит размер на ГПР от 49, 14 % е неправилен, тъй като не
включва вноските за възнаграждение за гаранта, които представляват общи
разходи по кредита. Този извод следва от параметрите на процесния договор за
потребителски кредит, а именно: сума на кредита – 450 лева, срок на договора
– 16 седмици, ГПР – 49, 14 %; годишен лихвен процент – 40, 00, общ размер
на всички плащания – 280 лева, съпоставими с размера на уговореното
възнаграждение за поръчителя –176 лева. Не са необходими специални знания,
за да се установи, че при посочените параметри размерите на уговореното
възнаграждение за гаранта, което е и явно непропорционално на размера на
получения кредит, не е включено в размера на ГПР наред с ОЛП. Освен това
не са необходими и специални знания, за да се определи, че при включването
им в ГПР размерът му би надвишил законовия максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
който в случая възлиза на 50, 00 %. Следва да се отбележи, че въпросът
относно действителния размер на ГПР при включване на възнаграждението на
поръчителя като общ разход по кредита не е предмет на изследване по делото,
тъй като основание за прилагане на санкцията по чл. 23 ЗПК съобразно
дадените от СЕС разяснения е посочването на неправилен ГПР, който не
включва всички общи разходи по кредита, а не полученото в резултат от
включването на тези разходи надвишаване на допустимия размер на ГПР.
С оглед дадените от СЕС разяснения посочването на неправилен размер
на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му.
Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
7
ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на
договора за потребителски кредит за недействителен. Предвидената в чл. 23
ЗПК санкция е освобождаването на кредита от лихви и разноски, която съдът
намира същата за справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението,
допуснато от кредитодателя.
Относно действителността на договора за предоставяне на гаранция:
Представеният по делото договор за предоставяне на гаранция, сключен
между „Файненшъл България“ ЕООД като гарант и ищеца като потребител, по
съдържанието си носи белезите на ненаименован договор за предоставяне на
лично обезпечение под формата на поръчителство, който е двустранен,
неформален, възмезден договор, по силата на който „Файненшъл България“
ЕООД се е задължило да отговаря пред кредитодателя за изпълнение на
задълженията на ищеца по сключения между тях договор за кредит срещу
задължението на ищеца за заплащане на възнаграждение.
По делото обаче не се твърди и не се установява между кредитодателя и
„Файненшъл България“ ЕООД да е сключен договор за поръчителство, с който
„Файненшъл България“ ЕООД да се е задължило спрямо кредитодателя на
ищеца да отговаря за изпълнение на неговите задължения по договора за
потребителски кредит. Не се установява и „Файненшъл България“ ЕООД да е
издало съгласно чл. 1 от Договора за предоставяне на гаранция в полза на
кредитодателя гаранция за изпълнение на задълженията на ищеца, която да
представлява едностранна правна сделка, създаваща притезание в полза на
кредитодателя против гаранта. Клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договора за
предоставяне на гаранция предвижда, че гарантът е длъжен да заплати всички
изискуеми задължения на потребителя по договора за паричен заем, но само
при поискване от страна на кредитодателя. Кредитодателят обаче не разполага
с право на иск против „Файненшъл България“ ЕООД, тъй като договорът за
предоставяне на гаранция има действие само във вътрешните отношения
между страните по него съгласно чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Следователно при липса на
искане от страна на кредитодателя потребителят не разполага с право на иск
против „Файненшъл България“ ЕООД за реално изпълнение на задълженията
му договора за предоставяне на гаранция, тъй като това изпълнение е
обусловено от волята на кредитодателя, който е свързано с гаранта лице –
едноличен собственик на капитала му. При това положение се оказва, че с
договора за предоставяне на гаранция ответникът се е задължил да заплати на
„Файненшъл България“ ЕООД възнаграждение „за предоставяне на гаранция“,
но в тежест на „Файненшъл България“ ЕООД не е възникнало надлежно
задължение с характер на притезание за заплащане на задълженията на ищеца
в полза на кредитодателя, а единствено възможност да ги заплати доброволно
и при искане на кредитодателя за това. При съпоставяне на тази възможност,
която няма характер на правно задължение, с размера на дължимото
възнаграждение, което е в близък размер до заемната сума, съдът намира, че
се касае за явна нееквивалентост на престациите, която противоречи на
добрите нрави. По тези съображения следва да се приеме, че договорът за
8
предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД –
поради противоречие с добрите нрави.
В допълнение следва да се отбележи, че договорът за предоставяне на
гаранция би бил евентуално нищожен и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД –
поради липса на основание. Недействителността на договора за потребителски
кредит обуславя и недействителност на договора за предоставяне на гаранция,
който има акцесорен характер и е неразривно свързан с него. В този смисъл е
и разпоредбата на чл. 138, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, която предвижда, че
поръчителство може да съществува само за действително задължение. С оглед
извода за недействителност на процесния договор за потребителски кредит
договорът за предоставяне на гаранция за обезпечаването му (с характер на
договор за предоставяне на поръчителство) също не е произвел правни
последици.
Освен това нищожна на самостоятелно основание е и клаузата на чл. 4
от договора за потребителски кредит, която задължава заемателят в срок до
три дни от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица - поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на
осигурителния му доход да с в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен
трудов договор: да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „Изи Aceт Мениджмънт“ АД: да няма неплатени осигуровки
за последните две години: да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; като поръчителят
подписва договор за поръчителство; 2. банкова гаранция с бенефиниер -
заемодателя, за общо дължимата сума по заема със срок на валидност - 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор; 3.
Одобрен от Заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни
сделки. Посочената клауза е неравноправна, тъй като условията й са
уговорени във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитодателя и потребителя. Касае се за на практика
неизпълними условия за предоставяне на двама поръчители или банкова
гаранция в размер на заемната сума, при неизпълнението на които
потребителят се оказва задължен да сключи договор за предоставяне на
гаранция със свързано с кредитодателя юридическо лице. Поради това
клаузата на чл. 4 от договора за потребителски кредит следва да се приеме за
нищожна на основание чл. 146 ЗЗП. При това положение договорът за
предоставяне на гаранция, който е сключен в изпълнение на задължението на
потребителя по чл. 4 от договора за потребителски кредит, се явява сключен
без основание, поради което е нищожен съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният
установителен иск е основателен, поради което следва да бъде уважен.
9
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право на разноски съобразно направеното искане за присъждането им и
представените доказателства за извършването им, а именно за сумата от 50
лева за внесена държавна такса.
Направено е искане за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адвокат А. А. А. от
Адвокатска колегия – Пазарджик, за оказване на безплатна адвокатска помощ
на ищеца в качеството му на материално затруднено лице. В полза на адвокат
А. следва да бъде присъдена претендираната от него сума в размер на 400
лева, която съответства на ориентира, установен в чл. 7, ал. 2, т. 1 от НВАР.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иск на А. А. П., ЕГН **********, против
Файненшъл България ЕООД, ЕИК *********,
НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между страните Договор за
предоставяне на гаранция № ***/30.09.2022 г.
ОСЪЖДА Файненшъл България ЕООД, ЕИК *********, да заплати
на А. А. П., ЕГН **********, сумата от 50 лева за държавна такса.
ОСЪЖДА Файненшъл България ЕООД, ЕИК *********, да заплати
на адвокат А. А. А. от Адвокатска колегия – Пазарджик, служебен номер
**********, сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10