О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е
№ 651 /04,05,2020
г., гр. Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, VІІІ граждански състав, в закрито заседание на 04,05,2020
г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
разгледа докладваното от съдия Свиркова въззивно частно гражданско дело
№ 633/2020 г. и установи следното:
Производство по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.
Образувано по въззивна частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД –
гр. София, ЕИК *********; против определение № 2301/19,02,2020 г., постановено
по гр. д. № 76/2020 г. на РС Пловдив, ХХІ гр. състав, с което е върната предявената
от дружеството искова молба като процесуално недопустима и е прекратено
производството по делото, като е обезсилена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 8063/2019 г. на РС Пловдив, Х гр. състав. Иска се отмяна на обжалваното определение и
връщане на делото на РС за продължаване на съдопроизводствените действия.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено следното:
Производството пред РС е образувано по предявени от „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – гр. София, ЕИК *********; против Р.Н.В. с ЕГН **********;
искове по реда на чл. 422 от ГПК за установяване дължимостта на вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
8063/2019 г. на РС Пловдив, Х гр. състав.
С обжалваното определение РС е върнал исковата молба като недопустима,
прекратил е производството по делото и е обезсилил издадената в полза на ищца
заповед за изпълнение. За да достигне до този извод, РС е счел, че липсва
идентичност между вземанията - предмет на исковете, и предмета на заповедта по
чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 8063/2019
г. на ПРС, както и че тази липса на идентичност води до недопустимост на
предявените установителни искове.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 8063/2019 г. на ПРС, Х гр. с., същото е
образувано по заявление (предявено първоначално пред РС Бургас – ч. гр. д.
3126/2019) от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – гр. София, ЕИК *********; за издаване
на заповед на изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Р.Н.В. с ЕГН **********; за
сумата от общо 12318,69 лв., представляващо главница по договор за потребителски
кредит № **********/12,06,2014 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване
на вземането. По заявлението е издадена Заповед № 4338/27,05,2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която се разпорежда длъжникът да
заплати на заявителя посочените суми. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е предявено
възражение от длъжника против издадената заповед, поради което на заявителя са
дадени указания за предявяване в едномесечен срок на иск по чл. 422 от ГПК за
установяване на вземането.
Интересът от установяване съществуването на вземания се обуславя от
издадената вече заповед за изпълнение на същите. Поради това допустимо е установяване
на вземания по реда на чл. 422 от ГПК само в субективните и обективните предели
на заповедта за изпълнение. В случая със заявлението е поискано заплащане на
сума, представляваща главница по договор за кредит, ведно със законна лихва
върху нея, считано от предявяване на заявлението до окончателното й изплащане.
С исковата молба и уточненията към нея вземанията – предмет на исковете
за установяване, се индивидуализират по основание и размер, както следва:
главница в размер на 5203,36 лв. и договорно възнаграждение в размер на 7115,33
лв., дължимо за периода от 16,08,2015 г. до 15,10,2018 г. възникнали на основание
Договор за потребителски кредит № **********/12,06,2014 г. и Анекс към същия, с
който се приема нов погасителен план, като се променят броят на погасителните
вноски и сроковете за заплащането им.
От изложеното е ясно, че липсва идентитет между вземането по заповедта
за изпълнение (главница в размер на 12318,69 лв., дължима по договор за
потребителски кредит № **********/12,06,2014 г.) и вземанията – предмет на установителните
претенции (главница в размер на 5203,36 лв. и договорно възнаграждение в размер
на 7115,33 лв. за периода от 16,08,2015 г. до 15,10,20178 г., дължими по
договор за потребителски кредит № **********/12,06,2014 г. и Анекс към него).
Не може да бъде споделено становището на частния жалбоподател за това, че щом
вземанията произтичат от един и същи договор и в общ размер възлизат на
посочената в заповедта за изпълнение обща сума, е достатъчно, за да се приемат
за идентични с вземането по заповедта. Макар и възникнали по едно и също
облигационно правоотношение въз основа на един и същи договор, вземанията за
връщане на главница, за заплащане на договорно задължение, на обезщетения за забава,
на неустойки и др. вреди от неизпълнение и т. н., не са с едно и също основание
за дължимост. Поради това не може да се приеме, че двете описани в исковата
молба вземания (за връщане на главница в размер на 5203,36 лв. и за заплащане
на възнаградителна лихва в размер на
7115,33 лв., дължима за периода от 16,08,2015 г. до 15,10,2018 г.) са
идентични с вземането, присъдено със в заповедта – за заплащане на главница в
размер на 12318,69 лв.
Налага се изводът, че претендираните за установяване по реда на чл. 422
от ГПК вземания са различни от това по заповедта за изпълнение, поради което
установителните искове са лишени от правен интерес и затова – недопустими. При това положение частната жалба следва да
се приеме за неоснователна и обжалваното определение следва да се потвърди.
По изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение №
2301/19,02,2020 г., постановено по гр. д. № 76/2020 г. на РС Пловдив, ХХІ гр.
Определението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: