Р Е Ш Е Н И Е
№ 253
гр.Русе, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: ЕЛИЦА
ДИМИТРОВА
Членове: ГАЛЕНА ДЯКОВА
И. ЙОСИФОВ
при
секретаря Бисерка Василева и с участието на прокурора Радослав Градев, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 204 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно по чл.63,
ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба,
подадена от Д.И.Т. ***, чрез пълномощника му адв. И.Г., АК – Шумен, против решение
№ 260213/22.04.2021 г., постановено по АНД № 2284/2020 г. по описа на РРС, с
което е потвърдено наказателно постановление (НП) № 38-0001915 от 05.11.2021 г.
на директора на РД „Автомобилна администрация“ – Русе, в частта за наложените
наказания по т.1, т.2, т.3 и т.5 от постановлението и е изменено същото
наказателно постановление в частта му по т.4 като наложената глоба е намалена
от 4000 лв. на 2000 лв.В жалбата се твърди, че оспорваното съдебно решение е незаконосъобразно
поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални
нарушения. Поддържа се, че съдът неправилно е установил фактическата
обстановка. Не е изложил мотиви доказателствата, въз основа на които приема, че
се касае именно до обществен превоз на товари, което обстоятелство е съществен
елемент от съставомерността на всяко от установените нарушения. Изложени са и
конкретни доводи досежно всяко от административните нарушения, за които е
санкциониран касационния жалбоподател. Иска се от съда да отмени решението на
въззивната инстанция и вместо него да постанови друго, с което да отмени изцяло
издаденото наказателно постановление. Претендира се присъждане на разноски и за
двете инстанции.
Ответникът
по касационната жалба – РД „Автомобилна администрация“ – Русе, в писмена молба
по делото, поддържа становище за нейната неоснователност и прави искане решението
на районния съд да се остави в сила. Направено е и възражение за прекомерност
на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Прокурорът
от Окръжна прокуратура-Русе дава заключение за неоснователност на жалбата.
Счита, че решението на районния съд е правилно и следва да бъде оставено в
сила.
Съдът,
като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на
страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на
оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:
Жалбата
е процесуално допустима – подадена е в срок от надлежна страна, атакува
невлязъл в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по
Глава Трета, Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане.
По
същество касационната жалба е частично основателна.
За да постанови оспорения в
настоящото производство съдебен акт районният съд е приел, че в хода на
досъдебното производство по установяване на административното нарушение и
налагане на административното наказание не са допуснати съществени процесуални
нарушения, които да опорочават издадените актове. Приел, че
административнонаказателното обвинение е формулирано напълно ясно и предоставя
пълна възможност за защита на наказаното лице. По съществото на всяко от
нарушенията, съдът е приел, че жалбоподателят е осъществил от обективна и
субективна страна всяко от тях като те са правилно квалифицирани от наказващия
орган, с изключение на нарушението по т.4 от НП. Последното обстоятелство дало
основание на съда да потвърди наказателното постановление като за нарушението
по т. 4 контролираната инстанция приела, че липсва повторност, поради което
преквалифицирала деянието, вследствие на което намалила наложеното наказание от
4000 лв. на 2000 лв.
Касационният съд споделя фактическите
и правни изводи на въззивната инстанция само досежно нарушенията по т.1 и т.4
от наказателното постановление. В останалата част настоящата инстанция намира
решението на районния съд неправилно.
Административнонаказателната
отговорност на касатора била ангажирана за това, че на 14.10.2020 г., около
8:50 часа, в гр. Русе, управлявал съчленено ППС, състоящо се от оборудван с
аналогов тахограф товарен автомобил със свързано към него полуремарке, с които
извършвал обществен превоз на товар на територията на Р България от Пристанище
Варна до „Топлофикация Русе“ ЕАД, според представена кантарна бележка, при
което извършил нарушенията, описани в издаденото НП по следния начин:
„1. Водачът Т. извършва този превоз
на товар, управлявайки този товарен автомобил без тахографски лист за текущия
ден 14.10.2020 г. и тахографски листи от предходните 28 дни.
2. Без пътен лист.
3. Без товарителница за този превоз
на товар.
4. Без карта за квалификация на
водача, издадена по реда на Наредбата по чл. 7б, ал. 9 от Закона за
автомобилните превози.
5. Без Удостоверение на моторното
превозно средство за обществен превоз на товари на територията на Р. България
или Заверено копие на лиценз на Общността.“
Допълнително, във връзка с
квалификацията на деянията в НП, е посочено, че административнонаказващият
орган извършил проверка, при която е установил, че водачът не притежава въобще
Карта за квалификация на водача (т.е. такава въобще не му е била издавана).
На първо място касационният съд
намира за неоснователни възраженията на касатора за липса на мотиви във
въззивното решение по отношение наличието на обществен превоз на товар в
процесния случай. Районният съд подробно е обосновал този си извод, позовавайки
се на наличната по делото кантарна бележка и анализирайки факта, че липсват
данни водачът да е служител на „Топлофикация Русе“ ЕАД, за чиято сметка се
осъществява превоза. В случая извършвания от касатора превоз, по време на
извършената му проверка от контролните органи на РД „АА“ – Русе, е
представлявал обществен превоз на товар по смисъла на ЗАвтП.
Настоящата инстанция споделя изводите
на районния съд досежно нарушението по т.1 от НП, което е квалифицирано като
такова по чл.93в, ал. 17, т.1 от ЗАвПр. По делото не се спори, че касаторът не
е представил при проверката тахографски лист както за текущия ден, така и
такива за последните 28 дни. Едва в хода на съдебното производство е
представено удостоверение за дейности, което съдът правилно е счел за
ирелевантно за спора. Изпълнителното деяние по чл. 93в, ал. 17, т. 1 от ЗАвПр
се изразява в непредставяне на тахографските листи на контролните органи, т.е.
когато това бъде поискано от тях. Представянето на удостоверението за дейности
едва пред съда не може да обоснове и преквалифициране на нарушението като
такова по т. 4 от същата разпоредба, на първо място, защото не изключва
задължението за представяне на тахографски лист за текущия ден за превоза,
извършван към момента на проверката, което си е нарушение по чл. 93в, ал. 17,
т. 1 от ЗАвтП, а от друга страна и поради факта, че по-късното представяне на
документа и липсата на достоверна дата
на същия го прави непротивопоставим на контролните органи, доколкото е напълно
възможно да е съставен единствено за целите на процеса. С оглед на това
нарушението по т.1 от НП е правилно установено и законосъобразно санкционирано
от АНО, а потвърждаващото го въззивно решение следва да бъде оставено в сила в
тази му част.
По отношение на останалите нарушение
– по т.2, т.3, т.4 и т.5 от НП, настоящата инстанция намира следното:
Разпоредбата
на чл. 2, ал. 1 от ЗАНН установява един от основополагащите принципи в
административнонаказателното (и в наказателното) право, а именно
законоустановеността на административното нарушение (nulla poena sine lege). От този принцип следва, че описанието на
нарушението в АУАН и НП, съгласно чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН,
следва да бъде направено по такъв начин, че да включва всички факти, които се
подвеждат под елементите от конкретния състав на нарушението. Това означава, че
в АУАН и НП изпълнителното деяние на нарушението трябва да бъде описано чрез
изразите, чрез които то е формулирано в посочената като нарушена законова
разпоредба.
В
съставения АУАН и в издаденото въз основа на него наказателно постановление е
отразено единствено, че водачът – касатор в настоящото производство, е
извършвал обществен превоз на товар без изброените в тези точки документи
(пътен лист, товарителница, карта за квалификация на водача и удостоверение за
извършване на обществен превоз на товар на територията на РБългария или копие
от лиценз на Общността). От използваната формулировка в тези актове не може да
се установи по безспорен начин в какво конкретно се изразява изпълнителното
деяние на всяко от тези нарушения – дали в липсата на такива документи въобще
или в тяхното непредставяне при извършване на проверката. Това обстоятелство е
от особено значение, тъй като липсата на издадени такива документи, респ.
неносенето им от водача по време на пътната проверка, са деяния, съставомерни
по различни текстове от ЗАвПр, за които са предвидени и различни по размер
административни наказания. Отсъствието на надлежно описание на нарушението
представлява нарушение на разпоредбите на чл.42, т.4 от ЗАНН по отношение на АУАН,
и на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН, по отношение на НП, които изискват тези актове
да съдържат описание на нарушението и на обстоятелствата, при които то е
извършено. Този техен порок е съществен и води до неяснота относно повдигнатото
на наказаното лице административнонаказателно обвинение, тъй като, от една
страна, нарушава правото му на защита, а от друга поставя съда в невъзможност
да се произнесе дали това лице е извършило вмененото му нарушение.
В случая в тях (АУАН и НП) нарушенията са квалифицирани като такива по
чл. 93, ал.1, т.1 от ЗАвПр (за нарушението по т.4 – по т.2 от същата норма
поради приетата от АНО повторност). Този текст гласи следното: “Водач на моторно превозно
средство, който извършва обществен превоз или превоз за собствена сметка на
пътници и товари без издадено за
моторното превозно средство удостоверение за обществен превоз на пътници или
товари, заверено копие на лиценз на Общността, разрешение, документ за
регистрация или други документи, които се изискват от регламент на европейските
институции, от този закон и от подзаконовите нормативни актове по прилагането
му, се наказва със: 1. глоба 2000 лв. - при първо нарушение; 2. глоба 4000 лв.
- при повторно нарушение“.
От
даденото в НП описание обаче не става ясно, макар да е използвана близка до
цитираната в правната норма формулировка (използван е единствено изразът „без“, а не „без издадени“ по отношение на изброените документи), дали
конкретният обществен превоз на товар е извършван без въобще да са издадени
посочените в НП документи или пък такива са били издадени, но без водачът да ги
е представил в момента проверката. Тази неяснота в НП е преодоляна единствено
по отношение на нарушението по т.4 от този санкционен акт относно липсата на
карта за квалификация на водача, за която е изрично посочено, че такава карта
на касатора въобще не е издавана, т.е. безспорно е налице фактическия състав на
нарушение по чл.93, ал.1, т.1 от ЗАвПр досежно нарушението, описано в т. 4 от
НП. В тази част решението на въззивния съд, с което НП е изменено и глобата е
намалена, също се явява правилно и също следва да бъде оставено в сила (при
липса на жалба от страна на АНО относно намаляването на размера на санкцията по
тази точка на НП).
В
останалата част – за нарушенията по т.2, т.3 и т.5 от НП, с оглед на изложените
по-горе мотиви, въззивният съд неправилно е приел, че процесните
административни нарушения са правилно установени и квалифицирани, вследствие на
което е потвърдил наказателното постановление в тази му част. Въззивното
решение, в частта с която е потвърдено наказателното постановление по т. 2, т.
3 и т. 5, следва да бъде отменено и наказателното постановление да бъде
отменено в тази част.
При този изход на спора претенцията
на касатора за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и пред двете
инстанции е частично основателна, съобразно уважената част от жалбата. И пред
двете инстанции АНО е направил възражение по чл.63, ал.4 от ЗАНН за
прекомерност на претендираното от наказаното лице адвокатско възнаграждение,
което възражение, с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото, настоящата
инстанция намира за основателно. При това положение съдът намира, че дължимото
адвокатско възнаграждение на касатора следва да бъде намалено до минимално
предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (Наредбата), от който да се определи дължимата
част, съобразно уважената част от жалбата пред всяка инстанция.
На основание чл. 18, ал. 2 от
Наредбата, ако административното наказание е под формата на глоба, имуществена
санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя
по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението. Общият размер на наложените с наказателното постановление глоби,
които са били оспорени пред районния съд, възлиза на 11 500 лв. От тях,
съобразно решението на настоящата инстанция се отменят глоби в общ размер на
8 000 лв. (по т. 2, по т. 3 и по т.
5, както и намаляване на глобата по т. 4 с 2000 лв.). При тези данни
минималният размер на адвокатското възнаграждение пред въззивната инстанция,
определен по чл. 18, ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата е 875
лв. и съобразно уважената част на въззивната жалба на касатора се дължи сумата
от 608,70 лв. (8000/11500х875). Пред касационната инстанция, с оглед изменението
на наказателното постановление от районния съд, материалният интерес на
касационното оспорване е 9 500 лв. При този материален интерес минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определен на основание чл. 18, ал. 2 във
връзка с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата е 805 лв. В касационното производство
жалбата на Т. е уважена досежно наложените глоби по т. 2, т. 3 и т. 5 от
наказателното постановление, т.е. в общ размер на 6 000 лв. и съобразно
тази уважена част на жалбата на касатора се дължи сумата от 508,42 лв.
(6000/9500х805).
Така, с оглед изхода на делото и на основание
чл.144, ал.1 и § 1, т.6 от ДР на АПК вр.чл.63, ал.3 от ЗАНН, в полза на
касатора следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 1117,12 лв. пред
двете инстанции. Разноските следва да бъдат възложени в тежест на Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“, която има качеството на юридическо лице
съгласно чл.2, ал.3 от ЗАвПр.
Така мотивиран и на основание чл. 63,
ал. 1 от ЗАНН във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ
решение №
260213/22.04.2021 г., постановено по АНД № 2284/2020 г. по описа на Районен съд
– Русе, в частта, с която е потвърдено наказателно постановление № 38-0001915
от 05.11.2021 г. на директора на РД „Автомобилна администрация“ – Русе за
наложените наказания по т. 2, т. 3 и т. 5 от същото наказателно постановление и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ наказателно постановление №
38-0001915 от 05.11.2021 г. на директора на РД „Автомобилна администрация“ –
Русе, в частта за наложените, на основание чл.93, ал.1, т.1 от ЗАвПр, наказания
по т.2, т.3 и т.5 от същото наказателно постановление, а именно три глоби от по
2 000 лева.
ОСТАВЯ
В СИЛА решение №
260213/22.04.2021 г., постановено по АНД № 2284/2020 г. по описа на РРС, в
частта, с която е потвърдено наказателно постановление № 38-0001915 от
05.11.2021 г. на директора на РД „Автомобилна администрация“ – Русе за
наложеното, на основание чл. 93в, ал. 17, т. 1 от ЗАвПр, наказание по т.1 от същото
наказателно постановление, а именно глоба в размер на 1 500 лева, както и
в частта, с която същото наказателно постановление по т.4 е изменено като
наложената глоба е намалена от 4000 лева на 2000 лева.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна
администрация“ гр. София да заплати на Д.И.Т., с ЕГН **********,***, сумата от общо
1117,12 лева – деловодни разноски
във въззивното и касационното производства.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: