№ 20642
гр. *****, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. Г.А
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. Г.А Гражданско дело №
20241110106387 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, с която Д. В. С., ЕГН **********, с
адрес: ******************************, е предявила срещу ******************, ЕИК:
****************, със седалище и адрес на управление: *****************, в условията на
обективно евентуално съединяване следните искове: - установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК /противоречие със
закона/, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК /заобикаляне на закона/ за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 976831 от 27.07.2023г.; - в
условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от договора за потребителски кредит №
976831 от 27.07.2023г. поради противоречие с добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *****************, ЕИК ****************, със
седалище и адрес на управление: ***************** 5, е предявило срещу Д. В. С., ЕГН:
**********, с адрес: ******************************, насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, изр. 1, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1 479,47 лв., представляваща остатък от непогасена главница по
договор за потребителски кредит № 976831 от 27.07.2023г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на насрещния иск – 12.04.2024г. до окончателното
плащане, както и сумата от 716,18 лв. – договорна лихва за периода от 27.07.2023г. до
12.04.2024г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
27.07.2023 г. е сключил със ****************** договор за потребителски кредит № 976831,
по силата на който му бил отпусната заемна сума в размер на 1 500 лв. при посочен ГЛП 36
%, ГПР – 42.58 % срещу насрещното задължение да върне сума в общ размер на 2 306,04 лв.
съобразно погасителен план на 24 вноски. Съобразно чл. 17 от процесната сделка страните
уговорили изпълнението на задължението да се обезпечи чрез банкова гаранция или
поръчителство, отговарящи на изискванията в Общите условия, като при непредставянето
на обезпечение се дължала неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по
1
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Допълва, че размерът на неустойката възлизал на 2 930,16 лв. и тази стойност била включена
в погасителния план. Излага, че условията за осигуряване на обезпечение в 3-дневен срок
били неосъществими, поради което предоставянето му се явявало неотменимо изискване за
получаване на кредитно финансиране. Счита, че договорът за потребителски кредит е
недействителен поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като неустойката
представлявала скрито възнаграждение за кредитора, което не е включено в размера на ГПР.
Допълва, че неточното посочване на ГПР по естеството си е заблуждаваща търговска
практика. Навежда доводи, че в разрез с чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски
кредит не е отбелязано кои разходи формират ГПР, като по този начин потребителят е
лишен от възможността да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата на чл. 27 от процесната сделка
е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговорената неустойка излиза
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Моли за
уважаване на исковите претенции. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните
е сключен договор за потребителски кредит № 976831 от разстояние. Твърди, че на
потребителя била предоставена преддоговорна информация. Релевира възражение, че
подобна неустойка не е начислявана и събирана от потребителя, както и че клаузата на чл.
27 от процесната е валидна, кореспондира с добрите нрави и не излиза извън присъщите
функции.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е предявил насрещен осъдителен иск при
твърдения, че в изпълнение на задължението си по договора за потребителски кредит №
976831 на 27.07.2023г. погасил задълженията на ищеца по предходен кредит, а остатъкът от
заемната сума му бил преведен по банкова сметка в ************. Излага, че
първоначалният ищец не е изпълнил задължението си да върне заемната сума, като били
извършени единствено две плащания, както следва: 220 лв. на 27.07.2023г. и 220 лв. на
24.08.2023г. Счита, че са налице предпоставките процесният договор за кредит да бъде
обявен за предсрочно изискуем на основание чл. 24, ал. 1 от процесната сделка, като моли
насрещната искова молба да се счита за уведомление за обявяване на предсрочна
изискуемост. Моли за уважаване на исковата претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на насрещния иск, с който
първоначалният ищец излага становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа,
че съобразно чл. 23 ЗПК след установяване недействителността на договора за кредит
потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита, но не и лихви и разноски, в
това число и законна лихва за забава. Моли за отхвърляне на исковата претенция.
Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание, ищецът Д. В. С., редовно призован, не се явява, не се
представлява.
В съдебно заседание, ответникът ****************, редовно призован, не се
представлява.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
2
Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и
фактите, на които основава своите искания и възражения. В настоящото производство в
тежест на ищеца по първоначално предявените искове при пълно и главно доказване е да
установи правния си интерес и факта от който произтича вземането му и размера на
претенциите, а именно обстоятелството, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит от разстояние № 976831 от 27.07.2023г. със соченото в исковата молба
съдържание на договора и на оспорената при условията на евентуалност клауза, както и че
договора/същата клауза са сключени/уговорени при противоречие на императивни правни
норми, поради което са нищожни.
Не е спорно между страните, че е сключен договор за потребителски кредит № 976831
от 27.07.2023г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в
размер на 1500 лв., която сума ищецът, като кредитополучател е следвало да върне на 24
месечни вноски, всяка в размер на 218,17 лева, при ГЛП от 36,00% и ГПР от 42,58 %, като
общата сума която е следвало да бъде върната възлиза на сумата от 2306,04 лева /изчислена
към датата на сключване на договора/ и включваща гланица и лихва. В раздел V
„Обезпечения“, чл. 17, ал.1 от договора страните договорили, че кредитополучателят в
тридневен срок от сключване на договора следва да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. от ЗЗД и в
полза на кредитора, с което третото лице следва да отговаря за всички задължения на
кредитополучателя, съответно да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът
на валидност на гаранцията трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. В чл. 27 от договора страните договорили, че в случай, че потребителят не изпълни
задължението си по чл. 17 от договора, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено
договорно обезпечение, платима съгласно договореното в чл. 27, ал.2 от договора
периодично, заедно с всяка погасителна вноска. Така по делото се установява, че ищецът не
е предоставил обезпечение в срок, поради което във погасителната вноска е включена и
неустойка, като общо дължимата сума по кредита за главница и лихва + неустойка възлиза
на сумата от 5236,20 лева.
Изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, допусната във връзка с така предявените
насрещни искови претенции, установява, че към дата 19.09.2024г. главницата е в размер на
1 479,47 лева, като е онагледено, че от дадената в заем главница от 1500,00 лева е погасена
от Д. С. сума в размер на 20,53 лева. Отговорено е че остатъка на дължимата по договора
договорна лихва е в размер на 716,18 лева, като от начислената в размер на 805,89 лева е
погасена от С. сума в размер на 89,71 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи: Ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди, а
ответникът небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП, което
обосновава извод, че спора е потребителски. Не е спорно, че е възникнало между страните
процесното правоотношение, както и че ищцата е получила заемната сума. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Поради
това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на
3
чл. 143 – 147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на
договора за кредит – чл. 11, ал.1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 от ЗПК. Така, според чл. 11, ал.1 от
ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Така "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако
в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а "обща сума,
дължима от потребителя" означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по
кредита за потребителя представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 42, 58 %, в който е
включена единствено възнаградителната лихва и изрично е посочено, че ГПР е в този размер
само при положение, че договорът е валиден за целия срок, всяка от страните изпълнява
точно своите задължения, съответно няма начислени разходи за събиране, лихва за забава и
неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по договора за кредит.
Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по
кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка /в случаите на неосигурено обезпечение,
какъвто е настоящият случай/ е в размер на 5236, 20 лева, от която неустойката е в размер на
2930,16 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в
тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави гаранция/поръчител
съгласно ОУ и договора за кредит и същата се начислява ежедневно и пропорционално към
всяка вноска по кредита. Като съобрази съдържанието на клаузите, обосноваващи
начисляването на процесната неустойка и предоставената преддоговорна информация, в
частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в
случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като уговорената в
договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За да достигне
до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
4
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия
срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък
и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог,
банкова гаранция или издаване на ценна книга. Същевременно съдът съобрази, че
компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното
задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от това, дали
кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите,
които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не
плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това,
дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът,
че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с
неустойка, чийто размер, видно от погасителния план е по-висок от размера на заетата сума.
Включвайки размера на начислената неустойка в ГПР, същото далеч ще надвишава
посочения в договора размер на ГПР от 42,58%.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с предвиждане
на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ
разход по кредита за потребителя" по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР
който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Въз
основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК –
непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на
чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло недействителен. Така
уважаването на иска за нищожност на договора за кредит на основание, че същият е
недействителен поради противоречието му със закона, не предполага произнасяне по
останалите евентуално предявени искове за нищожност на друго основание, нито
5
евентуално предявения иск за нищожност на клаузата на чл. 27 от договора.
По насрещните искове.
Ищецът е предявил насрещни искове за остатъчна сума за главница в размер на 1479,47
лева и за сума за договорна лихва в размер на 716,18 лева, за периода от 27.07.2023г. до
12.04.2024г. С оглед констатираната нищожност на договора поради противоречие със
закона, съгласно чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по контракта. Чистата стойност на кредита е в размер на
1500,00 лева, от която стойност е заплатена сума в размер на 440 лева, или насрещният
главен иск следва да бъде уважен до размера на сумата от 1060 лева, а за сумата в размер на
419,47 лева, следва да бъде отхвърлен, като следва да бъде отхвърлен и иска за договорна
лихва, за сумата в размер на 716,18 лева, за периода от 27.07.2023г. до 12.04.2024г.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК право на разноски се
поражда в полза на ищеца по първаначално предявените искове. На ищеца следва да се
присъдят разноски за държавна такса в размер на 213,08 лева. Адвокат А. Д. от САК, личен
номер ***************, с адрес на упражняване на дейността в гр.*****, район
************, ж.к. „***********“, ул. „***********“ *******, ***, претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение с ДДС в хипотезата на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
за което по делото е приет договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че
страните са договорили представителство в горепосочената хипотеза, което е достатъчно за
съда да присъди възнаграждение в горепосочената хипотеза и поради което съдът не приема
за основателни доводите на ответника по първоначалните искове, че на доказване подлежат
предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 от
Закона за адвокатурата. С молбата с вх. № 308718/23.09.2025г. се релевира и възражение за
прекомерност. Това възражение е основателно. Според чл. 78, ал.1 от ГПК заплатените от
ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал
такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. В този случай, при
уважаване на иска, адвокатът, оказал безплатно адвокатска помощ на ищеца е носител на
вземането за адвокатско възнаграждение. Въпреки че законът препраща към размерите на
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /понастоящем
Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г./
за определяне размера на възнаграждението за безплатна правна помощ /чл. 38, ал.2, изр.2,
вр. чл. 36 от Закона за адвокатурата/, съдът не е обвързан от тези размери, определени в
наредбата, издадена от Висшия адвокатски съвет, и следва да откажа да я приложи, с оглед
постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, задължително за
националните съдилища. Съгласно това решение (т. 3), член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС (за споразумения, решения и съгласувани практики с цел или
резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията),
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги. При прилагане към разглеждания случай на това
разрешение в цитираното решение на СЕС, това означава, че посочените в наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само и единствено като ориентир
при определяне на възнаграждението за безплатна правна помощ, без да са обвързващи за
съда. Размерът на възнаграждението действително следва да е справедлив и обоснован, като
при преценка на цената на предоставените услуги от значение са: видът на спора, интересът,
6
видът и количеството на извършената работа и най-вече фактическата и правна сложност на
делото. Така съдът намира, че следва да определи възнаграждение под минимума на
Наредбата и в тази връзка да присъди възнаграждение, което да е справедливо с оглед
свършената работа и обстоятелството, че делото приключи в едно о.с.з., както и с оглед
цената на исковете. Съдът приема, че иска за прогласяване нищожността на договора и
евентуално предявения такъв за нищожност на друго заявено основание защитават един
интерес на ищеца и по него се следва по наредба възнаграждение в размер на 823,62 лева, а
по евентуално предявения иск за нищожност на клаузата на чл. 27 от договора е в размер на
593,02 лева. Претендира се присъждане на възнаграждението с ДДС. Такова според съда е
дължимо, тъй като практиката вече последователно приема, че определеното от съда
възнаграждение е облагаема доставка и върху него съдът следва да начисли ДДС. Така съдът
намира, че следва да определи по главния иск възнаграждение в размер на 400,00 лева, с
ДДС 480,00 лева, под минимума в Наредбата, а по евентуално предявеният от 200,00 лева, с
ДДС 240,00 лева. Или на процесуалният представител на ищеца по първоначално
предявените искове, с оглед изхода на спора, следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 720,00 лева.
По насрещните искове разноски се следват и на двете страни, съобразно уважената и
отхвърлена част от исковете. По насрещните искове ищецът е заплатил държавна такса в
размер на 109,13 лева, 300,00 лева депозит за изготвяне на експертиза, като се претендира и
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 850,00 лева. Съответно ответникът
по насрещните искове прави също възражение за прекомерност. Това възражение също е
основателно. По предявените два иска – за главница и лихва следва да се определи
възнаграждение по Наредба, както следва: по главният иск от 447,95 лева, а по акцесорният
от 400,00 лева. По изложените по-горе мотиви съдът намира, че следва по главния иск да
определи възнаграждение в размер на 250,00 лева, а по-акцесорният в размер на 200,00 лева.
Съдът намира с оглед посоченото в списъка с разноски, че договора за правна защита и
съдействие, сключен с адвокат Х. Н. за сумата от 1420,00 лева не касае насрещните искове, а
предявените установителни искове, които са уважени, поради което разноски се следват на
ищеца по тях, а не на ответника. По изложеното съдът взема предвид вторият договор за
правна защита и съдействие по делото, с който е уговорено възнаграждение за
представителство по предявените насрещни искове. Така крайната сума за заплатени
разноски от ищеца по насрещните искове е в размер на 859,13 лева. На ищеца по
насрещните искове с оглед изхода на спора следва да се присъдят разноски в размер на
414,76 лева.
На адвокат А. Д. от САК, личен номер ***************, с адрес на упражняване на
дейността в гр.*****, район ************, ж.к. „***********“, ул. „***********“ *******,
***, следва да се определи възнаграждение и по насрещните осъдителни искове в хипотезата
на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, от 200,00 лева, а с ДДС от 240 лева по иска за
главница, и от 150,00 лева, с ДДС от 180,00 лева по иска за лихва, или общо в размер на
420,00 лева, или с оглед изхода на спора по насрещните искове на адвокат А. Д. следва да се
присъди възнаграждение в размер на 217,24 лева.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от
7
разстояние № 976831 от 27.07.2023 г., сключен между ******************, ЕИК
****************, като кредитодател и Д. В. С., ЕГН **********, като кредитополучател,
поради противоречието му със закона на основание чл. 26, ал.1, пред.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Д. В. С., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на ******************, ЕИК
****************, сумата в размер на 1060,00 лева, представляваща остатъчна главница,
като чиста стойност на кредита по Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 976831 от 27.07.2023 г., сключен между ******************, ЕИК
****************, като кредитодател и Д. В. С., ЕГН **********, като кредитополучател,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба в
съда – 12.04.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА ******************, ЕИК **************** ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. С.,
ЕГН **********, сумата в размер на 213,08 лева, деловодни разноски на основание чл. 78,
ал.1 от ГПК по първоначално предявените искове.
ОСЪЖДА Д. В. С., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на ******************, ЕИК
****************, сумата в размер на 414,76 лева, деловодни разноски, на основание чл.
78, ал.1 от ГПК по насрещните искове.
ОСЪЖДА ******************, ЕИК **************** ДА ЗАПЛАТИ на Адвокат А.
Д. от САК, личен номер ***************, с адрес на упражняване на дейността в гр.*****,
район ************, ж.к. „***********“, ул. „***********“ *******, ***, сумата в размер
общо на 937,24 лева, присъдено възнаграждение по чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, за
представителство по първоначално предявените и по насрещните искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8