РЕШЕНИЕ
№ 189
гр. гр.Мадан, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на осемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100454 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от С. А. С.
срещу „******* ООД, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата
от 3295,00 лева, представляваща недължимо платени лихва и неустойка по
Договор за паричен заем № ****** от *******г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се твърди, че на *******г. ищецът сключил Договор за
паричен заем № ****с ответното дружество, по силата на който заемодателят
„****“ ООД му предоставил заем в размер на 5000,00 (пет хиляди) лева, при
следните параметри: Размер на отпуснатия заем: 5000,00 лева, Размер на
погасителна вноска: 336,99 лв., Ден па плащане: 17-то число, Вид вноска:
месечна, ГПР: 49,150 %, Брой вноски: 21, Месечен лихвен процент: 3.400 %,
Дата на първо плащане: 17.06.2024 г., Обезпечение: ДА, Дата на последно
плащане: 17.02.2026 г., Такса за усвояване: няма, Обща сума за плащане:
7076,67 лв.
Ищецът сочи, че на основание чл. 8 от договора му е начислена
неустойка в размер на 4536,33 лева за неизпълнение на задължението му в
тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, което отговаря
на условията, посочени в чл. 10 ал.1 от общите условия към договора за заем,
като твърди, че не е съм запознат с тези общи условия и те не са му
предоставяни. Счита клаузата за заплащане на неустойка за неосигуряване на
обезпечение след сключване на договора за кредит за нищожна. Сочи, че
основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което
съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и
1
възнаграждението за предоставения заем, като твърди, че в процесния договор
за паричен заем е предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението
в тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за
кредитора. Твърди, че неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на 4536,33 лева, която е почти равна на размера на
отпуснатата сума. Така уговорената неустойка излиза извън придадените й
санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при
пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на
неоснователно обогатяване, като се позовава на TP № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК. Уговорена е компенсаторна неустойка за
неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е
уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер,
надвишаващ заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на
договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение - да върне на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва, поради което ищецът счита, че дори и
интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да
получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи
и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на
същественото задължение по договора за заем.
Твърди, че обезпечението в случая има цел, различна от тази на
неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението
в различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и
подготвя неговото изпълнение.
Сочи, че от неизпълнението на задължение за представяне на
обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект
на обезвреда в клауза за неустойка. При неизпълнение на задължението за
връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора
ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо
обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД, поради което уговорката
между страните за заплащане на неустойка, тъй като не преследва заложените
й функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Ищецът твърди, че клаузата на чл. 6 от процесния договор е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и
цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза
на вземане за неустойка, като по този начин оскъпява цената на заема. Същата
е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4
Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния
процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и
плащане по нея не се дължи.
Сочи, че размерът на неустойката не е взет предвид от заемодателят при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, като ако това беше
направено, то ГПР би надхвърлил посочения в договора за заем и би
надвишил прага по чл.19 ал.4 ЗПК (петкратния размер на законната лихва).
Твърди, че неустойката е нищожна и на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, тъй
2
като за да възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не
трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на
добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на
принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения, поради което счита, че противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по
силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на
вземането и на задължението за неустойка.
Сочи, че процесният договор за заем попада в обсега на ЗПК, поради
което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата
на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит,
като според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което част от изискванията на чл.11, ал.1 от
закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението
им влече нищожност на сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и
т.10 от посочената разпоредба, като в т.9 е записано, че договорът трябва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Твърди, че са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и целият
договор за заем следва да бъде приет за недействителен - чл.22 ЗПК, като
последиците от тази недействителност са посочени в чл. 23 от ЗПК - когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Ищецът твърди, че в изпълнение на Договор за паричен заем № *****от
********г. е заплатил на ответника сумата от 8 295,00 лева, за което представя
следните разписки: 1. Приходен касов ордер № 1278 от 17.05.2024г. - 553,00
лева; 2. Разписка № ****** от *****г. -100,00 лева; 3. Разписка № ****** от
*****г. - 240,00 лева; 4. Разписка № ***** от ******г. - 500,00 лева; 5.
Разписка № ****** от ******г. - 550,00 лева; 6. Приходен касов ордер №
***/*****г. - 550,00 лева; 7. Разписка №****** от *****г. - 940,00 лева; 8.
Приходен касов ордер № *****/**********г. -1665,00 лева; 9. Приходен касов
ордер № *****/*****г. - 550,00 лева. Поради недействителността на договора
за заем за ищецът е възникнало задължение за връщане само на чистата сума,
която е получил по него - 5000,00 лева, а не на лихви и други разходи.
Следователно, разликата между заплатената сума от 8295,00 лева до
дължимата от 5 000. 00 лева в размер на 3295,00 лева е платена при начална
липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на
основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. По изложените съображения моли за
3
уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника, с който взема
становище за неоснователност на предявения иск. Сочи, че на *****г. С. А. С.
е подал искане за заем до „*****“ ООД, в качеството му на небанкова
финансова институция отпускаща заеми, чрез което иска да му бъде отпуснат
паричен заем в размер на 5000 лв., който заем да бъде върнат на 21
погасителни вноски. Това искане С. А. С. е отправил по свое усмотрение, като
след предоставянето на СЕФ е взел информирано решение да сключи договор
с ответника, като отделно от това, с подаденото искане за отпускане на
паричен заем С. А. С. декларирайки, е предложил на „******“ ООД да
обезпечи заема с ценна книга. След извършване на оценка на така
депозираното искане и въз основа на посочените в него параметри и
преговори с потребителя за заем, „*****“ ООД е одобрил искането за заем,
като е отпуснало сумата от 5000 лв. на С. А. С., в резултат на това, на ****г. в
гр. С. между страните - С. А. С., като Заемател и „*****“ ООД, в качеството
му на Заемодател, е сключен Договор за паричен заем № *****/******г. с
изрично и ясно посочени параметри по договора в чл.3 от същия.
Ответникът твърди, че към момента на сключване на договора С. А. С. е
издал в полза на „*****“ ООД ценна книга и не е предоставил гарант, който да
отговаря на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за
заем. В тази връзка, в чл. 8 от договора е посочено, че в случай, че заемателят
не предостави договореното по чл.6 обезпечение в тридневен срок от
сключването му или предоставеното такова не отговаря на условията,
посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора,
Заемателят дължи на Заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане,
подробно описан в Погасителен план към договора за паричен заем.
Заемателят се е запознал с погасителния план към договора за заем, с
посочени месечни вноски и падеж в зависимост от представените
обезпечения, уговорени в чл. 6 и чл. 8 от договора, видно от положения под
същия подпис с изписване на имената на заемателя. Неразделна част от
договора за паричен заем са и приложените Общи условия по договора, с
които заемателя също се е запознал и съгласил, за което свидетелства
положеният подпис на всяка от страниците, а за изричното му съгласие с тях -
чл. 12 от договора за заем. Заемателят е запознат с активния погасителен план,
по който следва да прави погасителни вноски, видно от положения подпис под
същия и собственоръчно изписаните имена, поради което Договора за паричен
заем е изцяло валиден и сключен в свободата на договарянето между страните,
предоставена от ЗЗД, отговарящ на всички законови изисквания и сключен с
прякото влияние на потребителя, тъй като Заемателят лично е участвал и е
влияел на формирането на заема със заемодателя „Креди Йес“ ООД, запознал
се е изрично и е подписал договора за заем и всички приложения към него,
както и документите, свързани с отпускането му, а така също и е получил
заемната сума от заемодателя.
Сочи, че след така сключените каузални правоотношения С. А. С., като
заемател е предприел действия по изплащане на дължимото и към момента на
подаване на исковата молба е платил сумата 8,298.00 лв.
Относно размер на ГПР ответникът твърди, че съгласно чл. 3, т. 5 от
договора ГПР по заема е в размер на 49,150 %., като същият размер е посочен
4
и в предоставения на ищецът СЕФ - част III. Според законовата разпоредба на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с
Постановление на Министерския съвет на Република България. С
Постановление № 426 на МС от 18.12.2024г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, обн. ДВ бр. 106 от
23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г. годишния размер на законната лихва по
просрочени парични задължения е определен в размер на основния лихвен
процент на БНБ, в сила от 01 януари, съответно от 01 юли на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3 т.1 от ЗПК
при изчисляване на ГПР не следва да се включва размерът на неустойката,
която по своята същност представлява разход, който потребителят следва да
заплати поради неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по договора за заем. Още повече, че в разпоредбата на чл.3.3 от
договора ясно и разбираемо е посочено как точно се изчислява ГПР, предвид
което твърденията н ищецът 6 тази връзка са неоснователни, а ГПР по
процесния договор за заем е изцяло в императивно определената
законодателна рамка.
Ответникът счита за неоснователни и недоказани и твърденията на
ищеца, отнасящи се до разпоредбата на чл.8 от договора за паричен заем, като
излага следните аргументи: На първо място сочи, че условията на клаузата на
чл. 8 от договора за заем са индивидуално уговорени и това е станало с
прякото влияние на потребителя С. А. С., особено имайки в предвид и факта,
че е можел да предостави гарант, който отговаря на условията посочени в ОУ
и след сключването на договора и по този начин да не дължи заплащане на
неустойка. С договорения точно определен размер на неустойката в чл. 8,
потребителя С. А. С. е преценил икономическите последици за себе си, ако се
наложи да заплати тази неустойка, както и в последствие е предприел
действия по заплащането й, като се твърди, че условията уговорени в чл. 8 от
процесния договор са абсолютно ясни и разбираеми съгласно изискването на
чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. На второ място ответникът сочи, че с конкретната клауза
между страните се уговаря неустойка за неизпълнение на задължението за
обезпечаване на заема, като конкретния размер на неустойката за
неизпълнение е индивидуално определен в договора и не може да се приема за
бланкетна клауза, тъй като от една страна, клаузата на чл. 8 е договорена
между страните по договора за заем, чрез която същите постигат
споразумение за дължимост на неустойка при непредоставяне на гарант,
отговарящ на ОУ. Сочи също, че това споразумение е постигнато в израз на
доброволно формираната воля на страните и в съответствие с принципите на
свободата на договаряне. Размерът на неустойката е изначало определен до
точно фиксирана и определена от страните сума, без от длъжникът да се търси
нещо в повече, като към момента на сключване на договора заемателят е
съгласен с тази неустойка, изразил е своята воля посредством подписването на
договора и е заплатил част от нейния размер. При сключването на договора за
паричен заем, страните по него са действали в рамките на свободата на
договаряне /чл. 9 от ЗЗД/ и като клауза, уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право, поради
което така описаната неустойка се дължи в нейния пълен размер още от
5
момента на настъпване на основанието за нейното начисляване, като
ответникът твърди, че същата има особен начин на заплащане, който е
уговорен между страните предварително, още в момента на постигане на
съгласие за наличието на неустойката и нейния размер. Периодичният начин
на плащането й обаче не е основание да се счита, че същата е лихва или пък,
че има характер на обезщетение за забавено изпълнение, като неустойката се
дължи поради липсата на надлежно обезпечение и в основанието за нейното
начисляване не може да се прави паралел с лихва, а още по-малко с
обезщетение за забава, която е уредена в чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, същата има
обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при
неизпълнение на парично задължение.
Твърди, че обезщетението в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правото
си, произтичащо от забавата. Ответникът се позовава на ТР № 1/2009г.,
постановено по т.д. № 1/2009г. на ОСТК: „Условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и
от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид
на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задълженията - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди; При конкретната преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се
вземат предвид конкретните факти и обстоятелства във всеки отделен случай.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Прекомерността на неустойката не я прави a priori
нищожна, поради накърняване на добрите нрави".
Сочи , че в така даденото тълкувание относно същността на неустойката
в гражданските и търговските отношения, касаещи критериите, които следва
да се вземат предвид преди същата да бъде обявена за нищожна ясно е
посочено, че за прекомерност на уговорена неустойка следва да се вземат
предвид, съответно обсъдят редица обстоятелства, които обуславят клаузата за
наличие на неустойка за неравноправна.
Сочи също, че с ТР № 1/2010г. по т. д. № 1/2009г. ОС на Търговска
колегия на ВАС ясно сочи критериите, по които следва да се извърши
разграничението между „прекомерната“ от една страна и „нищожната“ или
„екзорбиталната“ неустойка от друга, като счита, че преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, според
цитираното решение, трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата
на сключване на договора и ако към този момент е установено, че
единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите
6
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, то същата ще бъде
нищожна.
Твърди, че предпоставките по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за намаляване, се
преценяват към по-късния момент на неизпълнение на договора чрез
съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, поради което
ответникът счита, че клаузата за неустойка ще бъде нищожна като
противоречаща на морала, само когато това следва от самия текст на клаузата
/например уговорена неустойка за милиони за незначителна по размер
главница/, а не от обстоятелства, които настъпват впоследствие. В конкретния
случай, неустойката не притежава правната характеристика на лихва или на
лихвоносно изчислимо задължение и следователно не съществува законова
забрана при забава в плащането й, върху нея да бъде начислявано парично
обезщетение в размер на законната лихва. Правопораждащият факт, който
служи като основание за възникване на вземането за неустойка и този, от
който възниква вземането за лихва по чл. 86 от ЗЗД, са различни - в първия
случай е неизпълнението на главното задължение по договора, а във втория
случай е неизпълнение на задължението за плащане на договорената
неустойка.
Ответникът счита, че в описаната хипотеза кумулирането на двете
санкции не представлява нарушение на правилото non bis in idem, тъй като
вземането за неустойка произтича от неспазване на главното задължение,
чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а вземането за лихва по чл. 86
от ЗЗД произтича от неизпълнение на задължението за плащане в срок. Счита
също, че съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД неустойката подлежи на
намаляне от страна на съда, в случай, че същата бъде намерена от съда за
прекомерно голяма.
Твърди, че клаузата за неустойка по чл. 8 от договора не е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 5 от ЗЗП, приложим към процесния
договор. Безспорното неизпълнение на задължението на ищецът
предложеното и обещано от нея надлежно обезпечение, са обстоятелства,
които в своята съвкупност са релевантни при осъществяване на дължимата
съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП преценка, че клаузата за неустойка не е
неравноправна, независимо как е уговорена - индивидуално или не, поради
което ответникът счита, че клаузата на чл.8 от процесния договор е изцяло
законосъборазна, действителна и не противоречаща на закона и на добрите
нрави. В договора за заем и в ОУ има изрична клаузи относно правото на
потребителя да се откаже от договора за заем в 14-дневен срок, като това е
възможност, предоставена му по силата на чл. 29 ал. 1 от ЗПК, като именно с
цел защита на потребителя, Законодателят е предвидил тази възможност, от
която ищецът не се е възползвал своевременно. Вместо това е продължил да
ползва предоставената му по силата на сключения договор сума.
Относно размера на дължимата по договора за кредит договорна лихва,
ответникът сочи, че процесният договор съдържа информация за лихвения
процент по заема, както и за условията за прилагането му, както и, че
лихвения процент е посочен както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в
чл.3,т.7 от Договора за заем, изчислен на месечна база. В разпоредбата на чл.9
от ОУ е посочено, че лихвеният процент не подлежи на промяна за целия срок
на договора за заем, поради което, счита, че лихвеният процент е ясно
7
определен за целия период на договора като фиксиран. В конкретния случай
не може да се обоснове противоречие с добрите нрави, предвид това че ГПР
не надхвърля петкратния размер на законната лихва за периода, който към
момента на сключването е 10 пункта на годишна база. Ответникът оспорва
твърдението, че неустойката по чл.8 от договора за заем следва да бъде
включена към размера на договорката лихва и към размера на ГПР, като
твърди че в разпоредбата на чл. 19, ал.3 от ЗПК изрично е посочено, че към
ГПР не се включват разходите, които потребителите заплащат за неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит. По изложените съображения моли
за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени
поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка със становищата на страните,
съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че между С. А. С. - заемател и ****** ООД - заемодател е
сключен Договор за паричен заем № ****** от ***** г. към искане №*******,
при следните параметри: Размер на отпуснатия заем: 5000 лева; Месечен
лихвен процент: 3.400%; ГПР: 49,150%; Брой вноски: 21; Дата на последно
плащане: 17.02.2026 г; Обща сума за плащане: 7076,67 лева. Липсва спор
между страните, че заемната сума в размер на 5000 лева е усвоена от
заемополучателя, което обстоятелство се установява и от представеното
заверено копие от Договор за паричен заем № ****** от *****г. към искане №
**** - съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят с полагането на подписа си
удостоверява, че е получил заемната сума в размер на 5000 лева. Съгласно чл.
6 от Договора страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия
към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по
избор на Заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот, съгл.чл.10, ал.2, т.3 от
Общите условия; 2. Особен залог върху движимо имущество, съгл. чл.10, ал.2,
т.2 от Общите условия; 3. Банкова гаранция, съгл. чл.10, ал.2, т.4 от Общите
условия; 4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя. Условията, на които
следва да отговарят обезпеченията са следните: Съгласно чл. 10, ал. 2, т. 1 от
ОУ към договора за заем /общодостъпни на интернет страницата на Креди
Йес/ гарантите следва да отговарят на следните условия: две физически лица,
всяко от които да има нетен размер на осигурителен доход в размер над
1000,00 лева, съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ. Съгласно т. 2 от същата разпоредба залогът следва да е
учреден върху движима вещ, чиято пазарна стойност (оценка) надвишава два
пъти общата сума за плащане по Договора за заем, включващо договорената
главница и лихва. Съгласно т. 3 от същата разпоредба учредената ипотека
следва да е първа по ред. В т. 4 от чл. 10, ал. 2 ОУ са описани изискванията
към обезпечението банкова гаранция - да е издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период-включващ от сключване на договора за заем до
изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на последната редовна вноска по
8
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Съгласно чл. 8 от договора в случай, че заемателят не предостави
договореното в чл. 6 договора обезпечение в тридневен срок от сключването
му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.
10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 4536,33 лева, с начин на разсрочено
плащане подробно посочен в Погасителен план към договора за заем. Видно
от представения погасителен план към договора размерът на погасителната
вноска без неустойка по чл. 8 от договора възлиза на 336,99 лева. Размерът на
разсрочената неустойка по чл. 8 от Договора за заем при липса на обезпечение
възлиза на 216,01 лева, а общия размер на погасителната вноска с включена
разсрочена неустойка по чл. 8 от Договор за заем е в размер на 553 лева. Така
общо дължимата сума от заемополучателя по договора възлиза на 11613,00
лева.
Като доказателство по делото са приети представени от ищеца
при****** г., приходен касов ордел от ***** г., разписка от ***** г., приходен
касов ордер от ****** г., приходен касов ордер от ******* г. и приходен касов
ордер от ******* г., за извършени плащания по договора. От страна на
ответника в ОИМ се признава обстоятелството, че по процесния договор за
потребителски кредит от страна на ищеца са извършени плащания в общ
размер на 8298,00 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, поради което има качеството на кредитор по чл. 9, ал.
4 ЗПК. Ищецът е физическо лице, което при сключването на договора действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Ето защо
сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В
исковата молба са релевирани основания за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързани с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
9
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В процесния случай, твърденията за
недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузата на чл. 8 от Договора. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така
въведените изисквания в цитираните по-горе клаузи от договора за броя и
вида обезпечения (двама поръчители и обезпечение по избор на заемателя:
първа по ред ипотека, особен залог върху движимо имущество, банкова
гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя) и срока за
представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника
при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора, първа по ред ипотека върху недвижим
имот, залог върху движима вещ на стойност два пъти общата сума за плащане
или поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. От друга страна непредставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредита. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от
него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение, като се вземе предвид
посочения в договора ГПР 49,150 %, размера на отпуснатия кредит - 5000
лева, срока на договора от 21 месеца, както и размера на неустойката от
4536,33 лева, която е в размер около 90% от главницата по договора. Самия
кредитор в погасителния план по договора изначално включва вземането за
10
„неустойка при липса на обезпечение” при формирането на анюитетната
вноска. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено,
както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. Ето защо процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11
ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора лихвен процент и ГПР
не отговаря на реално прилаганият между страните, което води до
недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от
ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо
да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.
На осн. чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи, която чиста стойност в
настоящия случай възлиза на 5000,00 лева. От направеното признание от
ответника в отговора на исковата молба се установява, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата от 8298,00 лева, поради което разликата между
подлежащата сума на връщане на основание чл. 23 от ГПК и общо заплатената
от заемополучателя сума възлиза на 3298,00 лева, която сума се явява
недължимо платена при начална липса на основание и подлежи на връщане.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск е доказан по
основание до претендирания размер от 3295,00 лева, поради което следва да
бъде уважен.
По отношение на разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски, от които 131,80 лева - внесена държавна
такса. В представения по делото договор за правна защита и съдействие е
посочено, че ищецът е заплатил на адв. М. О. адвокатско възнаграждение в
размер на 500 лева. Съдът намира за основателно направеното възражение по
чл. 78, ал. 5 от ГПК от ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение. С оглед липсата на фактическата и правна
сложност на делото и приключването му в едно заседание, съдът намира, че на
ищеца следва се присъдят разноски в размер на 400 лева, като искането за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение над този размер е
неоснователно.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ОСЪЖДА ******“ ООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на
управление: гр. Х., бул. „******“ № *** представлявано от управителя В. М.
И. да заплати на С. А. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Р., ул. „******“ № **,
вх. *, ет. *, ап. **, общ. Р., обл. С., сумата от 3295,00 лв. (три хиляди двеста
деветдесет и пет лева) - представляваща недължимо платени лихва и
неустойка по Договор за паричен заем № ****** от ****г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 25.08.2025 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „*****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. Х., бул. „*********“ № ***, представлявано от управителя В.
М. И. да заплати на С. А. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Р., ул. „*****“ № **,
вх. *, ет. *, ап. **, общ. Р., обл. С., сумата от 531,80 лева (петстотин тридесет и
един лева и осемдесет стотинки) направени по делото разноски за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд С. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
12