РЕШЕНИЕ
№ 811
гр. гр. Хасково, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20255640100095 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Ф. Ф. М., ЕГН
**********, от **********, против „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление - гр.София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.10,
с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК,
вр. чл.11, т.9 и т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК за прогласяване недействителността
на сключен с ответника договор за потребителски кредит.
В исковата молба ищецът твърди, че на 11.11.2023г. ищецът сключил с
ответното дружество договор за кредит, по силата на който му били
предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 41,05%, годишен процент на разходите -
49,72% и срок за погасяване: 12 месеца. Съгласно чл.4, ал.3 договора,
договорът за заем в срок до края на следващия работен ден от сключването му
следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от
небанкова финансова институция за сумата от 1236 лева. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл.4,
ал.3 договора, същият дължал неустойка, визирана в чл.6, ал.1 от договора в
размер на 1080 лева, която той следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, с която неустойка падежното вземане нараствало
значително. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за
нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените
вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на
ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
1
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай
към момента на сключване на договора, като можело да бъдат използвани
някои от следните, примерно изброени критерии - естеството им на парични
или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка,
дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. По силата на чл. 92 от ЗЗД
неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите
от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната
практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да
има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици
за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на 1080 лева била загубила присъщите за
неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и
създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне, съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя небанковата
финансова институция поставила към него неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката била договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата
й обезпечителна функция. Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като бил поставил ограничения и дал неизпълнимо кратък
срок за осигуряване на поръчители - едва три дни след сключване на договора.
Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Посочва
се още в исковата молба, че на практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
2
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като
кредитът е отпуснат, като, ако не го осъществи, дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съгласно §1,
т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар
да била предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата,
визирана в договора, представлявала предварително отчетена в падежните
вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно
изискванията на чл. 5 от ЗПК. Клаузата в договора, предвиждаща неустойка,
противоречала на добрите търговски практики, като илюстрирала директно
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за
добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика, и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава
разпоредба била в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Поради невключването на неустойката
в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на
реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Твърди се също, че
съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК да бъде посочен точния размер на дължимия лихвен процент и на
ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда
права и задължения за страните по заемното правоотношение. По силата на
чл.23 от ЗПК в този случай потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което
ответникът нямал правно основание да претендира исковите суми, тъй като
следвало в ГПР и в ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва,
прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Предвид изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да
обяви за нищожен Договор за кредит от 11.11.2023г., като портиворечащ на
императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, като противоречащ на принципа
на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, заобикалящ
материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняващ
3
договорното равноправие между страните и нарушаващ предпоставките на
чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК и чл.19, ал.3 и ал.4 и чл.21, ал.1 от ЗПК.
На основание чл.101, ал.3 от ГПК съдът е приел отговора на исковата
молба за неподаден.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е възникнало облигационно
отношение по Договор за потребителски кредит № 202311110126150070 от
11.11.2023г., сключен между тях, по силата на който на ищеца като
кредитополучател е предоставена заемна сума в размер на 1000 лева.
Установява се от приложения Договор за потребителски кредит, че заемната
сума е представена при следните условия: ГЛП - 41,05%, ГПР – 49,72%, срок
за погасяване: 12 месеца, вид на вноската - месечна, размер на вноската - 103
лева. Ищецът се е задължил, при условията и сроковете в този договор, да
върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите
разходи по кредита. Съгласно условията на договора и в частност чл. 4, ал.3 от
Договора, вземането на кредитора трябва да бъде обезпечено с гаранция,
съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора -
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция трябва да бъде предоставена до края на следващия ден
от сключването на договора и трябва да бъде за сума в размер на 1236,00 лева,
със срок на валидност до 13.11.2024г. Съгласно чл. 6 от Договора, в случай, че
кредитополучателя не представи на кредитора уговореното обезпечение -
гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той
дължи на дружеството неустойка в размер на 1080 лева. Неустойката се
начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3 от Договора.
Ако срокът, за който се начислява неустойката, е по - кратък от срока между
две погасителни вноски, неустойката се начислява на ден и е в размер на 1/30
от месечната неустойка. Неустойката се дължи само за периоди, в които
кредита е бил без осигурена гаранция. В този смисъл, ако кредитополучателят
осигури надлежна гаранция по кредита, макар и след изтичането на срока по
чл. 4, ал. 3, неустойката спира да се начислява. Ако действието на гаранцията
бъде прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който
действието на гаранцията е било прекратено, неустойката отново се
начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план.
Видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Договора е, че в срок до края на
следващия ден от сключване на настоящия договор, кредитополучателят е
длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и
условията предвидени в общите условия по договора. На последно място,
страните се договорили в чл. 13, ал. 2 от Договора, че вземанията на кредитора
за лихви, обезщетения, главница, неустойки и други дължими плащания се
запазват и след прекратяване на действието на договора.
4
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 и
чл.19 ЗПК, който е процесуално допустим. Разгледан по същество,
предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Безспорно между страните и установено по делото е, че между тях е
възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен между тях
договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в
ЗПК. Няма спор между страните, че ответникът представлява финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на
чл.9 ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла
на чл. 9, ал.3 ЗПК. Не се спори, че във връзка с процесния договор на ищеца е
бил предоставен кредит в размер на 1000 лева, който той е получил при
посочените в него и описани по-горе условия, както и че съгласно условията
на договора вземането на кредитора е трябвало да бъде обезпечено с гаранция,
съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора -
банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция и че съгласно чл. 6 от договора, в случай, че кредитополучателя не
представи на кредитора уговореното обезпечение в установения срок и
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той
дължи на дружеството неустойка в размер на 1080 лева.
Не се спори между страните и относно обстоятелството, че в размера на
ГПР кредиторът не е включил разхода за неустойка по процесния договор, а в
размерът му е включен единствено разход за възнаградителна лихва.
Спорно по делото е нищожна ли е клаузата на чл. 6 от Договора за
плащането от страна на ищеца на неустойка. Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в
TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава
е неустойката, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва
в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида
на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението. В този смисъл Решение № 107/25.06.2010г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о. /. От друга страна, съгласно разпоредбата на
чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя
при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо
обезщетение за неустойка, като съгласно чл.145, ал.1 от ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при
5
вземане предвид видът на стоката и услугата предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който зависи, а според чл.146, ал.1
от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Определената изцяло от кредитора методика за
изчисляване на неустойката в размер, многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, е в
разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи,
създаващи значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя на кредита, като последния е задължен да заплати
необосновано висока неустойка. В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в срок до края на следващия ден от подписване на договора, а
именно да представи банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция, като при неизпълнение е предвидено в чл. 6 от Договора да се
заплати неустойка във фиксиран размер от 1080 лева. Така предвидената
клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на гаранция, съдът намира, че противоречи на чл.21, ал.1 ЗПК.
Съгласно чл.21, ал. ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Уговорената в Договора неустойка е в размер близък до сумата на отпуснатия
кредит, като по този начин безспорно е нарушен принципа на добросъвестност
и справедливост. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода,
че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл..26, ал.1 вр. ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът
6
изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка
за възникване на задължение за неустойка при наличие на предпоставките на
чл. 4, ал. 3 от договора. Съдът счита, че нищожността на горепосочената
клауза от процесния договор, води до недействителност и на самата сделка
сключена между страните. Изхождайки от предмета на договора за
потребителски кредит и страните по него - физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. За да
бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е изцяло нищожен,
поради противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на
Глава VI от ЗПК „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е и чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1 -9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.9 и 10
на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл. 22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена
легална дефиниция за „Обща сума, дължима от потребителя“ и това е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В
процесния договор липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения само цифрово ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин / чл.
10, ал.1 от ЗПК/. В общата сума, посочена в договора като подлежаща на
връщане освен това, не е включено и допълнителното плащане за неустойка.
Съгласно условията на договора, при неизпълнение на задължението да
представи обезпечение на кредита в срок, кредитополучателя дължи
неустойка на кредитора. Съдът намира, че сумата за неустойка несъмнено
следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне
на кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с включването
7
на неустойката към ГПР от 49.72%, какъвто се сочи, че е ГПР по договора,
действителният такъв би нараснал многократно над допустимата стойност,
която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева.
В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва
да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия за
връщането на заетата сума. С оглед това, съдът намира, че при сключването на
процесния договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл. 22 ЗПК/. Следва да се посочи и че тъй като
договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява
възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява
насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да
осъществи. Тази престация включва общите разходи по кредита - лихвени и
нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, съобразно легалната дефиниция по чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на
договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и
разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване
на обстоятелството - от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените
разноски се състои. Посочената пък годишна лихва, не е ясно как точно се
съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
основание. В задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС
по приложението на чл. 4, § 2 , във вр.с чл.6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори се разяснява последователно, че в този случай
договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като
премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет
на договора. Освен това, националното законодателство - чл. 22 ЗПК, във вр. с
чл.11, т.10 ЗПК и чл.147, ал.1 ЗЗП предписват, че клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин. А предвидената от законодателя санкция за неяснота
относно начина на формиране на стойността на ГПР е че договорът за
потребителски кредит се счита нищожен. (Така и в Решение №
1369/27.05.2024 година на ВКС по т. д. № 333/2024 година, II т. о. и др.) В
разглеждания казус няма съмнение, че се касае за договор, сключен с
потребител и финансовата институция-кредитор дължи спазване на
посочените изисквания, в това число за изясняване в текста на самия договор
8
на структурата на ГПР и то по начин, разбираем за средния кредитополучател.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право
от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
той е въведен като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК. Поради
това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор. Поради гореизложените съображения
съдът приема, че сключения между страните договор за потребителски кредит
следва да бъде прогласен за нищожен, на основание чл. 26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр.
чл. 22 вр. чл. 11, т.9 и 10 и чл.19, ал.4 ЗПК. С оглед всичко изложеното дотук,
съдът намира, че предявеният иск е основателен и като такъв, същият следва
да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същия следва да се присъдят
такива в размер на 92,64 лева за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
9
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира, че на основание
чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200 лева. Към тази сума
следва да се прибави и 40 лева ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което
да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав, върху
адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и
съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде
начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната
практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова; Определение №
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова;
Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Емил Марков, и доколкото в случая упълномощения от
страната адвокат безспорно е регистриран по ДДС, то върху определения от
съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка
съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество за
прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не
е договарян по размера си, а се определя от съда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
202311110126150070 от 11.11.2023г., сключен между Ф. Ф. М., ЕГН
**********, от **********, със съдебен адрес: ***********, чрез ЕАД Е. И.,
и „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление -
гр.София, р-н „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър) № 3, ет. 10,
представлявано от Ирина Недкова Христова - Станкова, на основание чл. 26,
10
ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 ал.1,т.9, т.10 и чл.19 ал.4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, р-н „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев" (Литекс Тауър) №
3, ет. 10, да заплати на Ф. Ф. М., ЕГН **********, с адрес: **********,
съдебен адрес: ***********, чрез ЕАД Е. И., сумата от 92,64 лева,
представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр. София, р-н „Изгрев“, ул. „Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър)
№ 3, ет. 10, да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И., БУЛСТАТ
*********, представлявано от управителя адв. Е. И., на основание чл. 38, ал. 1
вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 240 лева с включен ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен
съд – Хасково:/п/ не се
чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
11