№ 372
гр. Смолян, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Полина П. Бешкова
Ивайло Ст. Стефанов
при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело
№ 20255400500516 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 44 от 12.07.2025 г. по гр. д. № 53/2025 г. на PC – Чепеларе,
поправено с решение № 53 от 06.08.2025г, ответникът СУ "В. Д.", гр. Ч., ул.
Б." № *, представлявано от директора К. В. К., е осъден да заплати на М. Г.
М., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. "****" № * на основание чл. 128, т. 2
от КТ сумата в размер на 1833.91 лева (хиляда осемстотин тридесет и три
лева и 91 ст.) - главница, представляваща разликата между изплатеното и
полагащо й се по Анекс № Д01-192 към Колективен трудов договор за
системата на предучилищното и училищното образование Д01-269 от
06.12.2022 г. брутно трудово възнаграждение за периода от 01.01.2023 г. до
21.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба - 20.03.2025 г., до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД сумата в размер на 375.90 лева (триста седемдесет и пет лева
и 90 ст.), представляваща мораторната лихва за периода от 21.09.2023 г. до
датата на предявяване на исковата молба - 20.03.2025 г.; сумата в размер на
685.31 лева (шестстотин осемдесет и пет лева и 31 ст.), представляваща
разликата между изплатеното и полагащо й се по Анекс № Д01-192 към
Колективен трудов договор за системата на предучилищното и училищно
образование Д01-269 от 06.12.2022 г. обезщетение за неизползван годишен
отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ за 42 дни, ведно със законната лихва от датата
на предявяване на исковата молба - 20.03.2025 г. до окончателното й
изплащане, като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва
1
върху обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в размер на 140.47 лева за периода
от 21.09.2023 г. до датата на предявяване на исковата молба - 20.03.2025 г.,
като неоснователен. Ответникът е осъден още да заплати на ищеца на
основание чл. 222, ал. 3 от КТ сумата в размер на 3592.49 лева (три хиляди
петстотин деветдесет и два лева и 49 ст.), представляваща разликата между
изплатеното и полагащо й се по Анекс № Д01-192 към Колективен трудов
договор за системата на предучилищното и училищно образование Д01- 269
от 06.12.2022 г. обезщетение при придобито право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст в размер на 11 брутни заплати съгласно КТД, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 20.03.2025 г. до
окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
мораторна лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на
736.36 лева за периода от 21.09.2023 г. до датата на предявяване на исковата
молба - 20.03.2025 г., като неоснователен.
Постановено е на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК предварително
изпълнение на решението в частта относно присъденото трудово
възнаграждение на ищеца и лихвите върху него.
Ответникът е осъден още да заплати на ищцата сумата в размер на
1761.87 лева (хиляда седемстотин шестдесет и един лева и 87 ст.) - направени
по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение, а по сметка на
Районен съд - Чепеларе държавна такса по уважените искове в общ размер на
317.06 лева (триста и седемнадесет лева и шест стотинки), както и разноски в
производството в размер на 200 лева (двеста лева) - за платени от бюджета на
съда разноски за експертиза.
Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата в
размер на 125.02 лева - направени по делото разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Срещу решението в отхвърлителната му част е постъпила въззивна
жалба от ищеца М. Г. М., в която са изложени подробни съображения за
неговата неправилност и незаконосъобразност. Акцентира се върху
обстоятелството, че от момента на подаване на писменото заявление на
21.09.2023 г. ищцата е отправила покана за изпълнение на дължими плащания
и от този именно момент ответникът е изпаднал в забава по смисъла на чл. 84,
ал. 2 от ЗЗД. Счита се, че съдът правилно приема, че вземанията за заплата и
обезщетения са дължими и изискуеми по право и че не е необходимо наличие
на допълнително споразумение между страните, но именно заради това е
следвало да присъди в пълен размер мораторните лихви съобразно
заключението на вещото лице. Позовава се на съдебна практика на ВКС,
според която мораторната лихва върху неизплатени трудови възнаграждения
се дължи от датата на поканата, независимо от това кога се установява
вземането по съдебен ред. Счита се за неправилен изводът на районния съд за
липса на валидна покана относно обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 224,
ал. 1 КТ, като в тази връзка се поддържа, че съдът необосновано е приел, че в
2
подаденото от ищцата писмено заявление от 21.09.2023 г. не е налице искане
за преизчисляване на дължимите обезщетения. Твърди се, че в заявлението до
работодателя се съдържа изрично искане: "да бъдат преизчислени, съгласно
увеличението на заплатите с Анекса, трудовите й възнаграждения от
01.01.2023 г. до момента на прекратяване на договора, като й бъде изплатена
разликата в законоустановения срок." Според ищцата този израз обхваща,
както възнагражденията за положения труд, така и всички производни
вземания от него - включително дължимите обезщетения, които се изчисляват
на база на основната заплата (в случая - по Анекса). Припомня се, че съгласно
трайната съдебна практика обезщетенията по чл. 222, ал. 3 и чл. 224, ал. 1 КТ
се изчисляват върху брутното трудово възнаграждение, поради което искането
за преизчисляване на трудовото възнаграждение по необходимост включва и
тези производни суми. Следователно, към датата на подаване на заявлението -
21.09.2023 г., работодателят е бил редовно поканен да изплати дължимите
преизчислени суми, в т.ч. и обезщетенията. От тази дата следва да се счита, че
е започнала забава, поради което мораторната лихва е дължима от деня,
следващ датата на входиране на заявлението - 21.09.2023 г. Поддържа се, че
погрешното приемане от страна на съда, че едва исковата молба е "поканата",
влиза в противоречие с чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и със съдебната практика, според
която не е необходимо изрично да се формулират всички компоненти на едно
трудово вземане, когато изрично се иска изплащане на възнаграждения
съгласно нормативна промяна със задна сила. Прави се анализ на съдебната
практика по сходни казуси.
Търси се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на ново, с което акцесорните претенции се уважат изцяло. Претендират се
разноски и за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника СУ "В. Д." - гр. Ч., с който същата се оспорва като
неоснователна. Поддържа се, че главниците неправилно са присъдени с
решението, в чиято осъдителна част ответникът е подал също въззивна жалба
и поради недължимост на главниците, лихви за забава също не се дължат.
Срещу решението в осъдителната му част е постъпила въззивна
жалба от ответника СУ "В. Д." - гр. Ч., в която са изложени подробни
съображения за неговата неправилност и незаконосъобразност. Поддържат се
доводи, че разпоредбите на подписания на 10.08.2023г. Анекс към Колективен
трудов договор от 2022г. не се прилагат за служителите, освободени от
заеманата длъжност преди подписването му. Сочи се, че планираното
увеличение на индивидуалните работни заплати, макар и считано от задна
дата - 01.01.2023г., ползва само педагогическия и непедагогически персонал,
зает в училищното и предучилищното образование към датата на подписване
на анекса. В случая ищцата не попада в тази категория, тъй като е била
освободена от системата на образованието преди посочената дата, а именно на
21.06.2023г. Позовава се на съдебна практика в този смисъл по идентични
дела, за която се излагат доводи, че е следвало да бъде възприета от
3
първоинстанционния съд.
Търси се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на ново, с което исковите претенции се отхвърлят изцяло. Претендират се
разноски и за двете съдебни инстанции.
Във въззивната жалба се съдържа и самостоятелно искане за изменение
на решението в частта за разноските по отношение на присъденото на ищеца
адвокатско възнаграждение, което се счита за прекомерно. По това оплакване
обаче районният съд се е произнесъл с определение № 207 от 22.08.2025г,
като го е оставил без уважение. Определението е влязло в сила като
необжалвано, поради което въззивният съд не дължи произнасяне по този
въпрос.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца, с който същата се оспорва като неоснователна. Излагат се подробни
съображения за правилност, законосъобразност и обоснованост на решението
в обжалваната му осъдителна част, което се иска да бъде потвърдено. Цитира
се обилна съдебна практика във възприетия от районния съд смисъл.
Допълнителни съображения страните излагат в писмени бележки и в
съдебно заседание.
СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Ищцата е предявила против ответника обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 222, ал.
3 КТ, чл. 224, ал.1 КТ вр. чл. 59 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на: 1.
увеличения размер на трудовото възнаграждение за времето от 01.01.2023 г. до
21.06.2023 г.; 2. увеличения размер на обезщетението за неизползван платен
годишен отпуск и 3. увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ,
ведно с обезщетение за забава върху трите главници в размер на законната
лихва, считано от 21.09.2023 г. до подаване на исковата молба, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Твърди, че е работила в ответното училище по трудов договор до
21.06.2023 г., когато трудовото й правоотношение е прекратено на основание
чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ - поради придобиване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Сочи, че през времето на работата си при
ответника е била член на синдикална организация към Синдиката на
българските учители, който е страна по Колективния трудов договор за
системата на предучилищното и училищното образование № Д01-
269/06.12.2022г. С Анекс № Д01-192/10.08.2023г. към този договор били
увеличени минималните основни работни заплати, считано от 01.01.2023г.,
4
както и било прието индивидуалните основни работни заплати на
педагогическите специалисти, които към момента на увеличението са в
диапазона между старите и новите минимални работни заплати или са по-
високи от тях, да се увеличат с не по-малко от 15 %. Ищцата твърди, че за
заеманата от нея длъжност „старши учител“ било предвидено минимално
възнаграждение от 1763 лв. С оглед на това счита, че й се дължи разликата
между получени и дължими плащания, преизчислени съобразно Анекса, а
именно разликата между изплатено и дължимо основно трудово
възнаграждение, преизчислено с минимум 15 %, ведно с дължим процент за
прослужено време; разликата между изплатено и дължимо обезщетение при
пенсиониране от 11 брутни заплати спрямо КТД и разликата между изплатено
и дължимо обезщетение за неизползван годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ
/42 дни/. Твърди, че на 21.09.2023г поканила ответника да изплати доброволно
сумите, но без резултат, като от тази дата счита, че той дължи и обезщетение
за забава върху всяка от главниците.
Ответникът оспорва претенцията. Признава, че ищцата е работила при
него на длъжност „учител“ до 21.06.2023г., когато трудовото й
правоотношение е прекратено поради придобиване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Не оспорва, че е била член на синдикална
организация към Синдиката на българските учители - страна по Колективния
трудов договор за системата на предучилищното и училищното образование
№ Д01-269/06.12.2022г., изменен с Анекс № Д01-192/10.08.2023г., въз основа
на който са увеличени минималните основни работни заплати от 01.01.2023г.
Счита обаче, че ищцата няма право да получи увеличение на основната
работна заплата с 15% със задна дата, тъй като към момента на подписване на
анекса към колективния трудов договор - 10.08.2023г., правоотношението
между страните е прекратено и не поражда права за минал период.
Същевременно с прекратяване на трудовото правоотношение автоматично се
прекратява и качеството на страна по КТД. Намира за безспорно
ретроактивното действие на анекса, подписан на 10.08.2023г., който влиза в
сила от 01.01.2023г. и предвижда с обратна сила увеличение на заплатите на
служителите. Счита обаче, че тази определена задна дата не изменя кръга на
ползващите се лица, а именно „заетите в системата на предучилищното
образование“. Анексът не сочи, че тези лица следва да са заети към
посочената задна дата - 01.01.2023 г., поради което прави извод, че кръгът от
лицата, по отношение на които е приложимо увеличението на заплатите със
задна дата, е именно моментът на подписването му - 10.08.2023 г. Поддържа
становище, че предвиденото увеличение се извършва от работодателя
единствено в полза на работници и служители, които имат действащи трудови
договори към момента на увеличение на работните заплати, като правното
основание за това е чл. 118, ал. 3 КТ. Припомня, че КТ не предвижда правна
възможност за увеличаване на трудово възнаграждение на лица с прекратени
договори, тъй като трудовото възнаграждение е част от съдържанието на
съществуващо трудово правоотношение и няма как да се подпише
5
допълнително споразумение за увеличение на възнаграждение към
несъществуващ трудов договор (чл. 119 КТ) или работодателят едностранно
да увеличи трудово възнаграждение по несъществуващо правоотношение на
лице, което няма качеството на работник или служител по действащ договор.
Оспорва и акцесорните претенции поради неоснователност на главните. Освен
това счита, че работодателят дължи нетно, а не брутно възнаграждение,
поради което дори при евентуалност да се приеме, че е налице основание за
заплащане на разлика в заплатите за процесния период, то тя е дължима само
между нетните стойности.
Районният съд е приел, че анексът към колективния трудов договор,
макар и подписан на 10.08.2023г., урежда права на работниците и
служителите, които са в трудово правоотношение с работодателя към
01.01.2023г. и след това, независимо кога е прекратено правоотношението:
преди или след подписването му, както и че при използване на понятието
„заети“ се има предвид заетите по трудово правоотношение в този период, а не
само към датата на подписване на анекса. Приел е, че увеличението на
трудовото възнаграждение се основава и на Наредба за изменение и
допълнение на Наредба № 4 от 2017 г. за нормиране и заплащане на труда,
която в § 3 предвижда, че § 2 влиза в сила, считано от 01.01.2023 г., като по
този начин се изпълнява изискването на ЗНА да се придаде обратно действие
на разпоредбите на нормативните актове само по изключение и то с изрична
разпоредба. Така с обратното действие на закона, респ. анекса, са преуредени
осъществили се юридически факти преди влизане в сила на нормативния акт.
По тези съображения главните претенции са уважени изцяло. По отношение
на акцесорните съдът е приел, че действително ответникът е изпаднал в забава
от датата на поканата, но само по отношение преизчисляването на трудовото
възнаграждение. Доколкото обаче в поканата не е поискано изрично
преизчисляване на претендираните обезщетения по чл. 222, ал. 3 от КТ и чл.
224, ал. 1 от КТ, за тях работодателят не е изпаднал в забава, като това е
станало едва с исковата молба. Поради това акцесорните претенции в тази
част са отхвърлени.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно в рамките на
оплакванията в жалбите, като същевременно въззивният съд при служебната
си проверка не констатира нарушения на императивни материално правни
правила, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено
оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР
1/2013 ОСГТК. Поради това и на основание чл. 272 ГПК настоящата
инстанция препраща към мотивите му, които споделя изцяло.
В допълнение към изложеното от районния съд и съобразно доводите в
жалбите съдът намира следното:
6
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, във връзка с които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Не се оспорват следните фактически и правни изводи на
първоинстанционния съд: че ищцата е работила в СУ „В. Д.“ - гр. Ч., като със
Заповед № ЛC-06-816 от 21.06.2023 г. на директора на училището и на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10а от КТ трудовото й правоотношение е
прекратено; че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение
ищцата е заемала длъжността "старши учител"; че с Анекс № Д01-
192/10.08.2023 г. към Колективния трудов договор за системата на
предучилищното и училищното образование Д01-269 от 06.12.2022 г. е
изменен текстът на чл. 27 от Колективния трудов договор.
Няма спор също, че ищцата е била член на синдикалната организация до
20.06.2023 г. вкл., както и че със заявление от 21.09.2023 г. до директора на
ответното училище е поискала на основание чл. 118 от КТ и Анекса към КТД
да бъде едностранно променен трудовият й договор в частта относно
определеното й трудово възнаграждение в съответствие с полагаемия й се
увеличен размер, а при условията на евентуалност - в случай че се счете, че не
съществува такава правна възможност, да бъдат преизчислени, съгласно
увеличението на заплатите с Анекса, трудовите й възнаграждения от
01.01.2023 г. до момента на прекратяване на договора - 21.06.2023 г., като й
бъде изплатена разликата в законоустановения срок.
Безспорно е и това, че със заповед № РД-890/01.09.2023 г. на директора
на ответното училище е наредено да бъдат увеличени основните работни
заплати на персонала /педагогически и непедагогически/, които към датата на
сключване на Анекса - 10.08.2023 г., са в трудовоправни отношения със СУ
"В. Д.", считано от 01.01.2023 г.
Не се оспорват и кредитираните от районния съд експертни изводи, от
които се установява, че процесните главници и обезщетения за забава върху
тях, след надлежното им изменение, допуснато от съда, са в претендирания им
размер.
Спорът е правен и се състои в това дали ищецът попада в кръга на
правоимащите лица, които се ползват от договореното увеличение на
минималната основна заплата за заеманата длъжност, съгласно Анекс № Д01 -
192/10.08.2023 г. към КТД за системата на предучилищното и училищното
образование № Д01-269 от 06.12.2022 г.
С въпросния анекс текстът на чл. 27 от колективния трудов договор се
изменя в следния смисъл: "За системата на предучилищното и училищното
образование се определят минимални основни работни заплати, считано от
01.01.2023 г., както следва: 2. "б" Старши учител и старши възпитател - 1763
7
лева, като в ал. 3, т. 2 е предвидено, че „индивидуалните основни работни
заплати на педагогическите специалисти, които към момента на увеличението
са в диапазона между старите и новите минимални работни заплати или са по-
високи от тях, се увеличават с не по-малко от 15%." На практика с тази
разпоредба се предвижда изменение в съдържанието на трудовите
правоотношения, съществували към началната дата, посочена в анекса,
считано от която следва да бъдат увеличени трудовите възнаграждения на
заетите в сферата на образованието. Изрично в анекса е посочено неговото
действие, считано от минал момент - 01.01.2023г., което по същество е
придаване на обратно действие на клаузите му. Страните по колективния
трудов договор изрично са се договорили, че увеличението на минималните
заплати следва да се прилага, считано от 01.01.2023г., поради което това е и
моментът, към който следва да се преценява наличието на съответните
критерии за приложимостта му към всеки служител. Следователно,
посочените разпоредби на анекса и на КТД се прилагат по отношение на
лицата, които към момента на влизането им в сила - 01.01.2023 г., са
отговаряли на изискванията на закона – да са страни по трудово
правоотношение, обхванати от действието на КТД по силата на членственото
си правоотношение. Да се приеме обратното, а именно, че приложимостта на
измененията на КТД се преценява не към датата, изрично посочена в анекса –
01.01.2023г., а към датата на сключването му – 10.08.2023г., би означавало да
се стигне до хипотези, при които определени лица, които са заети в сферата на
образованието и са членове на синдикалната организация към 10.08.2023 г.,
т.е. формално са обвързани от КТД, но не са работили по трудово
правоотношение в сферата на образованието към 01.01.2023 г. и до приемане
на измененията, да получат увеличение за този период – разрешение, което
противоречи на житейската логика, а и на закона, доколкото трудово
възнаграждение се дължи и заплаща за реално положен труд /чл. 128, т. 2 КТ/.
Същевременно, ако се приеме, че лицата, работили в сферата на училищното и
предучилищното образование в периода от 01.01.2023 г. до 09.08.2023 г., нямат
право на увеличение поради прекратяване на трудовото им правоотношение
преди датата на сключване на анекса - 10.08.2023 г., това би довело до
неравноправното им третиране спрямо тези работници и служители, които са
продължили да работят и след тази дата, въпреки че до подписване на анекса
и двете групи са полагали труд за един и същ период, при едни и същи
условия, респ. в един и същ обем при съобразяване на въведената от
законодателя с нормата на чл. 8, ал. 2 КТ презумпция за добросъвестност при
осъществяване на трудовите права и задължения. Наред с това, в анекса
изрично е предвидено да се прилага по отношение на педагогически
специалисти, заемали съответната длъжност към 01.01.2023г. и/или след тази
дата, без да се поставя условие длъжността да се заема и към 10.08.2023г.,
когато е подписан. Последващото прекратяване на трудовото правоотношение
на ищцата не засяга правното й положение към по-ранния момент на
приложимост на промяната. Доколкото с приемането на разпоредбите на
8
анекса са преуредени съществувалите между страните индивидуални
правоотношения, то единственият възможен извод е, че считано от 01.01.2023
г. е увеличено възнаграждението за заеманата от ищцата длъжност.
Въззивният съд не споделя тезата на ответника, че е недопустимо да се
преуреждат вече прекратени трудови правоотношения и че наличието на
действащо ТПО е абсолютна предпоставка за реализиране на процесното
увеличение. Това разбиране противоречи и на практиката на ВКС. Така напр.
в решение № 116/25.10.2018 г. на ВКС по гр. д. №4760/2017 г., III гр. о.,
изрично е прието, че "обратното действие преурежда по нов начин
приключилите и уредени от стария закон правоотношения". Това означава, че
и прекратени трудови правоотношения могат да бъдат преуредени по нов
начин, когато този нов начин не засяга неблагоприятно положението на
работниците или служителите.
Не се споделя и възражението, че трудово възнаграждение в по-висок
размер би могло да се изплати само въз основа на допълнително споразумение
към трудовия договор между страните, доколкото по аргумент от чл. 118, ал. 3
от КТ сключването на такова – за увеличение на работната заплата на
служителя, не е необходимо.
Правилен е и изводът на районния съд, че доколкото ищцата претендира
разликата в брутното й трудово възнаграждение, а не тази в нетното, именно
първото следва да й се присъди чрез изричното му отразяване в диспозитива
на решението, като удръжките относно дължимия данък и осигурителните
вноски ще се извършат в изпълнителното производство, в какъвто смисъл е и
цитираната практика на ВКС. Диспозитивът на обжалваното решение е
прецизиран именно съобразно тези разрешения, които напълно се споделят.
Поради всичко изложено правилно районният съд е присъдил
претендираните главници съобразно установения от вещото лице размер.
Правилни и законосъобразни са и изводите на съда относно акцесорните
претенции. Действително се установява, като по този въпрос няма спор, че в
заявление на л. 9 ищцата е поканила ответника да й заплати единствено
увеличението на трудовото възнаграждение. Не е формулирано искане, нито
са изложени твърдения във връзка с претенция за заплащане на разликата
между изплатеното и полагащо й се по анекса обезщетение за неизползван
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ за 42 дни, както и за разликата между
изплатеното и полагащо й се обезщетение при придобито право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст в размер на 11 брутни заплати съгласно КТД.
По принцип напълно се споделя цитираната в жалбата на ищеца съдебна
практика, че когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора - чл. 84, ал. 2 ЗЗД, както и че
обезщетението за забава върху неизплатени трудови възнаграждения се дължи
от датата на поканата, независимо от това кога се установява вземането по
съдебен ред. Именно така е процедирал и районният съд – присъдил е
мораторно обезщетение върху неплатената разлика в трудовото
9
възнаграждение от датата на поканата. Останалите акцесорни претенции обаче
са отхвърлени поради липса на покана за плащане на главниците в
коментираното заявление, каквато липса действително се установява при
запознаване със съдържанието му. Претенциите по чл. 222, ал. 3 от КТ и чл.
224, ал. 1 от КТ са самостоятелни и независими от тази по чл. 128, т. 2 от КТ, а
не са нейни производни, какъвто извод се прави от ищеца. Всички те са
отделни притезания, от чийто титуляр зависи кое да защити и в какъв обем,
респ., за да изпадне работодателят в забава по отношение на изплащането им,
той следва да е бил изрично и надлежно поканен. Обстоятелството, че
обезщетенията по чл. 222, ал. 3 и чл. 224, ал. 1 КТ се изчисляват върху
брутното трудово възнаграждение, не води до автоматичен извод, че с
исканото преизчисляване на трудовото възнаграждение ответникът е поканен
да заплати и тях. Вярно е и това, че за да изпадне в забава длъжникът по
парично задължение и за да възникне за него и акцесорното задължение за
заплащане на обезщетение за забава, е необходимо и достатъчно той да е
поканен от кредитора да плати главницата. В случая обаче именно липсата на
покана за плащане на двете главници – тези по чл. 222, ал. 3 и чл. 224, ал. 1
КТ, е обосновало отхвърлянето на акцесорните претенции за период,
предхождащ датата на исковата молба. Поради това и лихва се дължи от деня,
в който искът за съответната главница е предявен, както е направил и
районният съд. Следва да се подчертае, че цитираната от ищеца в жалбата му
обилна съдебна практика изцяло подкрепя формираните от съда изводи, а не
им противоречи. Така единственият довод от значение за повдигнатия от
ищеца спор е свързан с тълкуване съдържанието на заявлението, за което,
както вече се посочи, не съдържа нарочна покана до работодателя за
изплащане на въпросните две главници, а само на първата, за чиято забава е и
осъден.
Налага се изводът, че решението е изцяло правилно и следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора и неоснователността и на двете въззивни жалби
на страните се дължат разноски по съразмерност, идентично на даденото от
първостепенния съд разрешение. За въззивното производство ищецът –
жалбоподател е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
2 000 лв, като ответникът не е направил възражение за прекомерност,
поради което съдът не може служебно да го редуцира съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото без нарочно
оплакване в този смисъл. В тази връзка следва да се посочи, че искане за
намаляване на уговорено и платено адвокатско възнаграждение следва да бъде
заявено от страната, след като е имала възможност да се запознае с
претендираните от другата страна разноски и преди съдът да се произнесе по
тях, като крайният срок за упражняване на правото е до приключване на
устните състезания в съответната инстанция. В случая списъкът на
разноските и доказателствата за тях са представени от ищеца към молба от
17.11.2025г, докладвана от съда в о.с.з., като пълномощникът на ответника,
10
който е присъствал в съдебното заседание, не е възразил срещу тях.
Възражение за прекомерност е направено само в първоинстанционното
производство и по него съдът се е произнесъл с влязло с сила определение,
което не е предмет на инстанционен контрол. Така, съразмерно на уважената
част на исковата претенция на ищеца – жалбоподател се следва сумата от
1 760 лв /2000 лв х 0,88/.
Ответникът – жалбоподател е направил разноски само за ДТ в размер на
158.53 лв, от която му се следва сумата от 19 лв /158.53 лв х 0,12/.
По тези съображения, СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 44 от 12.07.2025 г. по гр. д. №
53/2025 г. на PC – Чепеларе, поправено с решение № 53 от 06.08.2025г.
ОСЪЖДА СУ "В. Д.", гр. Ч., ул. Б." № * да заплати на М. Г. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. Ч., ул. "****" № * сумата от 1 760 лв – разноски по
съразмерност във въззивното производство.
ОСЪЖДА М. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Ч., ул. "****" № * да
заплати на СУ "В. Д.", гр. Ч., ул. Б." № * сумата от 19 лв. – разноски по
съразмерност във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11