№ 1278
гр. София, 06.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20251000500484 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство А. Д. В. и в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 22.10.2024 г., а
въззивната жалба е подадена на 29.10.2024 г.) обжалва с въззивна жалба вх.№
6645/29.10.2024 г. Решение № 303/17.10.2024 г. по гр.д. № 350/2024 г. по описа
на Окръжен съд-Перник, поправено с Определение (по своята правна същност
Решение) № 12/09.01.2025 г. относно законната лихва за забава върху
присъдената сума от 2 500 лв., в неговите отхвърлителни части, както следва:
в частта, с която искът му за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата от
32 500 лв., разликата над присъдената му сума от 2 500 лв. до претендираната
от 35 000 лв., в частта, с която искът му за имуществени вреди е отхвърлен за
сумата от 2000 лв., разликата над присъдената му сума от 4 000 лв. до
претендираната от 6000 лв., ведно със законовите лихви върху двете главници.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
страна, чрез процесуален представител адвокат Б. с надлежно учредена
представителна власт, съобразно пълномощно приложено към въззивната
жалба, към която е приложен и вносен документ от 28.10.2024 г.,
1
удостоверяващ внасянето на дължимата държавна такса за въззивно
обжалване.
С оглед на горното въззивният съд намира, че е сезиран от ищеца в
първоинстанционното производство с редовна и процесуално допустима
въззивна жалба.
Поддържа се, че решението в обжалваните му части е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа се, че първостепенният съд не е обсъдил
поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства. Твърди се, че в
противоречие с константната съдебна практика, съдът е присъдил по-ниско
обезщетение, защото ищецът бил вече осъждан. Твърди се обаче, че ищецът е
реабилитиран и това са осъждания отпреди 30 и повече години. Поддържа се
неоснователност на твърдението на ОС-Перник, че в приложените материали
липсват договорите за процесуална защита и съдействие за посочените
посещения. Във връзка с така релевираните възражения, се развиват подробни
съображения по съществото на спора.
Моли съда да отмени решението в обжалваните части и вместо него
постанови друго, с което предявените искове бъдат уважени в пълния им
предявен размер. Претендират се сторените и пред двете съдебни инстанции
разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор
от въззиваемата по тази жалба страна-ответникът Прокуратурата на
Република България.
Ответникът в първоинстанционното производство Прокуратурата на
Република България и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е
връчен редовно на 29.10.2024 г., а въззивната жалба е подадена на 05.11.2024
г.) обжалва с въззивна жалба вх.№ 6812/05.11.2024 г. Решение №
303/17.10.2024 г. по гр.д. № 350/2024 г. по описа на Окръжен съд-Перник,
поправено с Определение (по своята правна същност Решение) №
12/09.01.2025 г. относно законната лихва за забава върху присъдената сума от
2500 лв., в неговите осъдителни части както следва: в частта, с която искът на
А. Д. В. за неимуществени вреди е уважен за сумата от 2 500 лв., в частта, с
която искът му за имуществени вреди е уважен за сумата от 4 000 лв., ведно
със законовите лихви върху двете главници.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
2
страна, която не дължи държавна такса в производството по аргумент от
мотивите на ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г., т.д. № 7/2014 г. ВКС, ОСГК, в които
е прието общо правило за недължимост на държавна такса по всяко
гражданско дело по ЗОДОВ, по което държавата е представена като
институция от държавния орган, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите.
Предвид горното същата е редовна и процесуално допустима.
По същество въззивникът поддържа неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваните му части. Твърди се, че
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно завишено с
оглед трайната съдебна практика по чл.52 от ЗЗД и преценявайки съобразно
социалния критерии за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Счита, че е налице
прекомерност на претенцията за адвокатско възнаграждение с оглед
фактическата и правна сложност. Поддържа се недоказаност на претенциите.
Моли съда да измени решението в обжалваните му части, като определи
обезщетение в справедлив по-нисък размер.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата по тази жалба страна - ищецът чрез неговия процесуален
представител адвокат Б. с надлежно учредена представителна власт по делото.
Оспорва въззивната жалба на ответника като напълно неоснователна по
подробни аргументи по съществото на спора, изложени в отговора.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендира
сторените пред настоящата инстанция разноски.
С оглед на предмета на настоящото производство, Решение №
303/17.10.2024 г. по гр.д. № 350/2024 г. по описа на Окръжен съд-Перник,
поправено с Определение (по своята правна същност Решение) №
12/09.01.2025 г. относно законната лихва за забава върху присъдената сума от
2 500 лв., се обжалва в неговата цялост.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си
представител изразява писмено становище.
В открито съдебно заседание въззивникът-ответник чрез своя
представител моли съда да уважи въззивната му жалба по подробните
съображения изложени в нея. Заявява възражение за прекомерност.
3
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ предявени
от А. Д. В. против Прокуратурата на Република България за обезщетяване на
причинените му имуществени и неимуществени вреди от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с влязла в
сила на 09.10.2023 г. присъда.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства, които
не са спорни между страните, а и във въззивната жалба не се съдържат
оплаквания относно приетите от първоинстанционния съд за доказани
правнорелевантни факти:
На 04.02.2021 г. е образувано ДП № 39/2021 г. по описа на Второ РУ-
Перник по получен сигнал за извършено престъпление по чл.129 от НК с
пострадало лице Т. Д. Я..
С постановление от 04.02.2021 г. на Прокурор при РП-Перник, ищецът е
задържан за срок до 72 часа, считано от датата и часа на предявяване на
постановлението за привличане в качеството на обвиняем.
Още същия ден с Постановление от 04.02.2021 г. ищецът А. Д. В. е
привлечен в качеството му на обвиняем за извършено престъпление по чл.128,
ал.2, във връзка с ал.1 от НК. Постановлението му е предявено в 12,30 часа на
26.02.2021 г., от която дата е задържан в изпълнение на постановлението от
04.02.2021 г., като обвиняемият се е явил доброволно в Районното управление.
На 26.02.2021 г. е проведен и разпита му.
С протоколно определение от 05.03.2021 г., в.ч.н.д.№ 81/2021 г. по описа
на Пернишки окръжен съд е взета мярка за неотклонение „Парична гаранция“
в размер на 2000 лв., като е определен 5-дневен срок за внасянето й, като
освобождаването на задържания ищец е следвало да стане след представяне
4
на вносна бележка, че същата е внесена. Паричната гаранция е внесена същия
ден на 05.03.2021 г.
На 23.03.2021 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено
престъпление по чл.131, ал.1, т.5 и т.9 във връзка с чл.129, ал.2, връзка с ал.1
от НК, а на 31.03.2021 г. е разпитан в качеството му на обвиняем.
На 07.04.2021 г. от ищеца са взети образци за сравнително изследване
(ДНК материал).
На 21.04.2021 г. на ищеца в качеството му на обвиняем е предявено
разследването. На 05.11.2021 г. повторно е предявено разследването. На
03.12.2021 г., 14.01.2022 г. ищецът отново се е явил пред разследващите
органи за предявяване на разследване.
На 10.03.2022 г. ищецът отново е привлечен в качеството му на
обвиняем за престъпление по чл.129, ал.2, връзка с ал.1 от НК. Разпитан на
15.03.2022 г.
На 03.06.2022 г. ищецът отново се е явил пред разследващите органи за
предявяване на разследване.
На 14.06.2022 г. досъдебното производство е предадено на РП-Перник с
мнение за предаване на съд на обвиняемия В..
На 11.08.2022 г. РП-Перник внасяне обвинителен акт срещу В. с
обвинение за извършено от него престъпление по чл.129, ал.2, връзка с ал.1 от
НК, за което е образувано н.о.х.д.№ 1233/2022 г. по описа на Пернишки
районен съд.
По делото са проведени общо четири открити съдебни заседания, на
които ищецът се е явил. Първото е проведено на 04.10.2022 г. и е отложено по
молба на пострадалия. По време на второто на 01.11.2022 г. е проведено
разпоредително заседание. На 06.12.2022 г. са разпитани множество
свидетели, като заседанието е отложено за изслушване на вещото лице. На
10.01.2023 г. е проведеното последното заседание, на което взетата спрямо
ищеца мярка за неотклонение е отменена и е постановена оправдателна
присъда № 1/10.01.2023 г.
Срещу оправдателната присъда РП-Перник е внесла протест, въз основа
на което е образувано в.н.о.х.д.№ 356/2023 г. по описа на Пернишки окръжен
съд. По делото е проведено едно открито съдебно заседание на 25.09.2013 г.,
5
на което ищецът е присъствал.
С решение № 68/09.10.2023 г., постановено по в.н.о.х.д.№ 356/2023 г.,
оправдателната присъда е потвърдена и окончателно е влязла в сила.
Видно от приетата по делото електронна справка за съдимост, ищецът е
осъждан за извършени от него престъпления като непълнолетен по чл.129,
ал.1, по чл.131 вр.с чл.130, ал.1 и по чл.325, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 от НК, като
му е определено едно общо наказание за извършени деяния през м.май 1989 г.
За тези престъпления ищецът е реабилитиран по право. В последствие е
осъждан още два пъти за извършено престъпление по чл.346, ал.2 НК на
12.06.1991 г. и за престъпление по чл.119, във връзка с чл.116, т.4, пр.4 НК
извършено на 23.11.1998 г., като за това престъпление и на основание чл.12,
ал.4 от НК, ищецът не е наказан.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че във
връзка със защитата си по така образуваното срещу него наказателно
производство ищецът е заплатил следните адвокатски възнаграждения:
По ДП № 39/2021 г. по описа на 02 РУ-Перник е представен на л.6
договор за правна защита и съдействие серия № 26609/26.02.2021 г., в който не
е договорено възнаграждение. В рамките на воденото ДП, други договори за
правна защита не са представяни.
Въззивният съд не кредитира представените с исковата молба копия от
договори за правна защита и съдействие серия № 24257/03.06.2022 г. за сумата
от 800 лв., серия № 22997/05.03.2021 г. за сумата от 600 лв. и №
40830/10.01.2023 г. за сумата от 600 лв. Същите са оспорени от ответника с
твърдението че не се намират по приложените наказателни дела и това
оспорване е основателно. Въззивният съд намира, че тези договори са
съставени и представени за целите на процеса.
Първият договор серия № 24257/03.06.2022 г. за сумата от 800 лв. е с
дата 03.06.2022 г. и в него като оказване на правна защита са посочени всички
дати на които ищецът е бил привлечен като обвиняем и му е предявявано
разследването последно с дата 03.06.2022 г. Такъв договор не се намира в том
ІІІ от досъдебното производство и не е представян при предявяване на
разследването-стр.115, том ІІІ от ДП. Както вече бе посочено по-горе в
единствения представен на стр.6 от ДП договор, няма уговорено и
удостоверено заплащане на адвокатско възнаграждение.
6
Представеното копие с исковата молба на договор серия №
22997/05.03.2021 г. за сумата от 600 лв., представлява уговорено
възнаграждение за процесуално представителство по ч.н.д. № 351/2021 г. и по
в.ч.н.д. № 81/2021 г. Тези дела не са ангажирани като доказателство по делото,
съответно не се установява, ищецът да е направил твърдените разходи за
адвокатско възнаграждение.
Договор № 40830/10.01.2023 г. за сумата от 600 лв. за защита и
процесуално представителство по н.о.х.д. № 1233/2022 г. по описа на ПРС, не
е представян по наказателното дело. По същото е представен договор на
стр.18 серия № 32868 от 09.09.2022 г., удостоверяващ уговарянето и
заплащането в брой на адвокат Б. адвокатско възнаграждение в размер на
1 500 лв.
На стр.27 от в.н.о.х.д.№ 356/2023 г. по описа на ОС-Перник, е
представен договор за правна защита и съдействие серия № 36113 от
19.09.2023 г., удостоверяващ уговаряне и заплащане на адвокат Б. от ищеца
адвокатско възнаграждение в размер на 2 500 лв.
Копия от последните два договора са представени и с исковата молба.
Ето защо и както е приел и първостепенният съд, ищецът е доказал
разноски за заплатени от него адвокатски възнаграждения за осъществено
процесуално представителство и защита по процесното наказателно дело в
общ размер на сумата от 4 000 лв.
Вярно е твърдението на въззивника-ищец, че не съществува задължение
за страната да представя договорите за правна помощ по наказателните дела,
доколкото направените разноски са без значение за наказателното
производство. Но от друга страна, договорите за правна помощ са частни
писмени диспозитивни документи, датата и мястото на съставянето на които,
не се ползват с достоверност спрямо трети лица. За да има противопоставима
за тях дата трябва без съмнение да се установи, че тези договори са
съществували към датата която е посочена в тях. Ето защо тази достоверност
щеше да бъде безспорна, ако тези договори бяха представени по
наказателните дела, посочени в тях. Ищецът не е ангажирал други безспорни
доказателства, от които да се установява, че тези договори са съществували.
При частните свидетелстващи документи, съдът не е обвързан от
доказателствената им сила, а я преценява по свое вътрешно убеждение
7
съобразно с всички данни по делото. Както вече се посочи други
доказателства не са ангажирани, поради което и съдът не кредитира
посочените по-горе три договора за правна помощ.
Пред първоинстанционния съд и за установяване на търпените от ищеца
неимуществени вреди, са събрани свидетелски показания.
Свидетелят С. А. К. установява, че са приятели с ищеца и че А. държи от
дълги години заведение в кв.Изток в гр.Перник. Знае за повдигнатото му
обвинение, както и че след това ищецът се променил-спрял да идва в
заведението, рядко се виждали и чували. Свидетелят установява, че познава и
майката на ищеца, която много тежко преживяла това, а по-късно и починала.
Имало сериозен отлив от редовни клиенти. А. прехвърлил заведението на
жената, с която живее и много се затворил в себе си. След образуване на
наказателното производство на А. му взели и личното ловно оръжие, а той бил
ловец.
Свидетелката Д. К. Д. установява, че живее на съпружески начала с
ищеца повече от 11 години. Свидетелката установява, че това обвинение
нанесло много щети на А., който рухнал психически и не можел да се
занимава с бизнеса си. След случилото се, със заведението предимно се
занимава свидетелката, ищецът отказал да ходи в него. Иззели му ловното
оръжие и спрял да ходи на лов, като не подновил лова дори и след като му
върнали оръжието, непосредствено след приключване на наказателното
производство.
При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд
е приел, че претенциите на ищеца за неимуществени и имуществени вреди са
основателни, съответно за сумата от 2 500 лв. и 4000 лв.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни - ищец и ответник в първоинстанционното
производство и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадените въззивни
жалби са процесуално допустими, но по същество и двете се явяват
8
неоснователни.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявените искове за заплащане на неимуществени и имуществени
вреди против Прокуратурата на РБ са с правно основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1
от ЗОДОВ.
Безспорно и с ангажираните по делото писмени доказателства ищецът е
доказал главно и пълно пасивната материалноправна легитимация на
ответника и правопораждащите субективното му право факти, а именно:
1.субекта на извършеното деяние, а именно - надлежен правозащитен
орган.
Съгласно чл. 7 ЗОДОВ исковете за обезщетение се предявяват срещу
органите по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия, са причинени вреди. Пасивно легитимирани по тези искове са
съответните държавни органи - юридически лица, а не техните териториални
поделения или обособени структури без правосубектност. Налице е пасивна
легитимация на ответника. Прокуратурата на Република България е
юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище гр. София - чл. 137
ЗСВ.
2. факта на деянието, което в случая се заключава в обвинение в
извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Установено е, че
процесното наказателно производство е продължило от 04.02.2021 г., когато
ищецът е бил задържан до 72 часа и привлечен в качеството на обвиняем, до
09.10.2023 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда.
Ищецът е бил задържан във връзка с образуваното наказателно
производство в период от осем дни от 26.02.2021 г. до 05.03.2021 г., когато е
внесъл определената му от съда парична гаранция в размер на 2000 лв. и
освободен.
Така безспорно доказаните обстоятелства следва да се вземат предвид от
съда при определяне на дължимото обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди.
9
3.причинно-следствена връзка между вредите и неправомерните актове
на държавния орган.
С ангажираните гласни доказателства ищецът е установил фактът на
причинените му в пряка причинна връзка от незаконосъобразно повдигнатото
му обвинение обичайни в тази ситуация неимуществени вреди (касае се за
вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи),
изразяващи се в изживени емоционални страдания - негативни чувства от
факта на обвинението, изолиране от близки и приятели, преживения
непрекъснат средно ниво на стрес и нервно напрежение, нарушени социални
контакти.
Съгласно ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за
неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички
обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се
определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства.
Съобразно утвърдената практика на ВКС, в понятието "неимуществени
вреди" се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия,
претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват
негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само
отрицателно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен
период от време.
Съгласно трайно установената съдебна практика-конкретно при иска по
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ правно релевантните обстоятелства, от значение за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни
престъпления-умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по
всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или
надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за
неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на
наказателното производство; по какъв начин последното се е отразило на
ищеца- има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да-в каква
степен и от какъв вид, конкретните му преживявания, както и цялостното
отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху
10
живота му-семейство, приятели, професия и професионална реализация,
обществен отзвук и пр.
Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя
глобално-за всички претърпени неимуществени вреди, като в мотивите към
решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел
предвид, както и значението им за определения от него размер на
обезщетението за неимуществените вреди. В този смисъл решения по гр. д. №
582/2018 г. на ІV г. о., гр. д. № 4641/2015 г. на ІV г. о., гр. д. № 1381/2010 г. на
ІІІ г. о.
По делото са установени следните обстоятелства, които са от значение за
определяне на справедливия размер на обезщетението:
На 04.02.2021 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебно
производство № 39/2021 г. по описа на 02 РУ гр.Перник пр.пр.№ 342/2021 г.
по описа на РП-Перник за извършено престъпление по чл.129, ал.2 във връзка
с ал.1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода до шест години, т.е. тежко
умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на
НК, което се отразява на степента и тежестта на претърпените от ищеца
негативни емоции, тъй като се създава възможност той да бъде лишен от
свобода за продължителен период от време лишаване от право да се заема
определена държавна или обществена длъжност;
7. лишаване от право да се упражнява определена професия или
дейност;
.
Спрямо ищеца са взети мерки за неотклонение, съобразно посоченото
по-горе, включително задържане за осем дни.
При определяне на едно общо обезщетение съдът следва да се съобрази
и с обстоятелството, че в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ съдебната практика е
извела като значими обстоятелства още данните за предишни осъждания,
начина на живот, ценностна система и обичайната среда на ищеца-така
например Решение № 60277 от 06.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 9/2021 г., IV г.
о., ГК, Решение № 60 от 14.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2018 г., IV г. о.,
ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о., ГК,
Решение № 86 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2586/2018 г., IV г. о., ГК и
др.
11
По делото безспорно се установява, че ищецът е с предишни осъждания,
като две от тях отново са за телесни увреждания и убийство извършено при
превишаване пределите на неизбежната отбрана.
Горното обстоятелство и съобразно трайната съдебна практика (така
напр.Решение № 602/21.10.2025 г., к.гр.д.№ 4037/2024 г. по описа на ВКС, ІV
ГО), обуславя присъждане на обезщетение в по-малък размер, тъй като
повдигнатото неоснователно обвинение засяга много по - интензивно
емоционалната сфера на лице, спрямо което никога не е била упражнявана
процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и
е било обект на наказателно преследване, включително задържано под стража
и по другото образувано срещу него наказателно производство приключило с
присъда през 1999 г., както и изтърпяло наказание „лишаване от свобода“.
Действително по отношение на първите две осъждания, ищецът е
реабилитиран по право и със съдебно решение. По отношение обаче на
третата присъда, ищецът не е реабилитиран.
Според настоящия въззивен състав обаче реабилитацията не заличава
криминалното минало на ищеца, начина му на живот, характеристиката му
като личност, което е от съществено значение за точното прилагане на
принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Макар и два пъти реабилитиран,
ищецът за трети път е извършил, дори по-тежко престъпление срещу
личността. Преди да му бъде повдигнато процесното обвинение, предмет на
настоящото производство, ищецът е бил осъждан за причинени телесни
повреди на три лица и смърт на едно лице и макар и реабилитиран, тези
обстоятелства не могат да не бъдат взети предвид при определяне размера на
справедливото обезщетение по чл.52 от ЗЗД.
В този смисъл е и Решение № 25 от 11.02.2014 г. по гр.д. № 5302/2013 г.,
Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС.
По въпроса: „Обстоятелството, че ищецът по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ е осъждан за извършено престъпление, но е реабилитиран по право
или по съдебен ред, води ли до намаляване на дължимото от държавата
обезщетение ?“, е даден отговор в Решение № 60213 от 07.10.2021 г. по гр.д.
№ 3462/2020 г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС, който напълно се споделя от настоящия
съдебен състав. Съставът на ВКС е приел, че: „По различен начин обаче
следва да се третира настъпилата реабилитация при определяне на
12
обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществените вреди/чл. 4
от ЗОДОВ/, които са били причинени на ищеца от незаконното обвинение в
извършване на престъпление. Тези неимуществени вреди се изразяват в
засягане на доброто име, честта и достойнството на лицето и в този смисъл
касаят морални норми. Именно моралните норми/ добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/ стоят в основата на засегнатото нематериално благо на
ищеца, който е бил незаконно обвинен. Добрите нрави са неписани правила и
не се съдържат в нормативните актове, за да се счете, че реабилитацията
възстановява репутацията на осъденото лице такава, каквато е била преди
осъждането. В този случай преценката за спазването на добрите нрави е
предоставена на съда. Когато гражданският съд определя по справедливост
обезщетението за неимуществени вреди, не може само с формални
съображения, черпени от разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от НК напълно да
игнорира предишни осъждания, за които ищецът е реабилитиран. Съдът
трябва да съобрази цялостния облик на ищеца и дадената от обществото
морална оценка за неговото поведение. Еднократно престъпление, за което
ищецът е бил реабилитиран и което е извършено много преди незаконното
обвинение, може да не е повлияло на общественото мнение за ищеца, който е
коригирал поведението си. Тогава това престъпление, за което е бил
реабилитиран, не би следвало да се отчита като критерий за намаляване на
обезщетението. Ако обаче престъплението, за което ищецът е реабилитиран, е
част от трайна и продължителна престъпна дейност, не може да бъде
пренебрегнато като факт. В този случай доброто име на ищеца и обществената
оценка за него вече са били накърнени преди незаконно образуваното
наказателно производство, поради което обезщетението за неимуществени
вреди следва да бъде намалено.“
Към момента, когато е образувано воденото срещу ищеца наказателно
производство, той е бил на 48 години. Наказателното производство е
продължило две години, осем месеца и пет дни, през който период и поради
отнемане на личното му ловно оръжие, не е могъл да ходи на лов, което било
негово хоби.
Като се вземе предвид, че ищецът е бил обвинен в извършването на
тежко умишлено престъпление, задържан е с постановление на прокурора до
72 часа, но съдът е взел срещу него сравнително лека мярка за неотклонение-
парична гаранция 2000 лв., предходните осъждания на ищеца и
13
обстоятелството че ищецът и друг път е лежал в арестите по мярка
„Задържане под стража“, както е изтърпявал наказание „лишаване от
свобода“, възрастта му и стандарта на живот в страната, то обезщетение в
размер 1 500 лв. е адекватно само за осъщественото срещу ищеца незаконно
наказателно преследване.
Съобразно задължителното тълкуване, обективирано в Тълкувателно
решение № 1/ 27.11.2023 г. по тълк.д. № 1/ 2022 г., ОСГК, ВКС, право на избор
на увреденото лице е по кой път да търси защита на нарушеното право по чл. 6
§ 1 ЕКЗПЧ, когато едновременно е реализиран правопораждащият фактически
състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и на чл. 2б ЗОДОВ.
В конкретния случай твърдението за "неразумен срок" се включва в
обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и то изрично е
заявено в исковата молба.
При това положение съдът е длъжен в мотивите си да обсъди
критериите за бавно правосъдие по чл. 2б ал. 2 ЗОДОВ и да посочи каква част
от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумния срок на
производството.
В конкретния случай е предявен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като в
исковата молба има изрично оплакване за неразумната продължителност на
наказателното производство. Затова следва да се определи каква част от
обезщетението се присъжда за нарушението на правото по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧ и
каква – за неоснователно предприетото срещу ищеца наказателно
преследване.
В случая въззивният съд като съобрази, че наказателното производство е
продължило и приключило в рамките на един не особено дълъг и
продължителен срок от 2 години, осем месеца и пет дни, предвид
обстоятелството че са разпитвани множество свидетели, изготвяни са
заключения по допуснати експертизи, че между 04.02.2021 г. до 26.02.2021 г.
ищецът е бил обявен за общонационално издирване, че на 26.02.2021 г.
доброволно се е явил пред разследващите органи, че съдебната фаза, протекла
на две съдебни инстанции е приключила в рамките на около една година,
намира че обезщетение в размер на 1000 лв. е достатъчно да репарира
неимуществените вреди, изразяващи се в притеснения за неговото развитие и
от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за
14
справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на
делото.
Ищецът не доказва обем и интензитет на вреди, оправдаващ от гледна
точка на справедливостта присъждане на обезщетение в претендирания
размер от 35 000 лв. Не доказва, че неговата майка е починала в резултат на
воденото срещу него наказателно производство и притесненията които е
изпитала в тази връзка, както и че обстоятелството, че вече изобщо не
практикува своето хоби – да ходи на лов, при условие, че ловното оръжие му е
върнато, се намират в пряка причинна връзка с воденото срещу него
наказателно производство.
По иска за имуществени вреди.
Искът е основателен за сумата от 4000 лв., съобразно изложеното по-
горе.
Константна е съдебната практика на ВКС, обективирана в решения,
постановени по реда на чл.290 ГПК / Решение № 843 от 23.12.2009 г. на ВКС
по гр. д. № 5235/2008 г., II г. о., ГК, Решение № 126 от 10.05.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 55/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 442 от 8.04.2016 г. на ВКС по гр. д.
№ 1643/2015 г., IV г. о., ГК и др./, с която е прието, че НПК урежда
отговорността за разноски в наказателното производство, които съдът
определя по реда на чл. 301, т. 12 от НПК, без обаче да предвижда възможност
за лицето, което е признато за невинно или наказателното производство срещу
него е прекратено, да претендира направените в хода на наказателното
преследване съдебни разноски. Според чл. 187, ал. 1 от НПК разноските по
наказателното производство се посрещат от сумите, предвидени в бюджета на
съответното учреждение, като съдът решава въпроса за разноските с
присъдата или с определение - чл. 189, ал. 1 от НПК. Липсващата процесуална
възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес
обуславя извода, че разходваните средства в хода на наказателното
преследване, приключило с оправдателна присъда или прекратено в
хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, се явяват за лицето, подложено на
неоправдана наказателна репресия, имуществена вреда, за която държавата
дължи обезщетение на основание чл. 4 ЗОДОВ.
По размера на предявения иск.
Ответникът своевременно с отговора си е заявил възражение за
15
прекомерност на претендираните от ищцата разноски за адвокатско
възнаграждение, което възражение поддържа и с въззивната си жалба.
Съобразно задължителното за настоящия съдебен състав Тълкувателно
решение № 1 от 11.12.2018 г., т.д. № 1/2017 г. на ОСГК, ВКС, при иск по чл. 2,
ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди,
съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в
наказателния процес.
Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност.
Въззивният съд като съобрази видът и тежестта на обвинението и
очакваните усилия и труд по защитата, обстоятелството, че процесуалният
представител се е явявал осем пъти в рамките на досъдебното производство и
пет пъти в рамките на проведеното съдебно такова, намира че заплатеното
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер общо
на сумата от 4000 лв., не е прекомерно.
Предвид гореизложеното и поради съвпадане на крайния извод на двете
съдебни инстанции, първоинстанционното решение ще следва да бъде
потвърдено, поради неоснователността и на двете въззивни жалби.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора съдът не следва да преразпределя присъдените
от първоинстанционния съд разноски.
Пред настоящата инстанция на страните се дължат разноски, съобразно
отхвърлената част на подадената от всяка една от страните въззивна жалба.
Разноски са направени и претендирани само от въззивника-ищец.
Доколкото неговата въззивна жалба се отхвърля изцяло, то разноски,
включително и за държавна такса не му се дължат.
Въззивникът-ищец има право на разноски, само съобразно отхвърлената
част на въззивната жалба на ответника, която е с материален интерес в размер
на сумата от 6 500 лв.
При този интерес и за защита срещу тази жалба, изразяваща се в подаден
отговор, възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение в размер на 5 000 лв., съобразно представения на л.9 от делото
16
договор се явява основателно. В самия договор страната е не определила
възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на ответника, поради което
съдът намалява претендираното възнаграждение до сумата от 1000 лв. От тази
сума въззивникът-ответник дължи сума в размер на 158 лв., която е съответна
на отхвърлената част от неговата въззивна жалба-6500 лв.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 303/17.10.2024 г. по гр.д. № 350/2024 г. по
описа на Окръжен съд-Перник, поправено с Определение (по своята правна
същност Решение) № 12/09.01.2025 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на
основание чл.78, ал.3 от ГПК на А. Д. В., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“
бл.* сумата от 158 лв. (сто петдесет и осем лв.) разноски направени от него
пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17