№ 395
гр. Русе, 09.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Силвия Павлова
Йордан Дамаскинов
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20254500500591 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В. С. Г. от гр.Русе чрез пълномощника й
адв. С. С. от АК-Русе против решение №951/14.06.2025 г., постановено по
гр.д.№6436/2024 г. по описа на Районен съд-Русе в частта, с която е отхвърлен
предявеният от нея иск за заплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ над
сумата от 1010.62 лв. до размер на 2361.09 лв. и за присъдената лихва върху
главницата. Твърди се, че решението е неправилно като постановено при
допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на
материалния закон по съображенията, изложени в жалбата. Претендира
отмяна на решението и постановяване на ново решение, с което искът бъде
уважен в заявеният размер от 2361.09 лв., представляваща неплатено част от
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ. Претендира и присъждане на направените
разноски за производството.
Ответникът по жалбата „Винпром Русе 1956“ АД- в ликвидация, ЕИК
********* със седалище гр.Варна не е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК
и не изразява становище по жалбата.
1
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Производството е образувано по предявен от жалбоподателката против
„Винпром Русе 1956“ АД- гр.Варна иск за заплащане на сумата от 2361.09 лв.-
неплатена част от дължимо обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства е
установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение през
периода 13.09.2013 г. – 01.11.2017 г. и съответно през времето от 29.11.2021 г.
до 01.11.2022 г. , както и че за периода от 31.10.2003 до 30.04.2010 г.
жалбоподателката е била в трудово правоотношение с праводателя на
ответника- „Винпром Русе“ ЕООД. Общият трудов стаж на жалбоподателката
в двете дружество е 11 години, 6 месеца и 21 дни. С приетата платежна
ведомост за м. декември 2022 г. е установено, че размерът на В. С. Г. е
начислено „обезщетение за пенсиониране“ в размер на 7806 лв. Трудовото
правоотношение между страните е прекратено на 01.11.2022 г. на основание
чл.325, ал.1, т.1 от КТ- по взаимно съгласие. С платежно нареждане от
24.11.2023 г. ответникът по жалбата е заплатил на жалбоподателката сумата
от 5000 лв. с посочено основание „обезщетение при пенсиониране“, а на
28.11.2024 г. е платена и сумата от 1806 лв. с посочено основание
„обезщетение при пенсиониране допл. за сметка на Винпром Русе 1956 АД“.
Установено е, че към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение жалбоподателката е придобила право на право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст.
Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е
уважил предявеният иск за заплащане на неплатена част от дължимото
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 1010.62 лв. и е отхвърлил иска в
останалата му част до размер на 2361.09 лв.
Прието е, че на основание чл.222, ал.3 от КТ при прекратяване на
2
трудовото правоотношение след като работникът или служителят е придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за
прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил
при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов
стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Прието е също, че по отношение
на жалбоподателката са налице визираните в закона предпоставки- 1.
Прекратяване на трудовото правоотношение, независимо на какво основание,
2. Към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и 3. Да е придобил при същия
работодател или в същата група предприятия 10 години стаж през последните
20 години. Посочено е, че логическото и граматическо тълкуване на
изискването в цитираната разпоредба сочи на извода, че съгласно сегашната й
редакция не е необходимо трудовият стаж да е бил непрекъснат, а да е бил при
един и същ работодател. Прието е още, че разпоредбата на чл. 123 КТ въвежда
императивни правила кога трудовото правоотношение на
работника/служителя се запазва ex lege при промяна на работодателя като
сред визираните в закона хипотези е и смяна на собственика на предприятието
или на обособена част от него, както и различните форми на преобразуване на
търговските дружества /сливане, вливане, отделяне и разделяне, вкл.
промяната в правноорганизационната форма/. Прието, че след като „Винпром
Русе 1956“ АД е правоприемник на „Винпром Русе“ ЕООД (налице е
универсално правоприемство по смисъла на чл. 123 КТ.) и жалбоподателката е
придобила трудов стаж 11 г., 6 м. и 21 дни общо в двете предприятия през
последните 20 години, то е налице и третата предпоставка.
Първоинстанционният съд е изложил съображения относно размера на
дължимото обезщетение. Прието, че задължението по чл.222, ал.3 от КТ е
парично и безсрочно, поради което, за да изпадне длъжника в забава, следва
да е налице покана от кредитора. Прието е още, че жалбоподателката не е
отправила покана до ответника, поради което същият не дължал обезщетение
за забава. Прието е, че с изплатената на 24.11.2023 г. сума от 5000 лв. е
погасена само дължимата главница до размер на 2806 лв. Посочено е, че след
завеждане на иска до извършеното в хода на процеса плащане, ответникът
дължи законна лихва в размер на 10.62 лв. и след прилагане на чл.76 от ЗЗД за
3
погасяване на задълженията, първоинстанният съд е приел, че с това плащане
е изцяло погасена дължимата законна лихва, както и дължимата главница до
размер на 1010.62 лв., за която част исковата претенция е уважена. В
останалата част над тази сума до претендираният размер искът е отхвърлен
като неоснователен.
Решението в обжалваната част е валидно, допустимо, но неправилно като
постановено при неправилно приложение на материалния закон.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че при прекратяването на
трудовото правоотношение между страните, за жалбоподателката е
възникнало субективното право на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ.
Правилно съдът е приел за установен и размера на дължимото обезщетение-
сума в размер на 7806 лв.
Неправилно обаче е прието, че задължението за заплащане на дължимо
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ няма срочен характер.
Разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ се намира в раздел Раздел III-
Други видове обезщетения. В чл.228 от КТ се регламентиран начина на
определяне на размера на обезщетението, както и срокът за неговото плащане.
Съгласно чл.228, ал.3 от КТ обезщетенията по този раздел, дължими при
прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок.
След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със
законната лихва.
Нормата е ясна и сочи, че вземането за обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение, вкл. и това по чл.222, ал.3 от КТ е срочно- същото
следва да се плати не по- късно от последния месец, следващ месеца, през
която правоотношението е прекратено.
В настоящият случай трудовото правоотношение между страните е
прекратено на 01.11.2022 г. При прекратяването на правоотношението за
жалбоподателката е възникнало субективното право на обезщетение по
чл.222, ал.3 от КТ в размер на 7806.00 лв. съгласно извлечение от платежна
ведомост. Срокът за плащане на това обезщетение по силата на чл.228, ал.3 от
КТ е изтекъл на 31.12.2022 г. Няма доказателства в този срок обезщетението
4
да е платено, поради което и на основание чл.228, ал.3, пред. последно
работодателят, считано от 01.01.2023 г дължи обезщетението, заедно със
законната лихва.
Установено е, че на 24.11.2023 г. ответникът е платил на
жалбоподателката сума в размер на 5000 лв. Към този момент размерът на
задължението му е възлизал на 7806 лв.- главница и 866.31 лв.- законна лихва.
Съобразявайки реда за погасяване на задълженията, визиран в чл.76 от ЗЗД,
следва да се приеме, че с извършеното плащане същият е погасил дължимата
законна лихва и част от главницата- до размер на 3666.31 лв. Към момента на
завеждане на иска ответникът е дължал неизплатена част от обезщетението в
размер на 3666.31 лв., както и законна лихва върху тази сума в размер на
500.78 лв. В хода на производството ответникът е платил сума в размер на
1806 лв., която не е достатъчна за погасяване на задълженията му. Предвид на
това и съобразно правилата на чл.76 от ЗЗД, съдът приема, че с тази сума
изцяло е погасена дължимата законна лихва от 500.78 лв., както и част от
обезщетението- до размер на 2361.09 лв. Дължимата неплатена част от
обезщетение възлиза на 2361.09 лв., което обуславя основателността на
предявеният иск.
С оглед изложеното решението в частта, с която искът е отхвърлен над
сумата от 1010.62 лв. до размер на 2361.09 лв. е неправилно и следва да бъде
отменено като вместо него се постанови ново, с което претенцията бъде
уважена в пълен размер.
Предвид изхода на спора в полза на жалбоподателката се дължат
направените от нея разноски за първоинстанционното производство.
Присъждането на съответна част от тях обуславя неправилност на решението
в частта за разноските и в тази част следва да се отмени.
Съгласно чл.78 от ГПК жалбоподателката има право на направените
разноски за въззивното производство. Съдът обаче не следва да се произнася,
тъй като не е сезиран с искане за присъждане на разноски и няма данни такива
да са сторени от жалбоподателката.
Ответникът дължи заплащането на държавна такса за въззивното
производство в размер на 27 лв.
Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване- чл.280, ал.3,
5
т.3 от ГПК.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №951/14.06.2025 г., постановено по гр.д.№6436/2024
г. по описа на Районен съд-Русе в частта, с която е отхвърлен предявеният от
В. С. Г., ЕГН ********** от гр.Русе против „Винпром Русе 1956“ АД- в
ликвидация, гр.Варна, ЕИК ********* иск за заплащане на обезщетение по
чл.222, ал.3 от КТ над сумата от 1010.62 лв. до размер на 2361.09 лв. , както и
в частта за разноските и ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Винпром Русе 1956“ АД- в ликвидация, гр.Варна, ЕИК
********* да заплати на В. С. Г., ЕГН ********** от гр.Русе и сумата в
размер на 1350.47 лв.- неплатена част от обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ,
ведно със законната лихва, считано от 29.11.2024 г. до окончателното плащане,
както и сумата в размер на 580 лв. разноски за първоинстанционното
производство.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Винпром Русе 1956“ АД- в ликвидация, гр.Варна, ЕИК
********* да заплати по сметка на Окръжен съд- Русе държавна такса в
размер на 27 лв.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7