РЕШЕНИЕ
№ 948
гр. Благоевград, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Г. Тричкова
при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска
като разгледа докладваното от Г. Тричкова Гражданско дело № 20251210100904 по описа за
2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Г. С. И., ЕГН
**********, с адрес гр. Г. Ор. чрез адвокат Н. М. М. против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. “Цариградско шосе“ №
115Е, ет.5, представлявано от управителя Н. П. П.
Твърди се в исковата молба, че на 17.05.2024г. ищцата е сключила с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № 1072098, по силата на който е получила в собственост
сумата от 800.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 50.00 % и ГПР в размер на
65.23%, платима на 16 двуседмични вноски с размер на погасителната вноска 4x15.56лв. и
12x75.93лв. с крайна падежна дата 24.12.2024г. Навежда се, че съгласно чл. 5 от договора за
кредит страните се споразумели, че договорът трябва да бъде обезпечен с поне едно от
посочените обезпечения: Поръчителство на едно или две физически лица, които трябва да
отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция, като съгласно чл.11
при неизпълнение на изискването на чл. 5 от договора заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 617.08 лв., която ще се плаща разсрочено, като се кумулира към
падежните вземания по погасителния план. Твърди се, че ищцата не дължи изпълнение на
вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в
нищожната кредитна сделка. Поддържа се, че процесният договор е нищожен поради
изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на
основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД/, поради
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща
до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Твърди се, че кредиторът не е изпълнил и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за
прилагане на възнаградителната лихва. Сочи се, че договорът се явява нищожен и като
сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1,
във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е
неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка
договорна лихва, още повече се сочи, че разписаният в договора ГПР 65.23 % излиза извън
законоустановените рамки, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. На собствено основание се твърди,
че е нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия,
препятстващи изпълнението, което създава предпоставки кредиторът да получи вземането,
1
некоректно именувано „неустойка“. Сочи се, че тази неустойка изначално не притежава
обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита, като
по силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното
съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на
договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната
сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по
заема. Навежда се, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна
като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 ЗЗД, като неравноправна по смисъла на
общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по
смисъла на чл. 21 ЗПК, като договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
50.00% се явява прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради
прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Излага се, че
максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави. В случая се
сочи, че договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 50.00%, като за сравнение,
законната лихва по чл.86 ЗЗД е 10% на година/месец май 2024г. надбавката е била 3.78%/,
следователно се сочи, че уговорената възнаградителна лихва в процесния договор
надвишава над 3 пъти законната лихва. Уговарянето на такъв висок размер на
възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, според ищеца
се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на
кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота. Излага се още, че
уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на справедливостта, че се
явява нищожна, поради което кредиторът не може да я ползва за правно основание да
претендира заплащането на лихвата по съдебен ред. На следващо място се сочи, че размерът
на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената
по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява
скрита лихва. Посочва се, че вземането по чл. 11 от потребителския договор има характера
на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на
неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.
Сочи, се че кредиторът го е именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл. 19,
ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземали
предвид при изчисляване на ГПР. Счита се, че уговорената възнаградителна лихва е
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. На следващо място се твърди, че поради
неравноправността на уговорката на ГПР клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите
правни последици по чл. 23ПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. II,
ал.1,т. 10 от ЗПК. По силата на чл. 19, ал. I ЗПК. Сочи се, че вземането по чл. 11 от
процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера
на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Излага се, че невярното
посочване на лихвения процент по договора в размер на 50.00 %. без в него да е включена
скритата лихва по чл. 11(1) от договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в
размер на 65.23 %, следователно посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. С
оглед на горното се сочи, че сключеният между страните Договор за паричен заем №
1072098/14.05.2024г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 / ЗЗД вр. чл.22
вр. чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона.
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
нищожността на Договор за паричен заем № 1072098/14.05.2024г., сключен между Г. С. И.,
ЕГН ********** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Направено е искане за присъждане в полза на ищеца на
сторените от него съдебно-деловодни разноски по делото, като по отношение на
претендираното от ответника юрисконсултско /адвокатско/ възнаграждение се прави
възражение за прекомерност.
Към исковата молба са приложени писмени документи, които се иска да бъдат приети като
писмени доказателства по делото.
2
С разпореждане рег. № 1242/04.04.2025 г., съдията докладчик след като е извършил
проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявения с
нея иск, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, е постановил препис
от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК. Съобщението до ответника е връчено на 22.04.2025 година чрез юрисконсулт А..
В указания от съда едномесечен срок на 23.05.2025 г. ответното дружество е депозирало
писмен отговор, с който се оспорва предявения иск.
Твърди се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи се, че на основание
чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, какъвто е настоящия случай.
Посочва се, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за
заем, а се твърди, че тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на
акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, се
твърди, че същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР се
считат за неоснователни. Сочи се, че валидността на договора за кредит произтича от това,
че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от
закона форма. Отделно от това се навежда, че са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. По отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ се твърди, че са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания, като както в договора за потребителски
кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв
начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Навежда се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в
ГПР, като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна се сочи, че неустойката е проявление на свободата на
договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Сочи се, че ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за
предоставената на потребителя услуга, като за да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на тази цена.
Именно поради това се сочи, че законодателят е установил императивното задължение за
институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите
на ГПР. Излага се, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е
бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай се твърди, че
неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и
разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на
сключване на договора се сочи, че кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за
плащане на неустоечната сума. Сочи се, че неустойката е уговорена като фиксирана сума и
изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. По отношение на действителността на
лихвата по договора се твърди, че клаузата, с която е определена и приложимата лихва по
кредита е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език, като ясно
изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за
неравноправен характер на договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на
договора. Сочи се, че в процесния договор лихвата е уговорена като фиксирана за целия
срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка
една анюитетна вноска е изрично описана в Погасителния план. В настоящия случай се
сочи, че лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия срок на договора, като при това
обстоятелство "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК: ********* не си е запазило правото да променя
едностранно същата. Сочи се, че между страните е уговорено, че договорената лихва ще се
разпределя във всяка една от вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя
еднократно в пълен размер. По този начин според ответника се цели поставяне на
кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на
3
суми в пълен размер в кратки срокове. По отношение твърденията на ищеца, че уговореният
фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като
надвишава три пъти размера на законната лихва се сочи, че същите са неправилни и
необосновани, като в тази насока се излагат подробни съображения и се цитира съдебна
практика. Твърди се, че не е налице заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. Твърди се, че ГПР е ясно посочен в договора,
неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните, като от
договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че
последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Като неоснователни
се оспорват и аргументите на ищеца за нищожност поради липса на направена проверка на
кредитоспособността на потребителя. Сочи се, че такава проверка е извършена при
отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Твърди се, че
оспорената неустойка е действителна, тъй като същата е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Твърди се,
че процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който
е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за
желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е
имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи
различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента,
който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение
по кредита, се твърди, че кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за
което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. На следващо място се твърди, че не е
налице неравноправност по ЗЗП. Сочи се, че всички доводи за нищожност на процесната
клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни, като се твърди, че
клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Твърди се, че не е налице нито една от
хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с
потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Сочи се, че
всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения
кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставени на ясен и
разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Твърди се, че процесните клаузи напълно
отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на
клаузата, уговорена с потребител. На самостоятелно основание се твърди, че всички
изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта,
че в периода 2022 г. - 2024 г. ищецът е сключил шест договори, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Излага се, че
наличието на шест договора за идентични кредитни продукти, всеки от които съдържа
оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца по
отношение твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният
размер на задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите
нрави; по отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика; по отношение на
твърдението за неравноправност.
Иска се предявения иск да бъде отхвърлен.
Направено е искане, за присъждане в полза на ответното дружество на сторените от него
съдебно-деловодни разноски по делото. Към отговора на исковата молба са приложени
писмени доказателства.
4
В законоустановеният срок за отговор е предявен насрещен иск от „СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. “Цариградско шосе“
№ 115Е, ет.5, представлявано от управителя Н. П. П.срещу Г. С. И., ЕГН **********, с адрес
гр. Г. Ор.. Не се оспорва, че между страните е налице Договор за потребителски кредит №
1072098, по силата на който СИТИ КЕШ ООД, ЕИК *********, е предоставило на Г. С. И.,
ЕГН ********** заемна сума в размер на 800 лева, платима на 16 двуседмични вноски с
дата на първо плащане 28.05.2024 г. и последна вноска на 24.12.2024 г., като в погасителния
план са посочени конкретните дати на падежите. Твърди се, че Г. С. И., ЕГН **********, е в
неизпълнение на задължението си да върне предоставената заемна сума при условията и в
сроковете по договора. Сочи се, че след подписване на договора и усвояване на кредита,
кредитополучателят не е изпълнил задължението си да предостави обезпечение съобразно
условията на чл. 5, поради което се е активирала предвидената в чл. 11 договорна неустойка.
Твърди се, че Кредитополучателят е правил следните плащания по договора за кредит: на
19.06.2024г. - 100лв., на 25.06.2024г. - 197лв., на 14.07.2024г. - 99лв., на 12.08.2024г. - 99лв.,
на 02.09.2024г. - 100лв. и на 11.09.2024г. - 100лв., като общо платеното е в размер на 695 лв.,
с която сума са погасени първите 7 вноски и частично осмата. Навежда се, че задължението
по кредита е изцяло падежирало с изтичането на срока за последната вноска на 24.12.2024 г.,
като общото задължение по договора е в размер 1153,06 лева, от които 650,60 лева главница,
49,52 лева възнаградителна лихва, 188,88 лева договорна неустойка и 264,06 лева такси.
Иска се от съда да постанови решение, по силата на което да осъди Г. С. И., ЕГН
********** да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. “Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, представлявано от
управителя Н. П. П. сумата от 105 лв. /сто и пет лева/, представляваща част от неизплатено
задължение за главница в общ размер на 650,60 лева по Договор за паричен заем № 1072098
от 14.05.2024г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане, а в условията на евентуалност, на основание чл. 23 ЗПК да бъде
осъдена Г. С. И., ЕГН ********** да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, сумата
от 105 лв. /сто и пет лева/, представляваща част от неизплатено задължение за главница в
общ размер на 650,60 лева по Договор за потребителски кредит № 1072098 от 14.05.2024г.,
ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане. Направено е искане, за присъждане в полза на ищеца по насрещния иск на
сторените от него съдебно-деловодни разноски по делото. Към насрещният иск са
приложени писмени доказателства.
С разпореждане рег. № 2404/01.07.2025 г., след като е извършил проверка за редовност на
насрещната искова молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в
съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е
постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника
по насрещния иск с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор,
отговарящ на изискванията на чл. 131, ал. 2 от ГПК. Препис от насрещната искова молба и
доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на 15.07.2025 година чрез адвокат
М..
В указания от съда едномесечен срок ответникът по насрещния иск Г. И. не е депозирала
писмен отговор.
С определение № 1856/10.10.2025г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по делото,
произнесъл се е по доказателствените искания на страните, съобщил им е проект на доклад
по делото, като ги е напътил към медиация и спогодба.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. В
писмена молба, подадена от пълномощник се поддържа предявения иск, оспорва се
отговора, по същество на делото се пледира за уважаването на иска. Представен е списък на
разноските по чл. 80 от ГПК. Направено е възражение за прекомерност на юрисконсултското
/адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се явява законен и процесуален
представител. В подробно мотивирана писмена молба се оспорва основателността на
предявения насрещен иск. Поддържа се отговора по чл.131 от ГПК и насрещната искова
молба. Сторено е възражение за присъждане на ищеца на разноски за адвокатско
5
възнаграждение. Претендира се присъждане на разноски за насрещната искова молба, като е
представен списък по чл. 80 ГПК.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представения и приет по делото Договор за потребителски кредит № 1072098 към
искане № 9363696 на 14.05.2024г. между „Сити кеш“ ООД като заемодател и Г. С. И. като
заемател е сключен Договор за паричен заем, като в чл. 3 са договорени основните
параметри на отпуснатия заем: размер на отпуснатия заем – 800, 00 лв.; размер на
погасителна вноска – 4х15.56 лв. и 12х75,39 лв.; вид на вноската – двуседмична; ГПР –
65,23%; брой вноски – 16; фиксиран годишен лихвен процент – 50%; дата на първо плащане
– 28.05.2024г.; дата на последно плащане – 24.12.2024г.; обща сума за плащане – 966,92 лв.
Съгласно чл.4 с полагане на подписа си под договора кредитополучателят удостоверява, че
надлежно е получил в брой заемната сума от 800, 00 лв. Посочено е, че ГПР включва
единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Съгласно чл. 5 от
Договора за паричен заем страните се споразумяват договора да бъде обезпечен с поне едно
от посочените по-долу обезпечения, дадено в срок от три дни от сключване на договора –(1)
безусловна банкова гаранция; (2) Поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят кумулативно на множество условия, като при един поръчител същият следва да
получава възнаграждение в размер поне на 7 пъти размера на минималната работна заплата,
а при двама - поне 4 пъти; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по
договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с класификация
различна от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи. В чл. 11 от договора страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 5 Заемателят
дължи неустойка в размер на 617,08 лв. В ал. 2 на същата разпоредба е договорено,
неустойката да се разсрочи и да се заплаща съобразно посочен в Приложение 1 към договора
начин. По делото е представено Приложение № 1 – Погасителен план по процесния договор
за кредит, от което е видно, че на заемателя е начислена неустойка в размер на 617,08 лв.,
като в този случай вноската по кредита с включена неустойка е в размер на 99, 00 лв. По
делото е представен СЕФ, както и искането за кредит. Видно от представеното от ответника
извлечение за извършени и предстоящи плащания по договор за паричен заем № 1072098 от
14.05.2024г. е заплатена от заемателя сумата от 695,00 лв. по договора.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявен e иск за прогласяване нищожността на процесния договор, поради противоречие
със закона - чл.26, ал.1, пр.1, от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предявеният иск е допустим, като предявен от субект с правен интерес. За ищеца винаги е
налице интерес с иск да прогласи нищожността на договор, по който той е страна, за да
обвърже със силата на присъдено нещо страните по нищожния договор. По предявения иск
в тежест на ищеца е да докаже твърдението си за сключен между страните договор с
посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от Договора,
сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от този факт
извлича изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно
доказване, за валидността на правоотношението.
В тежест на ответника е да докаже в процеса, в случай, че ищецът установи сключването на
договор между страните, че клаузите на договора за кредит не са неравноправни по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП, че клаузите на договора за кредит са индивидуално уговорени, че са
съставени по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи тежестта да докаже
възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, както и да установи, че договорът е
сключен при шрифт не по-малък от 12, да установи валидността на всяка една оспорена като
недействителна клауза, както и че сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и
при съобразяване на императивните материални норми. Да се установи, че при скл. на
договора не е надвишен размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една
оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена.
По предявения за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
6
Няма спор по делото и се установи от представените писмени доказателства, че страните са
обвързани от процесния договор за кредит, по силата на който ищецът е получил в заем
сумата от 800, 00 лв., като по кредитът са извършени плащания в размер на 695,00 лв.
Установи се и че на ищеца е начислена неустойка във връзка с недадено обезпечение, и
същата е включена в погасителния план, като по същата са извършвани плащания. В
исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за кредит
поради противоречие със закона. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.) - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена -
чл. 10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен
носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на
потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява
лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация). За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има
толкова съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към
момента на сключването на договора. В случая процесният договор за кредит е
потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗД. За
съответствие на искането със закона предвид, че вземанията произтичат от договор за
потребителски кредит, следва да се прецени спазването на императивните разпоредби на
Закона за потребителския кредит /ЗПКр. / при сключването му. Съгласно императивната
разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата редакция към датата на сключване на договора,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Според чл.
22 от ЗПКр., когато не се спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и чл. 20,
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 от ЗПК разписва договорът за потребителски кредит да се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид формат и размер шрифт – не по-малък от 12 в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПКр. договорът се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите
/ГПР/по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. По отношение на годишният процент на разходите, съдът намира следното: Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за
7
нищожни. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПКр. "общ разход по кредита за потребителя "са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по
специално застрахователните премии в случаите, когато скл. на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Според настоящия
съдебен състав договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с
императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е
налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен
и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право ЗПК му признава и гарантира. В процесния случай, уговореният годишен процент на
разходите е от 65,23 %. Установи се, че в чл. 5 от Договора е уговорено, че заемателят се
задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави
обезпечение поръчител или банкова гаранция, с множество условия, а съгласно чл. 11 от
договора е уговорено, че при неизпълнението на задължението дължи на заемодателя
неустойка в размер на 617,08 лева, която се начислява автоматично от заемодателя и същата
се заплаща разсрочено, съгласно включения в настоящия договор погасителен план. При
изчислението на ГПР обаче неустойката не е включена като разход по кредита, видно от чл.
3. От формулировката на чл. 3 от договора е видно, че е посочен само процент ГПР, но не са
посочени всички разходите, които е трябвало да бъдат взети в предвид, с което се нарушава
изискванията на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-
448/17. Следва да се добави, че непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни. Всъщност в подобна ситуация не може да се счете,
че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които
могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Съдът намира, че клаузата от
договора, установяваща, че длъжникът дължи и неустойка за неизпълнение на задължението
за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не поражда права и задължения за страните.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с
процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и
от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за
отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква
и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване
на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. На следващо място по отношение претендираната неустойка
/при неосигуряване на обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само
8
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната
клауза за неустойка се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно
задължение- недадено обезпечение от длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за
неустойка в договора за заем е недействителна като противоречаща на законови разпоредби.
При достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото
доказателства, вземането за неустойка е включено като задължение в погасителния план и се
погасява на равни месечни вноски, наред с главницата и възнаградителната лихва.
Следователно се налага извод, че така уговорената неустойка фактически представлява
допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с уговорената
възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния процент на
разходите. При включване на уговореното от процесния договор допълнително
възнаграждение за кредитора в годишния процент на разходите, същият със сигурност би
надминал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В тази
връзка следва да бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния
договор изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния процент на разходите, който не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4,
се считат за нищожни. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането
на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия
срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е изключително
кратък и това създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални
документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също
е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция. Същевременно в
договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на потребителя от задължението
за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения
тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с
неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за плащане на неустойката,
независимо от неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на
кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на
краткия тридневен срок. Показателно е и обстоятелството, че договорната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя
по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
9
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да
бъде пренебрегнат и фактът, че се касае за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото
начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката. От съвкупната
преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната
неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на
скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при
сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните
вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от възнаграждението на ответното
дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с цел това вземане да не бъде
включено в общия разход по кредита, респективно в годишния процент на разходите.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от 18 ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019
г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 65,23 % годишно. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК. Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи
неустойка на кредитора при неосигуряване на обезпечение в тридневен срок след
сключването му, е уговорена във вреда на длъжника и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая уговорката за
обезпечаване на вземането е задължително условие за получаване на сумата, доколкото е
част от типизираните договори, а и дължимата неустойка поради неизпълнението на това
задължение е изначално определена да се дължи разсрочено, заедно с всяка една от
погасителните вноски, като е включена изрично в погасителния план към договора.
Дължимостта на тази неустойка е свързана с неизпълнение на задължения, които очевидно
са неизпълними от страна на длъжника, и именно затова е включена и в погасителния план.
Тоест е очевидно известно на кредитора, че този разход, ще възникне, както е сигурен и
неговият размер, който се равнява на нова главница, тоест е скрита възнградителна лихва. С
оглед изложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с неизпълнението на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към
деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не
могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. С оглед
посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 5 от Договора за потребителски кредит
страните са имали намерение да заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия, като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя. Поради това
10
при изчисляването на ГПР кредиторът "Сити Кеш" ООД е следвало да съобрази неустойката
по чл. 11 от Договора. Ако дължимата сума по тази неустойка се включи в ГПР, то същият
ще надвиши този определен от закона и няма да бъде в размер на посочения в Договора. Без
включване на възнаграждението по клаузата за неустойка потребителят не би могъл да
направи обективна и ясна преценка за произтичащите икономически последици от договора,
а по този начин се ограничава и правото му да вземе предварително информирано решение.
С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и въпросът -
каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само недействителност на
дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в случая това са
санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД –
освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата
главница. За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава
държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани
договорите, "по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи
в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел
би позволил да се избегне изпълнението ". От обяснителния меморандум към
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да
се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива. В този смисъл
Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C-383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30). Предвид
изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба, имплементираща
Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи последиците от
нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за недействителен за
действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно правилата на
директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на заобикалянето на закона и
ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит. Като целите на
директивата освен ефективна защита на потребителя са и защита на конкуренцията, това
прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи правилата на Директивата
за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите, станали жертва на тези
нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до самото нарушение, дали
чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна услуга, които обаче не са
включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за сключване на договора при
конкретните параметри. В аспекта на изложеното се налага извод, че посоченият в договора
годишен процент на разходите не съответства на действителния прилаган по договора,
определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като
действително прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена
общата дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно
действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на
изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Посочването в
договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК,
въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната,
която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР
да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
11
потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като
се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР
по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в
случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените
по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В
случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. На основание изложеното, съдът приема, че
заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем,
съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора,
както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от
договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А
съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и
20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. На
основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит от 14.05.2024г., сключен между
ищеца и ответника е основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск:
Предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК - относно вземането за главница, ведно със законната лихва до
окончателното погасяване по главния иск. Ищецът по насрещният иск следва да докаже
наличие на изискуемо и ликвидно задължение, като в негова тежест е да докаже изложените
в насрещната искова молба твърдения-да установи съществуването на оспореното вземане,
наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за паричен
заем, изпълнение на своите задължения по него, а именно предоставяне на сумата по
договора, според начина уговорен в него, настъпване на изискуемост на вземането по
договора, размера на претенцията. Ответникът по насрещният иск следва да докаже, че е
заплатил претендираната главница, както и своите възражения. Предвид основателността на
главния иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по делото се явява недоказано
наличието на валидно договорно правоотношение между страните. Въпреки това в
съдебната практика (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о,
решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение №
50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. е прието, че при установена от съда
недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора
осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с
решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по
приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на
кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за
чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55
ЗЗД. Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и
задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, при който връщането на предоставената сума е на вноски
с различни падежи. Вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед
обявената недействителност на договора. Ако се приеме, че установяване на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се стигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. В този
смисъл е по чл. 290 ГПК решение № 50259/12.01.2023 г по гр. д. № 3620/2021 г III гр. о и
решение № 50086/21.12.2023 г по т. д. № 1027/2022 г. 1т. о на ВКС/ Установи се по делото, че
12
ответникът по насрещният иск е извършвал плащания по процесния договор за кредит, в
размер на 695 лв., поради което дължимия остатък до чистия размер на кредита е в размер
на 105 лв., съобразно поискания с насрещната искова молба. По изложените съображения
предявеният насрещен осъдителен иск е основателен за сумата от 105,00 лева,
представляваща чистата стойност на отпуснатия кредит, като се съобразят извършените
плащания от ответника. Сумата от 105 лева се дължи ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на насрещната искова молба - 23.05.2025г. до окончателното й
изплащане. Следва да се отбележи, че сумата за която е предявен насрещния иск е цялата
неизплатена чиста стойност на кредита, поради което и същата не представлява част от
дължима сума в общ размер от 650,60 лв., тъй като претенцията е заявена само за главница.
Установи се, че отпуснатия кредит е в размер на 800 лв., като се подвадят извършените
плащания от 695 лв., то дължимата сума за главница е в размер на 105 лв. за главница.
По разноските: При този изход на делото по главния иск право на разноски има единствено
ищеца.
По предявения главен иск ищецът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Към исковата молба е приложен договор за правна защита и съдействие, от който се
установява, че заплатеното адвокатско възнаграждение в брой от страна на ищеца е в размер
на 458,00 лв., като е заплатена и държавна такса от 63,36 лв.
На първо място относно дължимата държавна такса в производството . Цената на
предявения иск за нищожност на договор за кредит се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 и
т. 1 ГПК, съобразно установената последователна практика на ВКС /в т.ч. Определение №
1912/08.07.2024г. по ч.т.д. № 1076/2024г. по описа на ВКС, 1т.о., включително ч. гр. д. №
4590/2021 г., IV г. о.) по договорите за кредит цената на иска съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК
се определя от сбора на главницата и уговорената лихва, без обаче да включва размера на
допълнителните евентуални вземания за обезщетения, лихви за забава, неустойки и др. под.,
обусловени от допълнителни юридически факти (съответните неизпълнения на поетите с
договора задължения). Следователно в случая цената на иска е 866,92 лв., като дължимата
държавна такса възлиза в размер на 50,00 лв. С оглед изложеното на ищеца се дължи
действително дължимата и внесена държавна такса в размер на 50,00 лв. Относно
претенцията за адвокатско възнаграждение. От ответната страна е сторено възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. С оглед задължителния
характер на даденото от СЕС в Решение от 25 януари 2017г. по дело С-438/22 тълкуване на
чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №1/09.01.2004г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между
страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не
обвързват съда и при определяне на размер на адвокатско възнаграждение при направено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Настоящият съдебен състав,
съобразявайки предмета на делото, материалния интерес, обстоятелството, че има
формирана безпротиворечива практика, съобразявайки извършените от адвоката
процесуални действия, изразяващи се в подаване на искова молба и неявяване в съдебно
заседание, че настоящия казус не се открояват индивидуални особености /доколкото и
самият договор, който е предмет на иска не е индивидуално договорен/, които е следвало да
съобразява и да организира защитата на клиента си спрямо тях, намира, че съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото обоснован и справедлив съобразно
критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 240, 00 лв. Предвид изложеното
на ищеца се дължат от ответника разноски в общ размер на 290,00 лв.
По насрещния иск, доколкото същият е уважен изцяло, право на разноски има само ищеца.
От страна на ищеца по насрещния иск се претендират разноски, както следва: заплатена
държавна такса от 42,50 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева. От
ответника по насрещния иск е направено възражение за прекомерност, което съдът с оглед
преждеизложеното намира за основателно, поради което възнаграждението следва да бъде
намалено до сумата от 240,00 лв. с включено ДДС.
С оглед изхода от делото, а именно уважаване на предявените претенции, ответницата по
насрещния иск следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество по насрещния иск
сумата от 282,50 лв. разноски.
13
Съдът като съобрази, че не са налице насрещни волеизявления от двете страни за
прихващане на разноските, намира, че такова не следва да бъде извършвано.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона Договор за потребителски кредит
№ 1072098/14.05.2024г., сключен между Г. С. И., с ЕГН: **********, като заемополучател и
„Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, като заемодател.
ОСЪЖДА Г. С. И., с ЕГН: ********** с адрес гр.Г. Ор. ДА ЗАПЛАТИ на „Сити кеш“ ООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, р-н „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П.сумата от 105,00 лв. /сто и пет
лева/, представляваща неизплатено задължение за главница по недействителен Договор за
потребителски кредит № 1072098/14.05.2024г., сключен между Г. С. И., с ЕГН: **********,
като заемополучател и „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, представляващо част от вземане
от 650,60 лв., ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на
насрещната искова молба – 23.05.2025 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, р-
н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П.да заплати
на Г. С. И., с ЕГН: ********** с адрес гр.Г. Ор. сумата от 290,00 лв. /двеста и деветдесет
лева/, представляваща разноски за заплатени държавна такса и адвокатско възнаграждение
направени по главния иск.
ОСЪЖДА Г. С. И., с ЕГН: **********, с адрес гр.Г. Ор. ДА ЗАПЛАТИ на „Сити кеш“
ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, р-н „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П.сумата от 282,50 лв. /двеста
осемдесет и два лева и петдесет стотинки/, представляваща сторени по делото разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение по насрещния иск.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК банкова сметка, по която ответника по насрещния
иск може да заплати присъдените суми на ищцовото дружество по насрещния иск: IBAN:
BG58IORT804810900001900, BIC: IORTBGSF.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба чрез Районен съд - Благоевград пред
Окръжен съд - Благоевград в двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните, като на ищцата се връчи на посочената в
исковата молба ел. поща на пълномощника, а на ответника по реда на чл. 50, ал. 5 ГПК.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
14