№ 3431
гр. Варна, 03.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20253110101805 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявени обективно евентуално
съединени искове от Г. А. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез
упълномощения адвокат С. К., срещу „Кредирект" ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе" №
115 Е, ет. 5, с правно основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от
ЗПК за приемане за установено, че Договор за потребителски кредит №
990982 от 29.12.2023 г. е нищожен поради противоречие със закона,
евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за приемане за установено, че клаузата
по чл. 18 от Договора, уговаряща неустойка за непредоставяне на обезпечение
в размер на 2 518,87 лева, е нищожна поради накърняване на добрите нрави,
евентуално на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 16, чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 143 и 146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Ищецът в исковата си молба твърди, че на дата 29.12.2023 г. между
страните е сключен договор за потребителски кредит № 990982, по силата на
който на кредитополучателя е предоставена главница в размер на 1 300 лева.
Съгласно чл. 18 от договора заемателят дължи неустойка за непредоставяне на
обезпечение в размер на 2 518,87 лева. Ищецът твърди, че договорът е
нищожен на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като
съгласно чл. 6 от договора е възложено в тежест на заемателя да предостави
обезпечение по кредита в срок от два дни от сключването, изразяващо се в
осигуряване на поръчителство на трето лице или банкова гаранция. Твърди, че
неустойката представлява скрито оскъпяване или лихва, разход за длъжника и
възнаграждение за кредитора, като посочените изисквания за потребителя на
практика са неосъществими. Поставяйки изначално неизпълними изисквания
към потребителя, кредиторът не оставя избор за длъжника. Смята, че
1
договорът е нищожен, тъй като кредиторът се задоволява с посочване на
размер на ГПР без да пояснява как е определен този размер и какви
допускания съдържа.
Ищецът твърди още, че неустойката представлява разход, който следва
да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, което не е сторено. При положение че неустойката бъде включена от
кредитора в ГПР, то нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК
максимален размер на ГПР ще бъде надвишен. Кредиторът не включва
възнаграждението по т. нар. от него „обезпечение" към ГПР с единствения
стремеж да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Евентуално, в случай че
съдът счете договора за действителен, неустойката по чл. 18 от договора е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради накърняване на
добрите нрави. Твърди, че преценката за действителност на клауза за
неустойка следва да бъде извършена с оглед на претърпените вреди от
неизпълнението, като неустойката в настоящия случай е изгубила присъщата
си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора.
Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит,
тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на
задължението за погасяване на главницата и договорната лихва, а за
неизпълнено условие за обезпечаване на договора. Предвидено е неустойката
да се кумулира с погасителната вноска по кредита, като по този начин води до
скрито оскъпяване на заема и създава единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. При
условията на евентуалност представя допълнителни основания за нищожност
на клаузата за неустойка, като твърди, че неустойката е уговорена в
противоречие с Директива 2008/48/ЕС относно договорите за потребителски
кредити, транспонирана в ЗПК. Смята клаузата за неравноправна по смисъла
на ЗЗП, на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите,
поради противоречие с императивни норми на закона.
В отговора на исковата молба ответникът „Кредирект" ЕООД оспорва
исковете за неоснователност. На първо място се посочва, че на основание чл.
26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без нея. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора
за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. В случай че неустойката
се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между
страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.
Ответникът посочва още, че валидността на договора за кредит
произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва, са валидно
уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички
изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 ЗПК. Действителността на клаузите на договор за потребителски кредит
2
№ 990982 произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по реда на
който е сключен договора. Опровергава твърдението, че клаузите в договора са
в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно
добрите нрави. Предвид това е изключено ищецът да не е бил предварително
наясно с икономическите последици от сключвания договора за кредит,
респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Противно на твърдението
в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на
разходите са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
изисквания. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 69% и ГПР определен в договора в размер на
58.31%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля
пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице
нарушение на чч. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорената неустойка не е и не следва да
бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна,
неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят
не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване
на договора. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът
е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай
неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е
напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на
договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел
дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката
била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е
разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за
главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл достатъчно яснота по
този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната
вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се
дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение било недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора.
В погасителния план ясно и точно били посочени размерите на вноските с и
без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки
един падеж.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора
ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора,
за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността
да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването
му, както и след това. Гореизложеното обосновавало и действителност на
самата клауза за неустойка по смисъла на ЗПК. С нея не се нарушавала и
3
заобикаля чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неоснователни били и аргументите за
нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на
потребителя. Такава проверка е извършена при отправяне на искането за
отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК
предвижда единствено административнонаказателна отговорност за
кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите
си. Последица от липсата й не можело да бъде нищожност на клауза, с която
се уговаря неустойка. Дори и в самата Директива нищожността на клауза като
процесната не е изведена като последица, която националното
законодателство следва да предвиди в случаите, в които кредитодателите не
извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си. Оспорената
неустойка е действителна.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните.
Посочва още, че договорът за потребителски кредит е сключен изцяло
по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за
кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт
под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да
се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с
цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на
чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски
формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото
дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици, поради
което нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното
отпадане.
Посочва, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в
периода 2022 г. – 2023 г. ищецът е сключил общо три договора, които
съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Договорите са сключени с двете дружества, които са
финансови институции от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС. В случая вместо да
упражни някое от договорно и законоустановените си права още при
сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване
4
на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
кредитополучателят по своя инициатива е сключил още два договора с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. От
това ставало ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се
обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе
искове за недействителност. Същото водило до извод и още, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
в продължение на 2 години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за
икономическите последици на тези уговорки. В случая, счита, че не би могло
да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и
липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото
потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Въз основа на гореизложеното моли за отхвърляне на исковете и присъждане
на разноски.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът обявява за
безспорни между страните следните факти: между тях е сключен Договор за
потребителски кредит № 990982 от 29.12.2023 г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 1 300 лева, а в чл. 18 от
договора е предвидена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер
на 2 518,87 лева.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Предмет на разглеждане са обективно евентуално съединени искове с
правно основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 26, ал.
1, предл. 3 от ЗЗД, евентуално на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 16, чл. 19, ал.
4, чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 143 и 146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на
съединяване на исковете или репликите не зависи от волята на ищеца. Всички
искове и реплики са предявени в условия на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито
едновременно нищожна и подлежаща на унищожение. Съдът е длъжен да
разгледа първо основанията за нищожност поради противоречие със закона, а
след това -- поради накърняване на добрите нрави. В съдебната практика,
например Решение № 180 от 8.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 705/2018 г., се
приема, че нищожността поради неравноправност на клаузи се основава на
противоречие с добрите нрави и следва да се разглежда след основанията за
противоречие със закона.
По делото са приети и приложени като писмени доказателства
следните документи: с исковата молба - Договор за потребителски кредит №
5
990982/29.12.2023 г., съдържащ данни за страните, параметри на кредита,
погасителен план и условия за обезпечение и 4 бр. платежни нареждания,
удостоверяващи извършени плащания от ищеца; с отговора на исковата молба
- искане за сключване на договор за кредит, справка и Европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредит.
От представения Договор за потребителски кредит № 990982 от
29.12.2023 г. се установява, че кредиторът „Кредирект" ЕООД се е задължил
да предостави на кредитополучателя Г. А. К. потребителски кредит в размер
на 1 300 лева. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора са посочени следните
параметри: размер на кредита 1 300 лева, годишен процент на разходите
58.31%, брой вноски 18, фиксиран лихвен процент 47%, обезпечение –
поръчител или банкова гаранция по избор на кредитополучателя, обща сума
за плащане 1 917.14 лева, срок 18 месеца.
В чл. 3, ал. 3 от договора е приложен погасителен план, в който са
посочени погасителните вноски, разбити на главница и лихва, както и колона
„Неустойка*" с размери за всеки падеж и колона „Вноска с неустойка*".
Общият размер на неустойката, посочен в погасителния план, е 2 546.86 лева,
а общата сума за плащане с неустойка е 4 436.01 лева.
Съгласно чл. 6 от договора страните са се споразумели, че договорът за
кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: безусловна
банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят на редица кумулативни условия. В чл. 6, ал. 2 е предвидено, че
кредитополучателят ще предостави посоченото обезпечение в срок до 2 дни
от сключване на договора. Съгласно чл. 6, ал. 3 страните са се съгласили, че с
оглед извършената оценка на кредитоспособността на кредитополучателя,
предоставянето на обезпечението е от съществен интерес за кредитора, като
последният сключва настоящия договор единствено с оглед изпълнението на
това условие от страна на кредитополучателя. В чл. 6, ал. 6 е посочено, че
кредитополучателят се съгласява, че настоящият договор не би бил сключен
от кредитора без поемане на задължение за предоставяне на обезпечение.
Клаузата по чл. 18 от договора предвижда, че „ако не предостави
договореното в чл. 6 от настоящия договор обезпечение в двудневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в настоящия договора за кредит, кредитополучателят дължи на
кредитора неустойка в размер на 2 518.87 лева". Съгласно чл. 18, ал. 2
неустойката обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение и е дължима единствено в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение. В чл. 18, ал. 3 е посочено, че
неустойката представлява отделно от главницата и лихвата вземане и на
основание чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК не се включва при изчисляване на
годишния процент на разходите.
От представените платежни нареждания се установява, че ищецът е
извършил плащания по договора, включително вноска за пълно предсрочно
погасяване на договора в размер на 555.00 лева на 28.01.2025 г., както и
плащания на вноски 1-12 главница и лихва в размер на 1 182.80 лева и законна
6
лихва за вноски 1-12 в размер на 73.40 лева на 24.01.2025 г., както и вноска 13
в размер на 122.39 лева на 24.01.2025 г.
Безспорно е установено, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 990982 от 29.12.2023 г., по силата на който ищецът е
получил 1 300 лева, а с клаузата в чл. 18 е предвидено заплащане на неустойка
за непредоставяне на обезпечение в размер на 2 518,87 лева. Предмет на
разглеждане е действителността на договора и на тази клауза.
Процесният договор е потребителски кредит по смисъла на ЗПК,
поради което са приложими разпоредбите на този закон. Съгласно чл. 7, ал. 3
от ГПК съдът служебно преценява наличието на нищожност на договора и на
неравноправни клаузи.
Съгласно чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е нищожен,
ако не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12а, ал. 1 от ЗПК. Чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква в договора
задължително да бъдат посочени годишният процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
От представения договор се установява, че в чл. 3, ал. 2, т. 4 е посочен
годишен процент на разходите в размер на 58.31%, а в чл. 3, ал. 2, т. 10 е
посочена обща сума за плащане 1 917.14 лева. В чл. 3, ал. 4 от договора е
посочено, че „размерът на посочения годишен процент на разходите (ГПР) е
определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК съгласно
формулата по Приложение № 1 към ЗПК. При изчисляването му са взети
предвид посочените в ал. 2 параметри, в т.ч. общите разходи по кредита
съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, а именно: възнаградителната лихва".
Съдът констатира, че в договора е посочен ГПР и начинът на неговото
изчисляване, като изрично е указано, че при изчисляването му са взети
предвид параметрите по чл. 3, ал. 2 и общите разходи по кредита, а именно
възнаградителната лихва. Въпреки това, в договора е уговорена неустойка в
размер на 2 518,87 лева за непредоставяне на обезпечение в двудневен срок,
която не е включена в ГПР.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК в общите разходи по кредита не се
7
включват разходите, които потребителят заплаща за неизпълнение на някое от
задълженията си по договора за кредит. Процесната неустойка по чл. 18 от
договора е уговорена именно за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
Съдът обаче установява, че условието за предоставяне на обезпечение е
уговорено в чл. 6 от договора и е представено от кредитора като съществено
условие за сключване на договора. Съгласно чл. 6, ал. 3 „страните се
съгласяват, че с оглед извършената оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, предоставянето на обезпечението по алинея първа от
настоящата разпоредба е от съществен интерес за кредитора, като последният
сключва настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие
от страна на кредитополучателя". В чл. 6, ал. 6 е посочено, че
„кредитополучателят се съгласява, че настоящият договор не би бил сключен
от кредитора без поемане на задължение за предоставяне на обезпечение".
Налице е противоречие в договора – от една страна кредиторът
декларира, че договорът не би бил сключен без обезпечение, а от друга страна
същият договор се сключва без наличие на обезпечение към момента на
сключването му, като на потребителя се дава срок от 2 дни да предостави
такова. В действителност договорът е сключен без обезпечение, като
задължението за предоставянето му възниква след сключването.
При това положение уговорката за обезпечение не е условие за
сключване на договора, а е задължение, което възниква след сключването му.
Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на
2 518,87 лева, което представлява 193.75% от главницата по кредита. Това
обстоятелство показва, че неустойката не е просто обезщетение за вреди, а е
скрит разход по кредита, който значително оскъпява заема.
Съдът констатира, че изискването за предоставяне на обезпечение в
двудневен срок от сключване на договора, изразяващо се в осигуряване на
поръчителство на трето лице, което отговаря на редица кумулативни условия
(осигурителен доход не по-малко от три пъти минималната работна заплата, да
не е поръчител по други договори с кредитора, да не е кредитополучател с
неизпълнение, да няма кредити с класификация различна от „Редовен" и др.),
или банкова гаранция, е практически неизпълнимо в посочения двудневен
срок. Това води до извода, че кредиторът изначално е предвиждал, че
задължението няма да бъде изпълнено и неустойката ще стане дължима.
При това положение неустойката не може да се квалифицира като
разход за неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, тъй като
неизпълнението е заложено в самата конструкция на договора. Неустойката
представлява разход, който потребителят трябва да заплати, и който е известен
на кредитора към момента на сключване на договора, поради което следва да
бъде включена в ГПР.
При включване на неустойката от 2 518,87 лева в общите разходи по
кредита, общата сума за плащане става 4 436,01 лева, което съответства на
сумата в погасителния план с неустойка. При това положение ГПР значително
8
надвишава посочения в договора размер от 58.31% и надвишава максималния
размер, установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по
договора за потребителски кредит не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет. Към датата на сключване на договора
(29.12.2023 г.) законната лихва е била 13.07% (основен лихвен процент на БНБ
3.07% + 10 процентни пункта), а максималният ГПР е бил приблизително 65%
(5 х 13.07% = 65.35%). Посоченият в договора ГПР от 58.31% е в рамките на
нормативно установения максимум към момента на сключване на договора.
При включване на неустойката в ГПР обаче, последният би достигнал
размер значително над законово допустимия максимум, което прави договора
нищожен на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Освен това, съдът констатира, че договорът не съдържа ясно посочени
взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР. Макар в чл. 3, ал. 4 да е
посочено, че при изчисляването са взети предвид параметрите по ал. 2 и
възнаградителната лихва, не е обяснено дали и как е отчетена неустойката,
която съгласно погасителния план е разсрочена на вноски и се заплаща заедно
с редовните вноски. Това обстоятелство също води до нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При това положение съдът намира, че договорът не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и е нищожен на основание чл. 22 от
ЗПК поради противоречие със закона.
Предвид установената нищожност на договора на основание чл. 22, във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отпада необходимостта от разглеждане на
евентуалните основания за нищожност на отделната клауза по чл. 18 от
договора.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на
ищеца следва да се присъдят разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в
размер на 150,82 лева, което се установява от приложените по делото
доказателства. Тази сума подлежи на присъждане.
Съдът намира релевираното възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищцовата страна за основателно. В
процесния случай намира приложение решение С-438/22 на СЕС от
25.01.2024 г. С т. 3 от решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС е
прието, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
В същото време със съображение т. 54 се приема задължително тълкуване, че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
9
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта" по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Поради това
съдът намира, че минималните размери на дължимите адвокатски
възнаграждение съобразно Наредба №1 от 9 юли 2004 г. не са обвързващи при
определяне на подлежащия за присъждане хонорар за осъществена безплатна
правна помощ. В този смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана
например в Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. II т.о. на
ВКС и Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. I т.о. на ВКС.
Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид
извършените процесуални действия и характера на производството, което не
се отличава с фактическа и правна сложност, съдът намира, че присъденото
възнаграждение следва да бъде редуцирано до размера от 500 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска на Г. А. К., ЕГН: **********,
с адрес: ***, срещу „Кредирект" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе" № 115 Е, ет. 5,
Договор за потребителски кредит № 990982 от 29.12.2023 г. на основание чл.
22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Кредирект" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе" № 115 Е, ет. 5, да заплати
на Г. А. К., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 650,82 лева,
представляваща сторени съдебно-деловодни разноски, , на основание чл. 78,
10
ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
11