РЕШЕНИЕ
№ 20890
гр. София, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АНГ. КАРАБАШЕВА Гражданско
дело № 20241110133720 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Ц. М. И., чрез адв. Т., против
******, с която е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 ЗПК, за признаване за установено по отношение на ответното
дружество ******, че сключеният между дружеството и ищеца договор за потребителски
кредит № ******* г. от разстояние е недействителен, тъй като не е посочен действителният
размер на годишния процент на разходите и действителният размер на възнаградителната
лихва.
Ищецът твърди, че на ***** г. сключил с ответника договор за потребителски кредит
№ ********, по силата на който му била предоставена в заем сумата от 800 лева, която
следвало да възстанови в срок от три месеца, при уговорен фиксиран годишен лихвен
процент от 36% и ГПР в размер на 42,58%, като общата стойност на дълга възлизала на
850.64 лева. Съгласно чл. 1, т. 9 от договора, кредитополучателят следвало да предостави
обезпечение по кредита чрез поръчител или банкова гаранция, в тридневен срок от
сключване на договора. Според чл. 27, ал. 1 от договора, в случай на неизпълнение на
посоченото задължение, кредитополучателят следвало да заплати неустойка в размер на
0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
уговореното обезпечение. Ищецът твърди, че към настоящия момент кредитодателят му е
начислил неустойка в размер на 253.18 лева, разсрочена за изплащане с месечните
погасителните вноски по кредита, при което общият размер на подлежащата на връщане
сума възлиза на 1 103.82 лв.
Твърди, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не
съдържа информация относно механизма на формиране на ГПР по кредита и посоченият в
договора ГПР не отговарял на действителния, доколкото уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение представлява скрита възнаградителна лихва и е следвало да
бъде включена в ГПР по кредита. Твърди, че договорът е сключен и в нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не отразява вярно процента възнаградителна лихва, която
кредитополучателят следва да плати на кредитора, тъй като уговорената неустойка за
1
непредоставяне на обезпечение от кредитополучателя представлява скрита възнаградителна
лихва. Изтъква, че клаузите за неустойки по чл. 27 и чл. 28 от договора са нищожни на
основание чл. 146, вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като са неравноправни и на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 ГПК, тъй като противоречат на добрите нрави. По изложените съображения
счита че процесният договор за потребителски кредит е недействителен и иска прогласяване
на недействителността му на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 и т. 9 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Н., е подал отговор на исковата молба, с
който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Излагат се подробни
съображения за действителност на сключения между страните договор за потребителски
кредит, за съответствие на клаузите за неустойка със законовите изисквания и валидност на
същите. Изтъква, че съгласно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК разпоредбите на този закон не се прилагат
за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се
дължат незначителни разходи.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
намери за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 08.01.2024 г. между Ц. М. И., в качеството му на
заемател, и ******, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за потребителски
кредит № ********, предоставен от разстояние, по силата на който ****** предоставило на
Ц. М. И. сумата в размер на 800.00 лв., която ищецът се задължил да върне в срок от 3
месеца, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер
36%, годишен процент на разходите от 42,58%, както и при договорено обезпечение –
поръчител или банкова гаранция. Безспорно е също така и обстоятелството, че ищецът
усвоил изцяло заемната сума в размер на 800.00 лв.
По делото е представен екземпляр от процесния договор за кредит №
********/08.01.2024 г. Съгласно клаузата на чл. 17 се предвижда, че ако страните са
договорили предоставянето на обезпечение (поръчител или банкова гаранция), както е в
случая, кредитополучателят следва да осигури същото в тридневен срок от сключването, а
обезпечението следва да бъде одобрено от кредитора. В случая с договора е предвидено
задължение за потребителя да осигури обезпечение по договора за кредит – поръчител или
банкова гаранция.
Съгласно чл. 27 в случай на неизпълнение на задължението по чл. 17,
кредитоплучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената сума за всеки ден, през който не е представено обезпечение, Потребителят се е
съгласил да заплаща неустойката заедно с погасителните си вноски. Неустойка се дължи
само за периода, през който не е осигурено обезпечение. В този смисъл, ако потребителят
осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 17, неустойка не се дължи от
момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението,
неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново настъпва
неизпълнение по чл. 17, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който
действието на обезпечението е било прекратено.
В чл. 28 от процесния договор е предвидено, че при неизпълнение на което и да е
договорно задължение, включително и при неизпълнение за плащане на дължима сума в
срок, освен другите уговорени неустойки, потребителят дължи и неустойка в размер на 1%
от размера на просрочената сума на ден.
Представен по делото е и погасителен план, от съдържанието на който се установява,
че сумата по кредита е дължима на три погасителни вноски с падежи: 08.02.2024 г.,
08.03.2024 г. и 08.04.2024 г. при дължима лихва в размер на 24.00 лева за първата вноска,
17.28 лева за втората вноска и 9.35 лева за третата вноска, както и неустойка в размер на
120.00 лева при първата вноска, 86.41 лева за втората вноска и 46.77 лева при третата
вноска.
2
Съгласно посоченото в договора ГЛП е в размер на 36 %, а ГПР – 42,58 %.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между „****** и потребителите, е, че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди сключване на
договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и ако счете за
необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в ******** за оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът
може да извършва проверки в Национален осигурителен институт, държавните регистри,
кредитните учреждения, при телефонните оператори и др. В чл. 13 от Общите условия /ОУ/
е предвидено, че при оценка на кредитоспособността кредиторът взима предвид и
предложеното от потребителя обезпечение по кредита, а съгласно чл. 14, за да повиши
кредитоспособността си и с това да повиши вероятността кредитът да бъде одобрен
потребителят може да предложи едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител
или банкова гаранция. Според чл. 15 от ОУ предложеното от потребителя обезпечение не
задължава кредитора да одобри обезпечението, както и да предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 от ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно
осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е
в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към
датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си
за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Конкретно
физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител. Кредиторът има право в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят следва да отговаря и на
следните допълнителни изисквания и да представи документи: минимален осигурителен
брутен доход 1 500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка
или небанкова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави
служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на
предоставянето й пред кредитора.
Одобрението на поръчителя се извършва по преценка на кредитора съгласно чл. 20,
ал. 3, изр. 2 от ОУ. Третото лице – поръчител в 3-дневен срок от получаване на сумата по
кредита следва да посети някой от офисите на кредитора и да сключи договор за
поръчителство по реда на чл. 138 ЗЗД; 2./ съгласно чл. 22 от ОУ банковата гаранция следва
да бъде издадена в полза на кредитора от лицензирана банка със седалище в ******** или
от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на територията на ********
чрез клон, или от банка, лицензирана в държава членка , която извършва дейност на
територията на ******** директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и
съдържа безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички
задължения на потребителя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на
тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най-малко 30 дни
след падежа на последната вноска. Потребителят следва да предостави на кредитора в 3-
дневен срок от получаване на сумата по кредита банкова гаранция, отговаряща на
изисканията на чл. 22 от ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в случай че потребителят не
изпълни задължението си за предоставяне на договорено обезпечение, той дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки
ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
3
По делото е прието заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено от специалист, притежаващ
необходимите специални знания. Доколкото отговорите на вещото лице са обосновани и
отговарят в пълнота на поставените задачи, не възникват съмнения за правилността на
изводите, направени от експерта, с оглед което и съдът ползва същите за изясняване на
релевантните за спора факти. При включване на неустойката като разход по кредита с
включени реално предоставения размер на кредита, вноски за главница, възнаградителна
лихва и неустойка, вещото лице е посочило, че ГПР би бил в размер на 631.77 %.
Заключението е прието без възражения от страните и съдът го поставя в основата на своите
изводи.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за потребителски кредит от разстояние с ответното
дружество, с посоченото в исковата молба съдържание, включително на оспорените клаузи
от договора, които противоречат на императивни материалноправни норми, заобикалят ги
или накърняват добрите нрави.
От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че
кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице
данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В
тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по
отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори, поради
което и възражението на ответника в обратен смисъл е неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като в тази връзка счита за необходимо да изложи съображения по твърдението на
ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 27 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 42,58 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същевременно, този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 27 и чл. 28 от
договора, която се начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 17.
4
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 27 и в чл. 28 от процесния
договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на ******** (основен
лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок /тридневен/ за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция.
По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още
повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение
„поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне
на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице,
отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на
чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката се равнява на ¼ от стойността
на отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 27 и чл. 28
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по цитираните членове от договора, те не могат да
изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен
начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз
основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по
делото експертно заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената
в чл. 27 и чл. 28 неустойка, то ГПР би бил в размер на 631,77 %, с което многократно се
надвишава законоустановеният размер на ГПР.
Друг е въпросът, че сключването на договор за потребителски кредит с ГПР в размер
на 631.77 % противоречи на закона на самостоятелно основание.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
5
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в
този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
потребителски кредит № ******** от 08.01.2024г. е изцяло нищожен.
Доколкото този порок се покрива с противоречие на закона и същият е най-тежкия,
уважаването на иска за нищожност на договора за кредит на това основание, не предполага
произнасяне по останалите евентуално предявени искове за нищожност на друго основание.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора разноски се следват на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Съдът съобразява, че с решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС е прието, че
член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява
част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера
на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Решението е постановено във
връзка с допуснат по преюдициално запитване въпрос, касаещ съвместимостта на режима за
разпределяне на съдебните разноски съгласно член 394 LEC (Ley de Enjuiciamiento Civil) с
Директива 93/13, в хипотеза, при която според посочения текст от испанския закон за
граждански процедури, може да се стигне до това продавачът или доставчикът да не бъде
осъден да заплати всички съдебни разноски, когато бъде уважен изцяло предявеният от
потребител иск за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза, а само
частично е уважен искът за връщане на платени по силата на тази клауза суми. Ето защо и
след като съдът взе предвид, вида и обема на осъществената правна защита в исковото
производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора, в тежест на ответника
следва да се възложи сумата 80 лева (държавна такса по предявените срещу него искове),
сумата 300 лева (внесен депозит, от който е изплатено възнаграждение на вещото лице),
както и сумата 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение или разноски в общ размер
на 780 лева. Разноските за адвокатско възнаграждение не се явяват прекомерни, доколкото
самият ответник е заплатил на своя процесуален представител адвокатско възнаграждение в
размер на 800 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Ц. М. И., ЕГН ********** с
адрес: гр. ************* със седалище и адрес на управление: гр. ***********, че
сключеният между страните Договор № ******** от ********** г. за предоставяне на
потребителски кредит от разстояние е нищожен поради противоречие със закона на правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА******** ***, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
********* да заплати на Ц. М. И., ЕГН: ********** с адрес: гр. ******на основание чл. 78,
6
ал. 1 ГПК сумата от 780.00 лева, представляваща разноски в производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните чрез процесуалните им представители.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7