№ 3882
гр. Варна, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на втори
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марина Г.а
при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова
като разгледа докладваното от Марина Г.а Гражданско дело №
20253110105063 по описа за 2025 година
Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба, с
която са предявени обективно съединени искови претенции от И. Н. Р., ЕГН
**********, адрес: град В., ул. „Д. и с. ю.“ № ** срещу „С. – К. АД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление: град Ш., пл. „О.“ № **
както следва:
1/ с искане да се признае за установено в отношенията между страните,
че сключеният между тях договор за кредит № **** от 05.07.2022 г. е
нищожен поради противоречието му със закона, на основание чл. 26, ал.1,
предл.1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а в
условията на евентуалност, че клаузата на чл.27 на сключения между тях
договор за потребителски кредит от 05.07.2022 г., установяваща задължение за
заплащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение, е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 124 ГПК във
връзка с чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД,
2/ както и да се осъди, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, „С. – К.“
АД, ЕИК ********* да заплати на И. Н. Р., ЕГН ********** сумата от 438,64
лева, представляваща заплатена сума по сключения между тях договор за
кредит № **** от 05.07.2022 г. при начална липса на основание, ведно със
законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 21.04.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, а
в условията на евентуалност да се осъди, на основание чл. 55, ал.1, предл.1
ЗЗД, „С. – К.“ АД, ЕИК ********* да заплати на И. Н. Р., ЕГН **********
сумата от 100 лева, представляваща заплатена неустойка по сключения между
тях договор за кредит от 05.07.2022 г. при начална липса на основание.
В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил договор за
1
потребителски кредит № ****/05.07.2022 г., по силата на който му е
предоставен кредит в размер на 800 лева. Съгласно условията по кредита, на
основание чл. 27 от договора, дължи неустойка за непредставяне на
обезпечение. Заявява, че договорът за кредит е нищожен, тъй като в договора
не е пояснено как е изчислен ГПР, какви допускания съдържа. Твърди, че
неустойката представлява разход, който следва да бъде включен при
изчисляване на ГПР. Неустойката не е включена в ГПР, а ако беше включена,
ГПР щеше да надминава законово установения максимален размер. В
условията на евентуалност твърди, че клаузата, предвиждаща заплащане на
претендираната неустойка е нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Счита, че неустойката е изгубила присъщата си обезщетителна функция.
Неустойката е кумулира към погасителната вноска, поради което е налице
скрито оскъпяване на кредита и се създават условия за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Неустойката не
изпълнява присъщата си обезпечителна функция като заемодателят е дал
неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчител. Неустойката, така
както е уговорена противоречи на Директива 2008/48 и на чл. 16 ЗПК, а освен
това прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция върху потребителя. Клаузата е и неравноправна, поради
противоречие с императивни норми. Твърди, че по кредита е заплатил сумата
от 1238,64 лева, поради което с оглед нищожността на договора претендира
връщане на сумата от 438,64 лева, платена при начална липса на основание, а
в условията на евентуалност сумата от 100 лева, представляваща заплатена
стойност на неустойката за непредставяне на обезпечение, при начална липса
на основание предвид нищожността на клаузата, с която е определена. Моли
за уважаване на предявените главни искове, а в условията на евентуалност –
предявените евентуални такива, както и да се присъдят сторените в
производството разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК. Оспорва исковите претенции като неоснователни. Твърди, че е налице
злоупотреба с права, тъй като ищецът е предявил идентични искови
претенции, но по различни сключени договори. Не оспорва сключването на
договор за потребителски кредит с ищеца на посочената дата. Заявява, че
неустоечната клауза не е от съществените параметри на договора, доколкото
същият може да се прилага и без нея. Недействителността на неустоечната
клауза не влече недействителност на договора. Договорът е сключен от
разстояние и отговаря на законовите изисквания. Сумата по кредита е
предоставена на разположение на ищеца. Сключването на договора е
инициирано от ищеца и е попълнена електронна заявка за отпускане на
кредит. Чрез създадения профил е попълнил заявка за кандидатстване и в
съответствие със законовите изисквания му е изпратена необходимата
преддоговорна информация. След одобрение на заявката се изпраща проект на
договор с приложен погасителен план и СЕФ и общите условия. След
запознаване с всички условия ищецът е натиснал „подпис“, с което е изразил
2
съгласието си. Твърди, че сключеният договор е съобразен с действащото
законодателство. Оспорва наличието на недействителност по реда на ЗПК
като твърди, че ГПР е в размер на 42,58 % и не е налице нарушение на чл. 19,
ал.4 ЗПК. Неустойката не следва да се включва в ГПР. Кредитодателят следва
да посочи компонентите на ГПР преди сключването му, а неустойката е
проявление на свободата на договаряне и плащането й се дължи, при
непредставяне на обезпечение, което е след сключване на договора. Посочва,
че неустойка не е събирана като клаузата, съдържащата задължение за
заплащане на неустойка не е нищожна. В случая е уговорена за неизпълнение
на непарично задължение – непредставяне на обезпечение. Размерът й се
определя като процент от заетата сума като същата се начислява, докато не
бъде изпълнено задължението. Твърди, че договорената неустойка изпълнява
предвидените законови цели и не предвижда неоснователно разместване на
блага и освен това не противоречи на добрите нрави. Условията за
предоставяне на обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на
икономическата обстановка в страната и не представляват трудност за
кредитополучателя. Клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка не е
неравноправна, по смисъла на ЗЗП. Потребителят е бил, предварително,
наясно с икономическите последици. Освен това ищецът е сключил за периода
от 2022 г. до 2023 г. 20 договора, съдържащи уговорка за плащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение за кредит и твърди, че същият е
недобросъвестен като не е упражнил други свои договорни права. Посочва, че
не оспорва получаването на процесната сума, но твърди, че договорът и
отделните му клаузи са действителни, поради което не дължи връщане на
претендираните, с осъдителните искове суми.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства
намира следното от фактическа страна:
Обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване са следните
обстоятелства: че между И. Н. Р., ЕГН **********, адрес: град В., ул. „Д. и с.
ю.“ № ** и „С. – К. АД, ЕИК *************, със седалище и адрес на
управление: град Ш., пл. „О.“ № ** е сключен договор за потребителски
кредит № ****/05.07.2022 г., че в договора е отразено, че ГПР е в размер на
42,58% и в него не е включена предвидената неустойка за непредставяне на
обезпечение; че в договора фигурира клауза, разписана в чл. 27, че заемателят
дължи неустойка за непредставяне на обезпечение; че в договора е предвидена
клауза, разписана в чл. 17, с която на заемателя се задължава да представи
обезпечение по кредита, в срок от три дни от сключването, изразяващо се в
осигуряване на поръчителство на трето лице или предоставяне на банкова
гаранция; че кредитът е изцяло погасен като общо заплатената сума възлиза на
1238,64 лева.
По делото липсва представен договор за потребителски кредит, поради
което съдът следва да приложи последиците на чл. 190, ал.2 във връзка с чл.
161 ГПК и да приеме, че предоставената главница по договора е в размер на
800 лева, а заплатената сума по кредита е в размер на 1238.64 лева, а
3
дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение е 100 лева. Съдът не
споделя възраженията на ответника, че с отправеното искане по реда на чл.
190 ГПК от страна на ищеца да се задължи ответника да представи намиращ е
у него документ имащ значение за спора – договор за потребителски кредит,
се размества доказателствената тежест, напротив нормата на чл. 190 ГПК
предвижда възможност за доказване на факти с правно значение – в случая
наличие на сключен договор за потребителски кредит, който ищецът твърди,
че е сключен с ответника и какво доказателствено средство ще предприеме да
установи този факт е в прерогатив на самия ищец. Дали чрез самото му
представяне като писмено доказателство или чрез отправено искане по чл. 190
ГПК е избор на ищеца, доколкото и двете представляват годно, валидно и
допустимо доказателствено средство.
Прието като писмено доказателство по делото е извлечение от микро
сметката на И. Р., от която е видно, че е налице усвояване на сумата по
кредита в размер на 800 лева на 05.07.2022 г., а на 08.08.2022 г. е заплатил
сумата от 800 лева, а на 05.09.2022 г. и сумата от 438.64 лева в полза на „С. К.“
АД.
По делото, от страна на ответника са представени и Общи условия на
договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащ
отношенията между „С. - К.“ АД и потребителите.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
извежда следните правни изводи :
Безспорно по делото се установява, че между „С. К.“ АД и И. Н. Р. е
налице сключен договор за потребителски кредит № ****/05.07.2022 г., по
силата на който е предоставена, в полза за Р., сумата от 800 лева. Установява
се, че кредитът е погасен като е заплатена обща сума от 1238.64 лева, който
факт е обявен за безспорен между страните. Съгласно представените общи
условия от кредитора, се установява, че по договора за потребителски кредит
се заплаща и лихва.
Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият
попада в определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен
е при действието на ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат
съобразени служебно от съда. Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за
неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са
повелителни, поради което за тяхното приложение съдът следи служебно. В
този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС.
Обявени за безспорни са и фактите, че в договора е уговорена и клауза за
неустойка – чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, както и че за потребителя е предвидено задължение по чл. 17, ал.
1 от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да
предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на
поръчителство. Според чл. 20, ал. 1 от Общите условия поръчителят следва да
е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с
4
постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права,
което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история
на поръчителя. При неизпълнение на това задължение се начислява според чл.
27, ал. 1 от договора посочената неустойка от 0, 9 % от стойността на
усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплаща периодично
заедно с вноските на погасителния план, съгласно чл. 45 от Общите условия.
Член 16 от ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на
последния. Претендираното вземане за неустойка, произтича от клауза на
договора за кредит, съгласно която неустойка се дължи, в случай, че
кредитополучателят (т.е. потребителят) не предостави обезпечение на
задълженията си посредством банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
точно определени изисквания, прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за
връщане на заетата сума, излиза извън присъщите си функции и цели само и
единствено да постигане неоснователно обогатяване. Налага се изводът, че
целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т. е. явява се скрита възнаградителна лихва.
Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за
неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
Уговорената неустойка е такава за неизпълнение на вторично, а не на
същинско задължение по договора за кредит и тя би се дължала независимо
дали кредиторът ще реши да я предяви, независимо дали договорът се
изпълнява за целия период, в който кредитът е необезпечен. Задължението за
нейното заплащане не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява функции на обезпечение и обезщетение на вредите от
неизпълнение. Уговарянето на неустойка за непредставяне на обезпечение във
фиксиран размер представлява скрито възнаграждение за кредитора. С оглед
на изложеното следва, че неустойката е изначално определена, целена от
кредитора, поради което следва да фигурира в ГПР и да се информира
кредитополучателя относно действителни разходи, които ще понесе при
сключването на договора за потребителски кредит. С оглед липсата на
изпълнение на това задължение, следва изводът, че кредиторът е допуснал
5
нарушение на изискванията за съдържание на потребителския кредит по
смисъла на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което сключеният договор се явява
недействителен. В случая не може да се излагат мотиви дали договорът би
произвел действие и без недействителните клаузи, тъй като ЗПК е специален
такъв спрямо ЗЗД.
В чл. 19 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като
конкретна сума) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да
се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора
да е посочено не само цифрово, какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР, а настоящият случай не е такъв, доколкото
най-малко в ГПР не фигурира дължимата неустойка за непредставяне на
обезпечение. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по
кредита, предвидени в чл.3, б „ж“ от Директива 2008/48/ЕО лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.
Санкцията за кредитора, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички
разходи, отразяващи тежестта на такова нарушение има възпиращ ефект. В
този смисъл решение от 09.11.2016 г. по д С-42/15 на СЕС, решение от
21.03.2024 г. по д. С-741/22 на СЕС, решение от 13.02.2025 г. по д. С -472/23 на
СЕС, решение от 13.03.2025 г. по д. С-337/2023 на СЕС.
В разпоредбата на чл. 22 ЗПК като последица от неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, в който случай съгласно чл. 23 ЗПК
6
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи. С оглед гореизложените мотиви следва изводът, че процесният
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като няма
изискуемото по закон съдържание - липсва ясно посочен ГПР, поради което
потребителя дължи единствено връщане на чистата стойност на кредита.
Съдът следва да следи за ненарушаване на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК. В този смисъл е и практиката на ВКС,
обективирана в решение № 50174/26.10.2022 г. по т.д. № 3855/2021 г. по описа
на четвърто г.о. на ВКС, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г.
по описа на първо т.о. на ВКС, решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д.
3620/2021 г. по описа на трето г.о. на ВКС и решение № 50056/29.05.2023 г. по
т.д. № 2024/2022 г. по описа на първо т.о. на ВКС. С оглед гореизложеното и
предвид установената недействителност на договора за кредит, на основание
чл. 23 ЗПК, съдът следва да определи размерът на чистата стойност на
кредита. С оглед приетите за безспорни факти, следва изводът, че това е
сумата, която е била преведена по банковата сметка на ответника – 800 лева. С
оглед достигнатите изводи за нищожност на договора за потребителски кредит
и с оглед обстоятелството, че по кредита е заплатена сумата от 1238.64 лева,
следва че сумата от 438.64 лева е надплатена над дължимата чиста стойност
на кредита, т.е. се явява платена без основание, поради което подлежи на
връщане по реда на чл. 55 ЗЗД.
Предвид изложеното предявеният главен иск за прогласяване
нищожността на договора поради противоречието му със закона се явява
основателен и следва да бъде уважен. Когато твърдението за нищожност се
релевира с предявяване на иск, тогава съдът дължи произнасяне по иска и в
резултативната част на решението. В този смисъл решение № 788 от 4.01.2011
г. на ВКС по гр. д. № 1741/2009 г., I г. о., ГК.
С оглед нищожността на договора за потребителски кредит, доказан е и
предявеният осъдителен иск за връщане на платената сума по нищожния
договор над дължимата главница /т.е. чистата стойност по кредита/ от 800 лева
или сумата от 438.64 лева.
Съдът не следва да излага мотиви по предявения в условията на
евентуалност искове за прогласяване нищожността на предвидената клауза за
заплащане на неустойка поради нарушаване на добрите нрави, както и за
връщане на сумата за дължимата неустойка в размер на 100 лева, доколкото не
се е сбъднало вътрешно процесуалното основание за разглеждане на
предявените в условията на евентуалност искове, а именно – отхвърляне на
главните такива.
По отношение на разноските:
Претенция за присъждане на сторените в производството разноски е
отправила ищцовата страна, която претендира заплащането на сумата от 85
лева, представляваща дължима държавна такса за исковото производство по
7
предявените искове; 1000 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за исковото производство. Направено е възражение за
прекомерност от страна на ответника за претендирано възнаграждение,
релевирано още с отговора на исковата молба.
Съобразно нормата на чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. /обнародбава в
бр. 14/2025 г. на ДВ/ за минималните размери на адвокатските възнаграждения
следва, че дължимото възнаграждение е в размер на 400 лева по всеки от
предявените главни искове. Проведено е едно съдебно заседание като не са
предприети редица процесуални действия. Както ищецът така и ответникът са
се задоволили да представят единствено писмени доказателства, без да
предприемат други процесуални действия за защита по предявените искове.
Не са предприети различни процесуални действия по всеки от предявени
искове. Следва да бъде съобразено и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело
С–438/22, което има задължителен характер, и съгласно което съдът не е
обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
/обнародвана в бр.14 от 2025 г. на ДВ/ за минималните размери на
адвокатските възнаграждения досежно дължимото адвокатско
възнаграждение. В този смисъл са и определение № 50021/5.03.2024 г. на ВКС
по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК и определение № 959/05.03.2024 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК. Съдът разполага с възможност да
определи размера на разноските като отчете правната и фактическа сложност
на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от заявителя и
процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито
и от размера на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. Във
връзка с изложеното, съдът намира, че възражението за прекомерност се явява
основателно и следва да бъде уважено като същото се намали до сумата от
400 лева.
Водим от гореизложеното, съдът :
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между И. Н. Р., ЕГН
**********, адрес: град В., ул. „Д. и с. ю.“ № ** и „С. – К. АД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление: град Ш., пл. „О.“ № **,
че сключеният между тях договор за кредит № **** от 05.07.2022 г. е
нищожен поради противоречието му със закона, на основание чл. 22 ЗПК
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, „С. – К. АД, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление: град Ш., пл. „О.“ № **
да заплати на И. Н. Р., ЕГН ********** адрес: град В., ул. „Д. и с. ю.“ № **
сумата от 438.64 лева, представляваща заплатена сума по сключения между
тях договор за кредит № **** от 05.07.2022 г. при начална липса на основание,
ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 21.04.2025 г. до окончателното изплащане
8
на сумата
ОСЪЖДА „С. – К. АД, ЕИК *************, със седалище и адрес на
управление: град Ш., пл. „О.“ № ** да заплати на И. Н. Р., ЕГН **********
адрес: град В., ул. „Д. и с. ю.“ № ** сумата от 485 лева, представляваща
сторени в производството разноски за заплатена държавна такси и адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78 ГПК, с оглед уважените главни искове
УКАЗВА на „С. – К. АД, ЕИК *************, със седалище и адрес на
управление: град Ш., пл. „О.“ № **, че може да заплати присъдените в полза
на И. Н. Р., ЕГН ********** адрес: град В., ул. „Д. и с. ю.“ № ** по негова
банкова сметка – BG 9***********
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред Окръжен съд - град Варна
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9