Р Е Ш Е Н И Е
№ ............................
гр. София, 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети
май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Малоселска в.гр.дело № 5530 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 52331 от 26.02.2020 г., постановено
по гр. д. № 29553 по описа за 2019 г. на СРС, 25 състав, са
отхвърлени исковете
с посочено правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявени от „Т.С.“ ЕАД против О.Р.К.
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца суми, както следва:
4269,17 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за периода от 1.10.2015 г. до 30.4.2018 г., ведно със законна лихва от
21.2.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 595,46 лв.
за периода от 14.9.2016 г. до 1.2.2019 г., сумата от 56,99 лв., представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.10.2015 г. до
30.4.2018 г., ведно със законна лихва върху сумата за цена на услуга за дялово
разпределение в размер от 21.2.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва върху сумата за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 11,06
лв. за периода от 1.3.2016 г. до 1.2.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж.к. ******, аб. № 298235, за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по гр.дело № 10396/2019г. по описа на СРС, 25 състав.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната
на ищеца.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ищеца в производството „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, като постановено в
нарушение на материалния закон. Неправилно СРС приел, че не ответникът е
задължен за цената на топлинната енергия, дължима за процесния имот през
исковия период, като придал правно значение на обстоятелството на чие име е
партидата през периода. Обръща внимание, че вещният ползвател се е отказал от
запазеното в нейна полза право върху имота с декларация, вписана в Служба по
вписванията на 19.10.2015 г., с оглед което искът бил предявен срещу
собственика на имота. Заявява искане решението да бъде отменено. Претендира
присъждането на разноски.
Депозираната
срещу решението въззивна жалба се оспорва от ответника в производството О.Р.К..
Въззиваемият намира изложените в същата доводи за неоснователни, доколкото по
делото било установено, че топлинна енергия в имота не се ползва. Критикува
законовата норма на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и дефиницията, дадена със същата на
понятието потребител на топлинна енергия. Счита, че установяването качеството
на собственик в производството не е достатъчно, че същото е приравнено на
насилие, следователно е нищожно, каквато нищожност се твърди и по отношение на
разпоредбата на закона. Поддържа на следващо място, че конструкцията, създадена
от законодателя, противоречи на правото на ЕС – чл. 6 и чл. 7 от Директива
2011/83, а също и съставлява непозволена държавна помощ по смисъла на чл. 107
ДФЕС. В тази връзка заявява, че не е налице облигационно правоотношение между
страните, с оглед което и исковете подлежат на отхвърляне. От страна на
собственика на имота не било изразявано съгласие за встъпване в договор с ищеца,
тъй като собственикът или негов представител не участвал на проведеното общо
събрание на етажните собственици. Освен това било налице противоречие и със
ЗЗП, с оглед което чл. 153, ал. 1 ЗЕ не следвало да се прилага. Въззиваемият
поддържа, че се е отказал от услугите на ищеца много преди процесния период.
Позовава се на клаузата на чл. 61, ал. 1 от ОУ. Отказът на ползвателя от
вещното право на ползване на 19.10.2015 г. нямал връзка с решението да не се
ползват услугите на ищеца.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС е частично неправилно, в
която връзка следва да бъде извършен анализ на събраните по делото
доказателства и тяхното значение за правния спор, като се даде отговор на
въпроса в каква част предявените искове са основателни и в каква част правилно
са отхвърлени от районния съд, макар и по различни от изложените в обжалваното
решение съображения.
С
оглед правната квалификация на предявените искове и възраженията на насрещната
страна, направени с отговора на исковата молба, правилно районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора.
Спорно
по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били
обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил да е налице
валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди за процесния недвижим имот.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния
период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира,
че се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи /а
и този факт не се оспорва от ответника/, че е собственик на процесния недвижим
имот, доколкото е придобил правото на собственост върху същия по силата на договор
за дарение 19.12.1996 г. Видно е още от съдържанието на представения нотариален
акт за сключената сделка, че дарителят С.Й.К.е запазила за себе си вещно право
на ползване върху недвижимия имот. С декларация за отказ от право на ползване
на недвижим имот, вписана в Служба по вписванията на 19.10.2015 г., вещният
ползвател се е отказва от притежаваното право върху процесния апартамент № 5. Ето
защо според настоящия състав на съда, с отпадане на правото на ползване върху
имота, пълноправен титуляр на правото на собственост върху апартамента, с
всички характерни за същото правомощия, е станал собственикът на имота –
ответникът О.К.. Това е и моментът, в който по силата на закона, е възникнало облигационно
правоотношение по договора за доставка на топлинна енергия между страните по
делото, като именно ответникът е длъжник по договорното правоотношение за
цената на топлинната енергия за процесния период.
Обстоятелството,
че не е представен писмен договор или такъв сключен от разстояние между
ответника и ищцовото дружество не означава, че не е възникнало валидно
облигационно отношение между тях, каквито доводи са наведени с отговора на
исковата молба и са поддържани отговора на въззивната жалба, подадени от
ответника. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ регламентира, че продажбата на
топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия,
сключени между топлопреносното предприятие и потребителя на топлинна енергия за
стопански нужди, какъвто не е процесният случай, тъй като претенцията на ищеца
е насочена срещу ответника в качеството му на потребител/клиент на топлинна
енергия за битови, а не за стопански нужди.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба
бщите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е
предвидено особено рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането
в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните
предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В
конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по
отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните,
използвайки установения в закона механизъм.
С
решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е
възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва
топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на
ползване. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида
не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези
отношения се презумират от закона. В конкретния случай облигационното
правоотношение между страните и качеството на потребител на ответника на
топлинна енергия произтича от правото му на собственост върху процесния
недвижим имот, като законът не поставя изискване за наличието на индивидуален
писмен договор, доколкото се касае за топлинна енергия за битови нужди, а
апартаментът на ответника се намира в сграда в режим на етажна собственост.
Не
е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответника,
е с непрекъснато топлоподаване през процесния период. Неоснователни са
възраженията на ответника в тази връзка, че не го обвързва взетото на
проведеното на 27.10.2001 г. общо събрание на етажните собственици решение да
бъде сключен договор за услугата топлинно счетоводство с „Т.С.“ ЕООД, като в
изпълнение на взетото решение е сключен и представеният по делото договор № 1351/29.10.2001
г. С Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК, ВКС се възприе становището, че
присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа става по решение на общото събрание на етажната собственост. Прекратяване
на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато съгласие между
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153,
ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
Видно
от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като
услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като
колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
"доставка на централно отопление".
Въззивният
съд не споделя изводите на решаващия състав на СРС, с които е отхвърлен иска, че
по делото не е представен акт на ищеца за откриване на партида на името на
ответника, а липсвали данни ползвателя и обственика да са подали заявления за
смяна на партидата, нито ищецът служебно да е извършил смяната, с оглед което
не ответникът се явявал материално легитимиран и задължен за цената на
топлинната енергия през периода.
Според
клаузата на чл.61, ал.1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия на
потребители за битови нужди при промяна на собствеността или на вещното право
на ползване новият и предишния собственик или ползвател са длъжни да подадат до
продавача в 30-дневен срок заявление за откриване, промяна или закриване на
партида по образец, към което са приложени документи, удостоверяващи
обстоятелството. В ал.2 е записано, че ако предишния собственик или ползвател
не закрие партидата си, продавачът събира дължимите суми от него до откриване
на партида на новия собственик или ползвател. В случай, че новият собственик не изпълни задължението си по ал.61 от ОУ, продавачът има
право да открие партида въз основа на документ, удостоверяващ собствеността му.
Тълкувайки
посочените разпоредби СРС е стигнал до извод, че за да може основателно да се
претендира заплащане на суми от собственика или ползвателя, следва същият да
има открита партида, по която се начисляват задълженията. По делото по никакъв
начин не се установявало откриване на партида и обвързване на собственика със
задълженията след прекратяване на вещното ползване.
СРС
е заключил, че при смяна на партидата било нужно да е налице нарочен акт на
продавача с конкретна дата, от който да се установява от кога задълженията са в
тежест на новия собственик, респективно на този, който вече не е само гол
собственик, съгласно ОУ.
Посочените
изводи почиват на неправилна интерпретация както на материалния закон, така
също на клаузите от общите условия и на приобщените по делото доказателства.
Както
се посочи по-горе, облигационното правоотношение между страните възниква по
силата на закона с оглед притежаваното от ответника право на собственост върху
имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост, общото събрание на
която общност към исковия период не е взела решение топлоподаването в цялата
сграда да бъде преустановено. От друга страна, общите условия възлагат задължение
на собствениците и вещните ползватели да уведомят търговеца при настъпване на
обстоятелства, водещи до промяна в тези релевантни за правоотношението
качества, чрез подаване на заявление в 30-дневен срок от настъпване на
промяната. Не следва да се допуска неизпълнението на това договорно задължение да
поражда права у неизправната по договорното правоотношение страна. Нещо повече,
самите общи условия съдържат механизъм, по който това бездействие и
неизпълнението на договорното задължение на потребителя да бъде отстранено,
като в полза на търговеца възниква правото да открие партида на името на новия
собственик въз основа на документ, удостоверяващ собствеността му.
По
делото се съдържат данни, че от страна на ищеца са предприети действия по
промяна титуляра на партидата, доколкото видно от представените от страна на
помагача изравнителни сметки, както и от заключението на СТЕ, титуляр на
партидата е именно ответникът. Доколкото от страна на ответника се твърди, че
не той е подал заявление за отразяване на тази промяна, то следва да се
заключи, че това е станало от страна на ищеца, именно по реда на чл. 61 от ОУ.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната
станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се
измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков
период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е приело,
че за процесния период общият топломер е годно средство за измерване на
топлинната енергия. Експертът е посочил, че в жилището са били монтирани четири
отоплителни тела с разпределители. През целия исков период от страна на
ответника не е бил осигуряван достъп за отчитане на същите, което се
потвърждава и от представените по делото 9 бр. констативни протоколи. Начислен
е разход за топлинна енергия на база пълен отопляем обем съгласно акт за
разпределение на кубатурата в етажната собственост. Разходът за битова гореща
вода е начисляван на база брой ползватели. Експертът е констатирал, че
заложената в подробните изравнителни сметки топлинна енергия е начислена в
съответствие с действащото законодателство. Съгласно направените изчисления
задълженията за цена на топлинната енергия за периода 01.10.2015 г. –
30.04.2018 г. възлизат на сумата от 4349,86 лева, като в тази сума не са
включени просрочени задължения на минал период, суми за дялово разпределение, както
и лихви за забава.
По
въпроса за начисляването на топлинна енергия на база отопляемия обем на
жилището и на енергия за подгряване на вода на база брой ползватели, настоящия
състав намира следното:
Основната
предпоставка за определяне на служебна енергия за отопление и подгряване на
вода за процесния период е неизпълнение на задължението на потребителя да
осигури достъп до уредите, разположени в имота му.
Начисляването
на служебна енергия представлява изключение от общото правило, че количеството
на потребената от потребителите в сграда в режим на етажна собственост топлинна
енергия се определя въз основа на отчет на уредите за дялово разпределение и
водомерите за топла вода, което изключение е обусловено от фактическата
невъзможност посочените уреди да бъдат отчетени поради причини, за които
отговаря съответният потребител (т. нар. неосигурен достъп).
Според
разпоредбата на чл. 70, ал. 3 НТ, редът за отчитане на показанията на уредите
на клиентите, неосигурили достъп до имотите си, се урежда в общите условия на
договорите по чл. 149, 149б и 150 ЗЕ, а съгласно чл. 150, ал. 1, т. 5 ЗЕ,
общите условия на топлопреносното предприятие задължително уреждат реда за
осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване
или други контролни приспособления. Така посочената законова делегация урежда
отклонение от разпределението на доказателствената тежест досежно изпълнението
на задължението на потребителя за осигуряване на достъп – не е в тежест на
последния доказването на предоставения достъп до имота, а в тежест на
топлопреносното предприятие е да установи, че е извършен отчет в сградата, при
който отчет не е бил осигурен достъп до имота на потребителя. Съгласно чл. 41,
ал. 1, изр. последно от общите условия, приложими към договора, неосигуряването
на достъп се констатира с протокол, подписан от упълномощен представител на
продавача и от двама свидетели, които не са служители или на граждански договор
при търговеца или продавача. Според чл. 13, ал. 1, т. 3 от ОУ, клиентите
избират лице или лица от етажната собственост, които да подписват протоколите
за неосигурен достъп в датите за отчет. Посочените уговорки уреждат по
недвусмислен начин реда за установяване и доказване на неосигурения достъп –
чрез съставяне на протокол за неосигурен достъп, подписан от представител на
топлопреносното предприятие /респ. на съответната ФДР/ и един или повече
представители на етажната собственост.
В
конкретния случай по делото са представени такива протоколи, от съдържанието на
които става ясно, че до уредите, монтирани апартамент № 5, достъп не е осигуряван през исковия период.
За
да се установи, че топлинна енергия не е ползвана в апартамента, както се
твърди от ответника в производството, следва да бъде осигурена възможност
служителите на дружеството за дялово разпределение да отчетат индивидуалните
уреди в имота - водомери, уреди за дялово разпределение, поставени на
радиаторите. Ако няма достъп до имота, служителите съставят протокол за неосигурен
достъп и част от отчетената от общия топломер в абонатната станция на сградата
топлинна енергия се начислява на собственика на апартамента служебно,
независимо от това дали е реално ползвана именно от лицата в този имот или не.
Тъй като топлопреносното предприятие е предоставяло топлинна енергия към
сградата, за която енергия се дължи плащане, Наредбата за топлоснабдяването
позволява да се определи служебно частта на неосигурилия достъп собственик въз
основа на функция от показанията на общия топломер, доколкото задължението за
осигуряване достъп до имота за извършване на отчет е на клиента.
В
случай че клиентът отсъства продължително от имота и това не е възможно,
законът предвижда няколко разрешения: може да се подаде заявление до
топлопреносното предприятие за прекратяване на топлоподаването към имота му,
каквото в случая се твърди да е направено, но по делото липсват категорични
доказателства от страна на ответника да е подадено такива заявление до „Т.С.“
ЕАД и топлоподаването в имота да е било преустановено. На второ място, съгласно
чл.70, ал.5 от Наредбата за топлоснабдяването, клиентите, неосигурили достъп,
могат да поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в
тримесечен срок от получаване на изравнителната сметка от упълномощения за
сградата представител. Тази разпоредба предоставя на клиента тримесечен срок, в
който, след като получи изравнителната сметка, може да възрази срещу нея и да
поиска нов отчет, като осигури достъп за извършването му. На трето място, в
имота могат да бъдат поставени уреди за дялово разпределение с дистанционно
отчитане, при които не е необходим достъп до имота, за да бъдат отчетени.
От
страна на ответника през периода не е сторено нищо от горепосоченото, а като не
е осигурен достъп до апартамента за отчет, за ищеца е възникнало правото да
определи служебно количеството на топлинната енергия за апартамента и клиентът
не може да се брани с твърдението, че не е потребил начислената топлинна
енергия.
Следва
да се прецени като основателно възражението на ответника, че отказът от правото
на ползване е вписан на 19.10.2015 г., с оглед което и претенцията за периода
от 01.10.2015 г. – до 19.10.2015 г. вкл. е неоснователна. Като ползва данните
от заключението на СТЕ и по реда на чл. 162 ГПК, съдът намира, че припадащата
се на този период сума от общото задължение възлиза на 82,44 лева /предвид
фактурираната сума за м.октомври 2015 г. и припадащата се част след извършеното
изравняване/. В останалата част искът е доказан в своето основание, а също и по
размер, и е следвало да се уважи за сумата от 4186,73
лева. Ето защо решението на СРС следва да бъде съответно отменено.
За
пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че не се установява основателност
на доводите за нарушение на правото на ЕС във връзка с правата на ответника
като потребител. С Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017
и С-735/2017 г. е даден отговор на поставените с отправените преюдициални
запитвания въпроси, като е прието, че чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики
от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на
Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на
Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да
се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към
система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна
енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че
индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя
апартамент. Според СЕС допустима е национална правна уредба, която предвижда,
че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за
сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Такова
становище е застъпено и с възприетото с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г.
на ОСГК, ВКС.
По
въпроса за твърдяното противоречие между ЗЕ и ЗПП следва да се посочи, че
същият е разрешен с Тълкувателно решение № Тълкувателно решение № 2 от
25.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСГК, с оглед което въззивният съд
не следва да се спира по-подробно на тези доводи, наведени от въззиваемия в
производството.
Предвид
всичко изложено, въззивният съд намира, че в производството е установено, че главният
иск е основателен за сумата от 4186,73 лева и за периода 20.10.2015 г. –
30.04.2018 г., в която част решението на СРС следва да бъде отменено, а искът в
посочената част - уважен с въззивното съдебно решение.
По
основателността на иска за цена на услугата за дялово разпределение на топлинна
енергия:
Съгласно
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение, като начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и в действалата към
процесния период Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр. 34 от 24.04.2007 г. В отношенията между страните са приложими общите
условия, приети по делото като доказателство, като според чл. 36, ал. 2 от
общите условия редът и начинът на заплащане на услугата "дялово
разпределение" се определя от продавача, съгласувано с търговците
извършващи услугата дялово разпределение, а според чл. 22 от същите услугата
"дялово разпределение" се заплаща на продавача, от което следва, че
именно на ищцовото дружество следва да бъдат заплатени сумите за дялово разпределение
за процесния период. Доколкото съдът достигна до извод, че страните са били
обвързани от договорно правоотношение за периода от 20.10.2015 г.до 30.04.2018
г., то и този иск е основателен за същия периода. Видно от сключения между
етажната собственост и топлинния счетоводител /чл. 5.1, раздел 5 от същия/
договорената цена е в размер на 4,20 лева на годишна база за измервателен уред,
т.е. за процесния имот 16,80 лева /или 1,40 лв. на месец/. За посочения период
с продължителност 30 месеца ответникът дължи сумата от 42 лева. Ищецът не е
ангажирал доказателства цената на услугата да се е повишила към периода, за
който този иск е приет за основателен. Следователно първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, с която този иск е отхърлен за сумата от 42
лева, а да бъде потвърдено за разликата над посочената сума до пълния предявен
от ищеца размер.
По
исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава:
Основателността
на акцесорните искове предполага наличие на главно задължение и забава в
погасяването на същото. В конкретния случай ищецът се позовава на общите
условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от "Топлофикация София" EАД на клиенти в град София
/в сила от 12.03.2014 г. /, като не е налице основание без изрично позваване в
тази връзка съдът да прилага други общи условия, предвиждащи различен ред за
изпадане в забава. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
"Топлофикация София" EАД на клиенти в град София /в сила от
12.03.2014 г. /, купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Като продавачът начислява лихва за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 от ОУ, а именно
върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна
енергия, определено на база на изравнителните сметки /чл. 33, ал. 4 ОУ/.
Съгласно чл. 33, ал. 5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на
задълженията по чл. 33, ал. 2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. Ищецът обаче не твърди и не представя доказателство за
публикуването на общата фактура за двата отчетни периода на интернет страницата
си /например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи
явяването на последния и извършените действия по публикуване на данни за
дължими суми за топлинна енергия, чрез осигурен интернет достъп до
индивидуалните партиди на битовите клиенти в масивите на дружеството,
осъществен чрез официалната уебстраница на ищеца/, съставляващо своеобразно уведомление
до длъжника за възникване на задълженията. Последното е необходимо с оглед
установяване на падежа на задължението, предвид което съдът приема, че без
доказателства в изложения смисъл забава за длъжника в плащането на установената
главница до датата на депозиране на исковата молба в съда, не е налице.
Аналогични
доводи следва да се изложат по отношение и на другата акцесорна претенция, по
отношение на която не се установява ответникът да е бил поставен в забава.
В
частта, с която СРС е отхвърлил исковете за забава, решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението следва да се ревизира
и в частта за разноските. За първоинстанционното производство доказателства за извършени
разноски е ангажирал само ищецът. Същите са в размер на 148,65 лева за
заповедното производство и в размер на 614,40 лева за исковото производство или
общо 763,05 лева. Съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
ищеца се следва сумата от 632,07 лева. Във въззивното
производство въззивникът е внесъл държавна такса в размер на 98,65 лева, като
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя възнаграждение на юрисконсулт в
минимален размер от 50 лева или по съразмерност на въззивника се следват 127,44
лева.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, II-B въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 52331 от
26.02.2020 г., постановено по гр. д. № 29553 по описа за 2019 г. на СРС, 25
състав, в частта, с която са отхвърлени исковете с посочено правно основание
чл.124, ал.1 ГПК, предявени от „Т.С.“ ЕАД против О.Р.К. за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4186,73
лева, представляваща цена на топлинна енергия за периода от 20.10.2015 г.
до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 21.02.2019 г. до изплащане на
вземането, сумата от 42,00 лева, представляваща цена на извършена услуга
за дялово разпределение за периода от 20.10.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със
законна лихва от 21.2.2019 г. до изплащане на вземането, като вместо това
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу О.Р.К., ЕГН **********, по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 4186,73 лева, представляваща цена
на топлинна енергия за периода от 20.10.2015 г. до 30.04.2018 г. за имот с аб.
№ 298235 апартамент № 5, находящ се в гр. София, ж.к. „******, ведно със
законна лихва от 21.02.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 42,00 лева,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от
20.10.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 21.02.2019 г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10396/2019 г. по описа на СРС,
25 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52331
от 26.02.2020 г., постановено по гр. д. № 29553 по описа за 2019 г. на СРС, 25
състав, в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД
против О.Р.К. за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
над 4186,73 лева до пълния предявен размер от 4269,17 лева, претендирана като
цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.10.2015 г.
до 19.10.2015 г., мораторна лихва в размер на 595,46 лв. за периода от 14.09.2016
г. до 01.02.2019 г., сумата над 42,00 лева до пълния предявен размер от 56,99
лева, претендирана като цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.10.2015 г. до 30.04.2018 г., мораторна лихва върху сумата за цена
на услуга за дялово разпределение в размер на 11,06 лв. за периода от 01.03.2016
г. до 01.02.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ******, аб. № 298235, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 10396/2019г. по описа на СРС, 25 състав.
ОСЪЖДА О.Р.К., ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата от 632,07 лева – разноски за
производствата по ч.гр.д. № 10396/2019 г. и по гр.д. № 29553/2019 г. по описа
на СРС, 25 състав, както и сумата от 127,44 лева – разноски за въззивното
производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на
въззивника „Т.С.“ ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.