РЕШЕНИЕ
№ 894
гр. гр. Хасково, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Галина Ст. Георгиева
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20255640100584 по описа за 2025 година
Предявен е иск от Е. К. Ю., ЕГН **********, с адрес: гр. Хасково, ул.
„************“ № **, вх.*, чрез адвокат Д.М., Адвокатска колегия Пловдив, Съдебен
адресат: гр.Пловдив, ул. „*************“ №**, ет.*, ап.*, против „Сити Кеш“ ООД, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „************“ № *** , ет.*, ЕИК
*********, представлявано от Н.П.П. – управител, за обявяване на нищожността на клауза
по чл.6.2. от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ № ******** от 25.05.2023г.,
сключен между страните, предвиждаща неустойка при непредоставено обезпечение, с
правно основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищцата твърди, че е страна по ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ №
******** от 25.05.2023г., сключен със „Сити Кеш“ ООД. Съгласно чл.3 от договора за
паричен заем, същият бил сключен при следните условия: заемна сума 1200 лева, ГПР -
47.82 %, годишен лихвен процент- 40.05%, срок на кредита -12 вноски, дата на последно
плащане – 27.05.2024г., обща сума за плащане 1568,89 лева. Твърди, че по договора ищцата
следвало да върне сума в размер 3092,32 лева.
Сочи, че съгласно чл.6.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ №
******** от 25.05.2023г. ищцата трябвало да заплати „неустойка" в размер на 1 563,11 лева,
при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения по
чл.6.1. Счита, че уговорената клауза в чл.6.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
КРЕДИРЕКТ № ******** от 25.05.2023г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с
1
чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като излага подробни аргументи в тази насока.
На първо място сочи, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисьла на чл.26, ал.1, предл.3 то, вр. от ЗЗД
е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и тьрговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е нарушен някой
от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да
се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.l, предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на
„добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от 33Д се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на подзащитния ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Сочи, че
клаузата за неустойка в чл.6.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ №
********/25.05.2023г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по
смисъла на чл.143,т.19 от 33П, тъй като сумата която се претендира чрез нея е в размер над
сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 5 ЗЗП, тьй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано
висока.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособностга на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В Разгледана в този аспект, клаузата на
чл.6.2 от ДОГОВОРА ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ, според която се дължи неустойка при
неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.
Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009г.,
ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на чл.6.2 от
ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ № ********/25.05.2023г. в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този
2
смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойностга на договора. Основната цел на така уговорените клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още проценти от
предоставената главница. Неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функкции е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Наред с това, сочи че клаузата на чл.6.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
КРЕДИРЕКТ № ********/25.05.2023г. предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна
на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Процесната клауза не се
явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, а е част от едни
стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, като
кредитополучателите не могат да влияят върху съдържанието им към момента на сключване
на договора. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. С
предвиждането на такива разходи, посочени в чл.6.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
КРЕДИРЕКТ № ********/25.05.2023г. се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено сьбирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита
и следвало да са включени в одишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл.6.2 от ДОГОВОР
ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ № 87118/25.05.2023г. се нарушава изискването ГПР да
не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответства на действително приложения от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлява и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т 1 от ЗЗП. Използването на заблуждаващи тьрговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на
ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП
Предвид изложените съображения, моли да бъде постановено решение от съда, с
което да бъде прието, че клаузата предвидена в чл.6.2 от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
КРЕДИРЕКТ № ********/25.05.2023г., сключен между страните, предвиждаща неустойка в
размер на 1563,11 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и чл.
143, ал.1 от ЗЗП. Ищецът претендира разноски.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от ответника, който оспорва иска като неоснователен.
3
Ответникът поддържа, че оспорената клауза е действителна. Сочи, че оспорената
неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от изброените в него обезпечения. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на
обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която
не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Процесният
договор бил сключен изцяло по волята на ищеца, която попълнила искане за сключване на
договор за кредит, получила подробна информация за желания кредитен продукт под
формата на СЕФ и имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора,
вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не била осъзнала поетия от нея
ангажимент по силата на подписания договор, то тя можела да поиска удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето
на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например, но
ищцата не се била възползвала от договорните си права. Напротив - от поведението й
ставало ясно, че изначално тя нямала намерение да предоставя обезпечение, а да се обогати
неоснователно от кредитора си чрез водене на неоснователни искове срещу него.
На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен
момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото
преценката за нищожност на неустойката на основание противоречие с добрите нрави се
правела за всеки конкретен случай, както задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по
тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. №
969/2009 г., IV г. о., ГК, в разглеждания такова противоречие не било налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали. При сключване на процесния договор
кредитополучателят не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на
кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липса на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в неустойката,
като бил дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение
и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката
на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на
неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Във връзка с това, напълно
неоснователно ищецът се позовавала на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба
уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия случай
неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя за плащане на главница и лихва.
Поддържа се още в отговора на исковата молба, че не е налице и твърдяната
неравноправност по ЗЗП. Клаузите от договора били уговорени индивидуално с ищеца,
същите били ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно с всички аспекти
на финансовото си задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор,
4
така и преди това. В погасителния план, както и в Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити също били посочени разходите по
кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. Така ищецът бил информиран за условията за ползване
на продукта на търговеца предварително - да представи обезпечение, като има право на
избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати фиксирано определяне лихва за
ползването на услугата и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Това
изключвало възможността ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните договора за кредит, респективно - да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Липсвала и твърдяната недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на
твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/ ответникът поддържа, че били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 ЗПК. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му
към датата на сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в
издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити било ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формирал същият, а именно - от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Освен това, в случая ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава,
поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочва, че уговорената неустойка не била включена в ГПР, тъй като кредитодателят
бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай страните я уговорили като плащане, което да бъде извършено в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора, от които ставало ясно, че изначално било невъзможно уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. Законодателят бил установил императивно задължение
за институциите, предоставящи кредити и заеми по занаят да посочват сбора и компонентите
на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/Е0 „За целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и
нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. В настоящия случай,
освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение
по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с
размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което
обезпечавала. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение било изрично посочено в плана за погасяване, като в 6-та и 7-
ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми
ще бъдат дължими само при неизпълнение на задълженията по чл. 5 от договора за заем.
5
На следващо място ответникът твърди, че неустойката не представлявала „елемент от
договорната лихва“. Обстоятелството, че страните се договорили, в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а
не еднократно, и в полза на потребителя да бъде плащана на всеки падеж, не водело до
превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като
разпределяла задължението му във времето. Предвид изложеното не било налице нарушение
на чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗПК.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още
към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие
на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри по
договора, с които потребителят бил наясно предварително, от които имал възможността да
се откаже без каквито и да било последици за него, както още при сключване на договора,
така и след това, което оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от
страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора,
неустойката не била част от него и това недвусмислено било уговорено между страните. От
договора и от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключване на
договора и с подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва
неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита.
Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена
проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена
при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо
повече, ЗПК предвиждал единствено административно наказателна отговорност за
кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си, но
последица от липсата й не можела да бъде нищожност на клаузата, с която се уговаря
неустойка, в който смисъл бил цитирания от ищеца наднационален акт. Дори и в самата
Директива нищожността на клауза като процесната не била изведена като последица, която
националното законодателство следвало да предвиди в случаите, в които кредитодателите не
извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си.
Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Ответникът претендира присъждане на
направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр.
чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства -
Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № ******** от 25.05.2023г., стандартен европейски
формуляр /СЕФ/ за предоставяне на информация за потребителски кредит, от 25.05.2023г.,
искане от 25.05.2023г. за сключване на процесния договор за кредит № ********, извадка от
лог файл се установява, че между ищцата, като кредитополучател и ответника „Сити Кеш"
6
ООД, като кредитор е сключен процесния договор за потребителски кредит, т.е. че между
страните е възникнало облигационно правоотношение и по силата, на който договор на
ищцата бил предоставен паричен заем в размер на 1200 лева. Не е спорно, че
заемополучателят е получил сумата - главница по описаните договорни отношения.
Съгласно чл.3 от процесния договора, параметрите на същия били следните: Размер
на кредита: 1200 лева; Размер на погасителната вноска: 3 х 40,05 лв. и 9 х 156,56 лв.; Ден на
плащане: понеделник; Вид вноска: месена; брой вноски - 12; Годишен процент на разходите
на заема: 40,05%; Фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %; Дата на първо плащане:
26.06.2023г.; дата на последно плащане: 27.05.2024г.; обща сума за плащане: 1568,89 лева.
Отделно в чл.6.2 от Договора е предвидена неустойка за непредоставяне на
обезпечение по чл.6.1. в размер на общо на 1563,11 лв. за целия срок на договора за
потребителски кредит.
Съгласно съдържащия се в договора погасителен план в общият размер на
погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 104,44 лв., респ. всички плащания по
договора с включена неустойка възлизат на 3092,30 лева .
Не е спорно на следващо място обстоятелството, че ищцата е заплатила сума в
размер общо на 495,71 лева по договора, което е видно и от приложените по делото писмени
доказателства - платежни документи представени от ищцата и справка за движение по
кредита /л.97-99/, представена от ответника, от която е видно, че от ищцата е погасена сума
в общ размер - 495,71 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.21 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9
и т.10 и чл. 19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 143 ал.1 и чл. 146 ал.1 ЗЗП за прогласяване на нищожността
на клауза по чл.6.2. от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ КРЕДИРЕКТ № ******** от
25.05.2023г., сключен между страните, предвиждаща неустойка при непредоставено
обезпечение.
Разгледан по същество, предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за
това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
7
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски кредит и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
8
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 6.2 от процесния договор за
потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер на 1563,11 лева, при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител, или
безусловна банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера на неустойката –
1563,11 лева при предоставен заем в размер на 1200 лв., няма типичните за неустойка
обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка прехвърля риска
от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и
законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната
клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава
неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1
ЗЗД. В случая, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора.
Така уговорена, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на
кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и
еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо тя е и нищожна.
9
Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с
вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. Следователно в договора
трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този
процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка", която като неустойка е нищожна, а
реално е сигурна печалба за кредитора.
Следователно и годишният лихвен процент няма да е посочения в договора, а следва
да е много по-голямо число, ако в него участва и вземането, уговорено като неустойка.
В случая годишния процент на разходите е изведен в рамките на законово
допустимия размер, но само формално. Видно от установените обстоятелства, сумата,
наречена неустойка не е включена в ГПР. Тази сума не съставлява неустойка по смисъла на
чл. 92 от ЗЗД. Клаузата за предоставяне на неустойка по чл. 6.2 от процесния договор за
неизпълнение задължението за предоставяне на обезпечение е нищожна. Изискванията на
заемодателя в тази насока, отговарящи на изискванията, посочени в Общите условия на
кредотодателя /публикувани на интернет страницата на дружеството кредитополучател,
общодостъпни и ноторно известни, поради което и съобразно съдебната практика не е
нужно да бъдат нарочно приобщавани/, силно ограничават възможностите на потребителя
да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни
тези условия, по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и
норми и компрометират института на неустойката. В този си вид представляват своеобразен
и директен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под
формата на договорна лихва. Трудно би могло да се определи това вменено задължение на
длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично
и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено икономически
по-слабата страна. В този си вид посочената като неустойка сума е изгубила своето законово
предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение
на вредите. В случая сумата посочена като неустойка е дължима независимо дали заемът е
върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към
неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението,
което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер
заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността, като в случая тази клауза от
договора е създадена в изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
произтичащи от договора. Неустойката в случая представлява допълнително предвидена
печалба за търговеца за сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна
възнаградителна лихва. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител, който следва да отговаря на почти неизпълними изисквания
или на банкова гаранция от подобно естество, което задължение става изискуемо след 3 дни
от подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие със закона и
10
добрите нрави. Такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето
му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на закона,
така и чл. 16 от ЗПК.
Тъй-като сумата за неустойка, предвидена в процесното договорно отношение от
потребителско естество, не съставлява института по чл. 92 от ЗЗД, то и следва задължително
да се включи в ГПР. Очевидно включването на сумата от 1563,11лв. при отпусната главница
като кредит от 1200 лв. в ГПР ще доведе до значителното надхвърляне на допустимия от
закона размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск се явява
основателен и като такъв, следва да бъде уважен.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
С оглед изхода на спора, на основание чл.78 ал.1 ГПК на ищеца следва да се
присъдят разноски за държавна такса в размер на 62,53 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. Д.М.. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвокат Д. М., съдът намира следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочените постановки са доразвити с постановеното
Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен
съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
11
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива
съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Д.М., процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване
разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящия съдебен състав намира, че на
основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. Д. М.
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на 200 лв. Към
тази сума следва да се прибави и 40 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа, което да бъде заплатено от ответника. Според
настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна
защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен,
като данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение. В тази
насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова; Определение
№ 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят
Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т.
о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по
ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая адв.
Д. М. безспорно е регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на
адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество
за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата по чл.6.2. от ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ
КРЕДИРЕКТ № ******** от 25.05.2023г., сключен между Е. К. Ю., ЕГН ********** и
„Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, предвиждаща неустойка при непредоставено
обезпечение, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, сключена при неспазване на нормите на
чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Средец, ************** представлявано от Н.П.П., съдебен адрес:
гр.София, **************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Е. К. Ю., ЕГН
12
********** сумата от 62,53 лева, представляваща разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ************** представлявано от Н.П.П., съдебен
адрес: гр.София, **************, да заплати на адв. Д.В. М., адвокат от АК-Пловдив,
сумата от 240 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.
13