Решение по КНАХД №1755/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания.

Образувано е по жалба от Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна, срещу Решение № 804/27.06.2025 г., постановено по н.а.х.д. № 1024/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е отменен Електронен фиш серия К № ****, издаден от Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна, с който на П. И. И., на основание чл. 182, ал. 4 вр. ал. 1, т. 3 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева.

В касационната жалба се твърди, че решението на районния съд е постановено при неправилно прилагане на материалния закон. Според касатора въззивният съд неправилно е приел, че няма основание да се издаде електронен фиш на И., доколкото липсва подписана от надлежно лице декларация. Излага съображения, че Е. А. е надлежно упълномощен да представлява дружеството – ползвател на автомобила. Сочи, че авторството на деянието не е било оспорено и съответно не са събирани доказателства друго лице да е управлявало моторното превозно средство към датата на извършване на нарушението. Моли съда да отмени обжалваното решение. Отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски. В условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Ответникът по касационната жалба П. И. И. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на сторените по делото разноски. Оспорва размера на претендираното от касатора юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за основателност на касационната жалба. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да потвърди издадения електронен фиш.

След преценка на събраните по делото доказателства и наведените касационни основания Административен съд - Варна намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК от страна с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предмет на обжалване в производството пред районния съд е бил Електронен фиш серия К № ***, издаден от Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна, с който П. И. И. е санкционирана с глоба в размер на 200 лева на основание чл. 189, ал. 4, вр. чл. 182, ал. 4, вр. ал. 1, т. 3 от Закона за движението по пътищата за това, че на 18.11.2023 г., в 13:48 ч., в [населено място], по [улица]в посока [улица], срещу бл. 60-62 на [жк], е управлявала л.а. с рег. № [рег. номер], собственост на „АЛД Аутомотив“ ЕООД, с вписан ползвател „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, с ново наименование „Виваком България“ ЕАД, със скорост 71 км/ч при разрешена скорост 50 км/ч. Нарушението било установено и заснето с автоматизирано техническо средство ARM CAM S1. Извършено било в условията на повторност в едногодишния срок от влизане в сила на Електронен фиш серия К № ***.

Въззивният съд констатирал, че електронният фиш, предмет на проверка в съдебното производство, е валиден акт. След обстоен анализ на относимите разпоредби и съдържанието на електронния фиш приел, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че е извършено нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Счел е обаче, че авторството на описаното в електронния фиш нарушение не е доказано. Посочил е, че от доказателствата се установява, че автомобилът е собственост на „АЛД Аутомотив“ ЕООД, а като ползвател е вписано дружеството „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, с ново наименование „Виваком България“ ЕАД. След справка в Търговския регистър въззивният съд е приел за установено, че П. И. не е представляваща на което и да е от двете дружества. Посочил е, че лицето Е. А., подало декларацията по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, не е законен представител нито на собственика на автомобила, нито на ползвателя му. С оглед горното Районен съд – Варна е приел, че към датата на подаване на декларацията представляващ „Виваком България“ ЕАД е бил Н. С. А., който единствено е можел да подаде такава декларация. Обсъдил е приложеното по административнонаказателната преписка пълномощно, като е формирал извод, че Е. А. е бил упълномощен да представлява дружеството, а не неговия законен представител. По тези съображения първостепенният съд е отменил оспореното пред него наказателно постановление.

Настоящата инстанция възприема изцяло установеното от районния съд от фактическа страна и споделя правните му изводи, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК препраща към мотивите на районния съд.

Съгласно нормата на чл. 188, ал. 2 от ЗДвП когато собственикът или ползвателят, вписан в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство, с което е извършено нарушението, е юридическо лице или едноличен търговец и неговият законен представител не декларира на кого е предоставил управлението на превозното средство, предвиденото по този закон наказание се налага на законния представител на собственика, съответно на ползвателя. Логическото тълкуване на разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ЗДвП сочи на извода, че субект на нарушение, установено с автоматизирано техническо средство, може да бъде само физическо лице от следните категории – това, което е собственик/вписан ползвател на автомобила; това, което е законен представител на юридическото лице, собственик/вписан ползвател на автомобила, и това, което е управлявало автомобила и това обстоятелство е декларирано при условията на член 189, ал. 5 от ЗДвП (в редакцията към датата на извършване на нарушението) от някое от първите две лица. Чл. 188 от ЗДвП предвижда изключение от принципа за лична отговорност за извършено административно нарушение, като въвежда презумпция за отговорност на физическото лице собственик/регистриран ползвател на МПС или законен представител на юридическото лице собственик/регистриран ползвател, което може да обори законовата презумпция по регламентирания в чл. 189, ал. 5 от ЗДвП ред.

Разпоредбата на чл. 186, ал. 5 от ЗДвП (в редакцията, действаща към датата на извършване на нарушението) гласи, че на лице, посочено с декларация от собственика или ползвателя на моторното превозно средство, с което е извършено нарушението, или от управителя на юридическото лице, когато моторното превозно средство е собственост на или се ползва от юридическо лице, че му е предоставено управлението на моторното превозно средство, се издава фиш по реда на ал. 4. От анализа на цитираната разпоредба следва, че декларация по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП може да бъде подадена единствено от изрично посочените лица, т.е. единствено собственикът/ползвателят физическо лице или управителят на собственика/ползвателя юридическо лице могат да посочат лицето, на което е предоставен автомобилът, с който е извършено нарушението.

От справката, събрана в административнонаказателното производство, се установява, че процесният автомобил е собственост на лизингово дружество и е предоставен за ползване на „Виваком България“ ЕАД, обстоятелство, което е отразено в базата данни на „Пътна полиция“. Подадена е декларация, че автомобилът е бил управляван от П. И.. В настоящия случай обаче, както правилно е приел въззивният съд, не е категорично установено авторството на извършеното нарушение. Лицето, подало декларацията по чл. 189, ал. 5 от ЗДвП, не е от кръга на лицата, които имат право да декларират това обстоятелство по силата на чл. 186, ал. 5 от ЗДвП. То не е било и надлежно упълномощено, доколкото е пълномощник на юридическото лице, а не на неговия управител. След като съгласно разпоредбата на 188, ал. 2 от ЗДвП електронният фиш се издава срещу законния представител на дружеството, то именно той следва да упълномощи лице, което да подаде декларацията. От приложеното по преписката пълномощно се установява, че „Виваком България“ ЕАД, представлявано от законния си представител, е упълномощило Е. А. А. да извършва действия от името на „Виваком България“ ЕАД. Ето защо правилно и законосъобразно при постановяване на решението си Районен съд – Варна е приел, че лицето, подало декларацията, не е било надлежно упълномощено за това. Когато декларацията се подава от пълномощник, той трябва да разполага с правомощие да извършва това деклариране от името на лице по чл. 186, ал. 5 от ЗДвП, което изискване в случая не е изпълнено.

Освен всичко изложено дотук в допълнение следва да се посочи, че действащата към датата на извършване на нарушението разпоредба на чл. 189, ал. 5 от ЗДвП е предвиждала към декларацията да бъде приложено и копие от СУМПС на лицето, сочено като извършител на нарушението. По административно-наказателната преписка обаче липсва такова копие, което е допълнителен аргумент в подкрепа на извода на съда за незаконосъобразност на издадения електронен фиш.

При извършена служебна проверка на обжалваното решение извън наведените в касационната жалба оплаквания съобразно изискванията на чл. 218, ал. 2 от АПК не се установяват пороци във връзка с неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл. 63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН, Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна следва да бъде осъдена да заплати на П. И. И. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Заплатеното от ответника по касация възнаграждение за адвокат не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и предвид конкретно осъществената от наетия адвокат защита (подаване на касационна жалба и депозиране на писмени бележки, съображенията в които са споделени от съда при постановяване на настоящото решение), поради което възражението на касатора е неоснователно.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, съдът

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 804/27.06.2025 г., постановено по н.а.х.д. № 1024/2024 г. по описа на Районен съд – Варна.

 

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Варна да заплати на П. И. И., [ЕГН], от [населено място], [улица], съдебно-деловодни разноски в размер на 400 (Четиристотин) лева.

Решението е окончателно.