Решение по адм. дело №289/2025 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалбата от И. К. А. от [населено място], [улица], ет.3, ап.10, подадена чрез пълномощника адв. Д.С., с адрес за кореспонденция [населено място], [улица], срещу решение № 2153-11-41/13.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ Монтана, с което е потвърдено разпореждане № 111-00-723-3/17.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО и във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на И. К. А. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а КСО. Релевирани са доводи за незаконосъобразност на решението, като издадено в противоречие с материалноправни разпоредби, по които се претендира отмяната му и връщане на преписката на органа за ново произнасяне, ведно с присъждане на разноски в производството. В съдебно заседание лично и пълномощника адв. С. изразяват становище за незаконосъобразност на решението, респ.разпореждането, като основният им довод, че страната на пребиваване не е Германия, а България. Претендират се разноски в производството.

Ответникът, директор на ТП на НОИ Монтана, чрез процесуален представител юрк. К., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият съдебен състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

И. К. А. е подал заявление вх. № 510-286/03.04.2025 г. чрез директора на дирекция „Бюро по труда“ Монтана, до директора на ТП на НОИ Монтана, за отпускане на парично обезщетение за безработица, като в него е декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Германия е прекратено, считано от 31.03.2025 г. Предоставил е и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002*, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и копия на документи за трудова дейност в Германия, като е заявил удостоверяване на осигурителен период за времето от 11.10.2021 до 31.03.2025 г..

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структуриран електронен документ (СЕД) от НОИ е изискано предоставяне на информация за горепосочения период от компетентната институция на Германия.

В ТП на НОИ Монтана за А. са получени структурирани електронни документи U017, U004 и Н006, с които компетентната институция на Германия е удостоверила следния период на заетост: от 11.10.2021 до 31.03.2025 г. , причина за прекратяване на заетостта „ уволнение от работодателя“; а в графата има ли право на обезщетение е посочено “не“, като основание „не съществува право на плащане съгласно законодателството на институцията, издаваща този SED“, доход за периода от 01.04.2024 до 31.03.2025 г., 38703.34 евро и от 01.04.2023 г. до 31.03.2024 г. в размер на 28169.74 евро, информация за държава на пребиваване Германия с посочен адрес, като изрично е посочено, че е регистриран на посочения адрес непрекъснато от 11.10.2021 г.

Въз основа на тези данни с разпореждане № 111-00-723-3/17.07.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на И. К. А. е отказано парично обезщетение за безработица с мотив, че България не е компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица.

За да потвърди разпореждане № 111-00-723-3/17.07.2025 г., директорът на ТП на НОИ Монтана е съобразил и приел, че по отношение на И. К. А. Република България не се явява държава по пребиваване в периода на последната му заетост, тъй като заетостта му в Германия е изместила обичайното му пребиваване в България. Посочва, че това, че се е връщал за празници, не е достатъчно да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване. В изпратените и приложени по преписката документи изрично е прието и не се спори между държавите – членки, че Германия е държавата, която отговаря за плащането на обезщетение за безработица с оглед продължителния период от време на заетост на А..

При така установеното от фактическа страна и във връзка с правомощията си по чл. 168 АПК, съдът обуславя следните правни изводи:

Жалбата е допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок за оспорване, от активно легитимирано лице и при наличие на правен интерес от търсената защита, поради което е допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1 КСО, в предписаната от закона писмена форма, при надлежно изложени мотиви, съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК. При издаването на решението са спазени административнопроизводствените правила, като разпореждане № 111-00-723-3/17.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е обжалвано по административен ред, и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО е издадено и оспореното решение № 2153-11-41/13.08.2025 г. от директора на ТП на НОИ Монтана.

Съдът намира, че при издаване на решението не се констатират противоречия с материалноправните разпоредби и същото е съобразено с целта на закона.

Съгласно чл. 54а КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била в Германия, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Германия и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Безспорно е, че И. К. А. е български гражданин и като такава е гражданин на държава-членка на Европейския съюз, както и че последната му заетост е в Германия за периода 11.10.2021 г. до 31.03.2025 г., т.е. същият е бил трудово зает в Германия повече от 3 години. А видно от приложеното уведомление от MT Industrietechnik GmbH & Co KG от 28.02.2025 г. „…вие ни информирахте, че вече не искате да работите в нашата фирма, нито на актуалното, нито на друго работно място.“, т.е. той сам е отказал работа. Не е спорно, че същият се е завърнал в България след прекратяване на заетостта му в Германия, като в попълнената от него декларация е посочил, че се е завръщал в България “… за празници, Великден и Коледа“.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на посочената норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващият България не е компетентна държава-членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващият е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице.“ Определянето на центъра на жизнените интереси за целите на социалното осигуряване е регламентирано в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, който установява процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, като в основни разпоредби изрично е посочено, че елементи за определяне на пребиваването:“ Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти включват: Продължителността и непрекъснатостта на пребиваването на територията на съответните държави-членки. Положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност. Мястото, където обичайно се упражнява тази дейност. Постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост.Семейното положение и роднинските връзки. Жилищното положение, включително доколко е постоянен характерът му. Държавата-членка, в която лицето се счита за пребиваващо за целите на данъчното облагане. Решаващо значение на намерението на лицето: Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, когато съобразяването на различните критерии не води до съгласие между институциите, намерението на лицето се приема за решаващо при определяне на действителното място на пребиваване. Намерението се установява въз основа на факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В съответствие с цитираните правила и с оглед събраните в хода на делото доказателства, съдът приема, че в случая по отношение на оспорващия следва да се приеме, че не българската държава е държавата на пребиваване, както правилно е приел и административният орган. На първо място няма различия в становищата на институциите на двете държави- членки - Германия и България, изрично е посочено, че страната на пребиваване е Германия. Този извод е обусловен от следните обстоятелства: оспорващият е живял през целия период от 2021 г. до 2025 г. непрекъснато на един адрес в Германия, където е осъществявал и трудова дейност. Дори да се е завръщал за празниците в България, не може да се приеме, че попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б.“а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, текстът на нормата изисква напълно безработното лице, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. Такива обстоятелства по делото не са налице. Още повече, че със СЕД Н006 компетентната осигурителна институция на Германия е удостоверила, че именно Германия е страна на пребиваване по отношение на А., където е регистриран непрекъснато на посочения в Германия адрес от 11.10.2021 г. до 31.03.2025 г.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е в Германия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

В смисъла на изложеното дотук следва да се посочи, че в Регламент (ЕО) № 883/2004 е предвидено, че при спор между държави-членки относно това, коя е държавата по пребиваване се извършва преценка къде е центърът на интересите на лицето, като се вземат предвид продължителност и непрекъснатост на пребиваване на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане, произтичащото от тези обстоятелства намерение на лицето. В този смисъл това, че след прекратяване на трудовото правоотношение оспорващият се е завърнал в Република България не води до различен извод от направения от административните органи.

С определение по дело С-30/22, Съдът на Европейския съюз (СЕС) приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като оспорващият е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на парично обезщетение може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в член 65, § 5, б.“а“ от този регламент във връзка с член 65, § 2 от него.

С оглед тълкуването на СЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на А. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход след прекратяване на трудовата му дейност в Германия и то по негово изрично заявено желание, където е пребивавал през целия период от 2021г. до 2025 г. във връзка с дейността си. Тук следва да се посочи и решение от на СЕС от 9 октомври 1984 г., Witte, 188/83, ECR 3465, параграфи 9 и 11, според което отсъствия, които не надвишават общо девет до десет месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване.

Следва да се посочи, че само декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на роднини е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в България (в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85). Наличието на постоянно жилище и вписването в регистрите на населението в страната също не е критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, T 60/00, EU: T: 2001: 129, параграф 62). Освен това, въпреки разпределената в процеса доказателствена тежест и дадена възможност за ангажиране на доказателства, от страна на оспорващия не бе доказано, че същият има център на жизнените интереси в България. За времето от 2021 г. до 2025 г. оспорващият обичайно живее и работи в Германия, но не и в България, където се връща за празниците.Затова не може да се приеме, че обичайният център на интересите му е в България.

Като още веднъж следва да се посочи, че няма спор между държави-членки относно това, коя е държавата по пребиваване. Както и, че в изпратения формуляр U017 – осигурително досие, изрично е посочено, че лицето е „уволнено от работодателя“ и „няма право на обезщетение съгласно законодателството на институцията, издаваща SED.“, което се потвърждава и от приложеното от жалбоподателя уведомление от MT Industrietechnik GmbH & Co KG от 28.02.2025 г.

При разбора на всички тези доказателства, съдът намира, че решение № 2153-11-41/13.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ Монтана, и потвърденото с него разпореждане № 111-00-723-3/17.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, са законосъобразни, издадени при правилно приложение на материалния закон и неговата цел, поради което жалбата срещу тях следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и предявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, оспорващият следва да бъде осъден да заплати на НОИ сумата от 200 лева, разноски по делото в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към датата на приключване на устните състезания по делото.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата от И. К. А. от [населено място], [улица], ет.3, ап.10, подадена чрез пълномощника адв. Д.С., с адрес за кореспонденция [населено място], [улица], срещу решение № 2153-11-41/13.08.2025 г. на директора на ТП на НОИ Монтана, с което е потвърдено разпореждане № 111-00-723-3/17.07.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА И. К. А. от [населено място], [улица], ет.3, ап.10, да заплати на Националния осигурителен институт, сумата от 200 (двеста) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО.