№ 292
гр. Габрово, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесети май
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Красимира Ат. Н.а
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20224210100398 по описа за 2022 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по предявена от Г. СТ. К., ЕГН **********, с адрес гр. Габрово, ул.
„*********" 78, ет. 2, ап. 4 срещу „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, р-н „Люлин", ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, искова молба
за установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи на ответника сумата
461.40 лв., представляваща „неустойка за непредставяне на обезпечение", предвидена в
чл. 5, ал. 2 от договор за паричен заем Standard 14 № 5668244 от 25.01.2021 г..
Ищецът твърди, че сумата, предмет на отрицателния установителен иск е
недължима, тъй като клаузата, съдържаща се в чл. 5 от договора за паричен заем е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и с разпоредбите на ЗПК,
поради което и не пораждала правни последици, съответно задължение за заплащането
на неустойката не било възникнало.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор от ответника, искът се оспорва като
неоснователен. Ответникът възразява, че клаузата за неустойка предвидена в
процесния договор е действителна и в съответствие с разпоредбите на ЗПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
От представения договор за паричен заем Standard 14 № 5668244 от 25.01.2021 г.,
подписан от ищеца Г. СТ. К. се установява, че последната е получила от „Вива Кредит”
1
ООД сума в размер на 1100 лева, която се задължила да върне на 60 седмични
погасителни вноски, всяка с размер от 69,19 лева, включваща дължима главница, лихва
и такса за експресно разглеждане, като първата погасителна вноска е с падеж
08.02.2021 г., а последната - с падеж 21.03.2022 година. Уговорен е лихвен процент –
40.32 %, ГПР – 49.34 %, като общата сума за плащане е 1066.56 лева.
В чл. 5 от договора, страните се споразумели заемателят в тридневен срок да
предостави едно от посочените обезпечения 1). поръчител - физическо лице, което да
отговаря на условията на чл. 5, ал. 1, т. 1 от договора за заем или 2). банкова гаранция,
при условията на чл. 5, ал.1, т. 2 от договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора страните
се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 461.40 лева.
Страните се уговорили неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай
дължимата вноска нараствала до размер от 84.57 лева, а общото задължение по
договора възлизало на сума в размер на 2537.10 лева.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
Предявен е отрицателен установителен иск, с правна квалификация чл. 124, ал. 1
ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи на ответника
сумата 461,40 лв., представляваща „неустойка за непредставяне на обезпечение",
предвидена в чл. 5, ал. 2 от договор за паричен заем Standard 14 № 5668244 от
25.01.2021 г.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест, по иск с правна
квалификация 124, ал. 1 ГПК ищецът не носи доказателствена тежест, тъй като отрича
в правната му сфера да съществува правно задължение за плащане на процесната
парична сума. Това поражда в тежест на ответника задължението да докаже валидно
възникнало правоотношение между страните, елемент от допълнителното съдържание
на което да е задължението на ищеца да заплати определена парична сума за
неизпълнение на конкретно главно задължение, а именно да предостави обезпечение
по кредита. Казаното предполага да е налице валидна уговорка за неустойка, която да
поражда задължение за престирането ѝ.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна
страна по правна сделка да престира определена /глобално или в процент/ парична
сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно
задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и
обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да
санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За
да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да
2
противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави,
разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл.
26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението
за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с
правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като
противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се отбележи, че
константната практика, формирана по повод искове, с предмет вземания за неустойка,
е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за спазването на добрите нрави,
като при разрешаване на спор за съществуване на вземане за неустойка дължи
самостоятелна преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали
страните са се позовали на нищожността й – в този смисъл решение № 247/11.01.2011
г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т. О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В случая ищецът обосновава недължимостта на неустойката именно с
нищожността на правопораждащата я клауза, включително в изпълнение на
служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка,
преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата противоречи на
добрите нрави, тъй като тази уговорка между страните излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката.
От друга страна, с измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени
служебното задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител – чл. 7, ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв, тъй като е сключен между
търговец и ищеца, която е физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е прието, че за да може да изведе
последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза,
националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака
потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска
отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по дело С-243/08 е прието, че
3
националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на
договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства.
В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143 е
дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание.
В случая условията на договора вероятно не са договорени индивидуално,
включително ответникът не излага такива твърдения и затова потребителят Г. СТ. К.
не е имала възможност да влияе върху съдържанието им. Тази клауза противоречи на
добрите нрави и има подчертано неравноправен характер, все характеристики, които я
превръщат в нищожна и поради това – негоден източник на правни последици.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на
падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
ползването на предоставения заем.
С клаузата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор за паричен заем обаче, е
предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя –
да върне заетата сума на падежа, а на акцесорното задължение в тридневен срок от
подписване на договора, да предостави обезпечение на кредитора чрез поръчителство.
Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на 41.95 %
от размера на сумата, дадена в заем. При преценка на тези обстоятелства и съобразно
критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът
намира, че така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на
задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно
обогатяване и несъмнено има неравноправен характер. Уговорена е компенсаторна
4
неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по
който е уговорена клаузата сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер
на 41.95 % от заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора,
не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на
основното си задължение – да върне на падежа главницата, ведно с възнаградителната
лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е
удовлетворен – чрез точно изпълнение на главницата и възнаградителната лихва,
кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойката, която не е свързана с
неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в
хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума,
кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява,
но и в този случай, уговорената в чл. 5, ал. 2 неустойка за непредставяне на
обезпечение ще се дължи, макар кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не
му е необходимо допълнително обезпечение.
Следва да се отбележи, че клаузата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което също е нищожна на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и цели единствено
обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане за неустойка,
като по този начин оскъпява цената на заема.
Този извод се подкрепя от обстоятелството, че е изначално предвидено
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението
й. Поради това следва да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на
изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице е и
неравноправност по чл. 143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба е неравноправна клауза,
която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
С оглед изложеното, клаузата на чл. 5, ал. 2 от договора между страните е
нищожна поради противоречие с добрите нрави и неравноправност, поради което и
същата не поражда права и задължения, което изключва да е възникнало вземане за
неустойка в размер на сумата 461.40 лева.
Съдът приема, че предявеният отрицателен установителен иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че
ищецът не дължи на ответника вземане в обем на сумата 461.40 лв. по договор за
паричен заем Standard 14 № 5668244 от 25.01.2021 г. е основателен и следва да бъде
уважен изцяло.
С оглед изхода на спора, право на разноски за производството се поражда за
ищеца, който прави своевременно искане за присъждането им и доказва извършени
такива в размер от 50 лева, представляващи заплатена държавна такса. В полза на адв.
П.Н. следва да се присъди възнаграждение в размер на 300 лева за оказана безплатна
5
адвокатска помощ, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 от Закона
за адвокатурата.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. СТ. К., ЕГН **********, с
адрес гр. Габрово, ул. „*********" 78, ет. 2, ап. 4, срещу „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Люлин", ж.к. Люлин 7,
бул. „Джавахарлал Неру” № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г,
установителен иск, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на
ответника сума в размер на 461.40 лева (четиристотин шестдесет и един лева и
четиридесет стотинки), представляваща „неустойка за непредставяне на обезпечение",
предвидена в чл. 5, ал. 2 от договор за паричен заем Standard 14 № 5668244 от
25.01.2021 г..
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Люлин", ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, бл.
АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г да заплати на Г. СТ. К., ЕГН **********, с
адрес гр. Габрово, ул. „*********" 78, ет. 2, ап. 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 50 лева (петдесет лева) - разноски за производство, представляващи държавна
такса.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н „Люлин", ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, бл.
АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, да заплати на адвокат П.Н. от АК-Варна,
сумата 300 (триста) лева – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца Г. СТ. К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр.
ал. 1 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Габровския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
6