Р
Е Ш Е Н И Е
№ 109
гр. Пловдив, 27.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на петнадесети юни през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ
ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
ДЕНИЦА
СТОЙНОВА
при
участието на секретаря МАРИАНА АПОСТОЛОВА
в
присъствието на прокурора НИКОЛАЙ БОЖИЛОВ
като
разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА
НД/В/
№ 200 по описа на съда за 2020г.
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. ХХХІІІ
от НПК – чл. 420, ал. 1, вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 419 ал.1, изр.2
от НПК.
Образувано е въз основа на Искане от
Главния прокурор на РБългария за възобновяване на НОХД №6894/2019г. по описа на
РС – *, с наведени касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК –
съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. В искането се сочи,
че с влязло в законна сила на 10.12.2019г. определение по посоченото дело е
одобрено споразумение между прокурор от РП – *и подсъдимият Я.Й.Ч., по силата
на което последният се е признал за виновен в извършване на две престъпления –
по чл.144 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.26 ал.1 и по чл.325 ал.2 вр. с ал.1 от НК,
за които при условията на чл.54 от НК са му наложени наказания, съответно,
Пробация за срок от 6 месеца, с пробационни мерки : „ Задължителна регистрация
по настоящ адрес“ и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ и Пробация за срок от 8 месеца при идентична
съвкупност от пробационни мерки. На основание чл.23 ал.1 от НК е определено
едно общо най - тежко наказание измежду наложените - Пробация за срок от 8
месеца, с пробационни мерки : „ Задължителна регистрация по настоящ адрес“ и
„Задължителни периодични срещи с пробационен служител“.
Според искането, предвид съдебното
минало на осъдения Ч., коректната правна квалификация на престъплението по
чл.325 от НК е била по чл.325 ал.5 от НК във вр. с чл.29 ал.1 б.“а“ и б.“б“ от НК, а не по ал.2 на посочената разпоредба.
Според Главния прокурор, след като е одобрил предложеното от страните споразумение
в нарушение на чл.382 ал.7 от НПК, без да реализира правото и задължението по
реда на чл.382 ал.5 от НПК - да предложи на страните промени в частта относно правната квалификация
на посоченото деяние, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалния и
материалния закон. На базата на посоченото се прави искане да се възобнови
наказателното производство по НОХД №6894/2019г. по описа на РС – *, да се
отмени определението за одобряване на споразумението и делото да се върне за
ново разглеждане от друг състав на районния съд.
В съдебно заседание представителят на Апелативна
прокуратура - Пловдив поддържа искането по изложените в него съображения и моли
да се уважи.
Осъденият Я.Ч. оспорва искането и моли да се
остави без уважение.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като провери
данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на
правомощията си, намери за установено следното:
Искането за възобновяване е направено в
законния шестмесечен срок, от процесуално легитимирана по смисъла на чл.420
ал.1 от НПК страна, отправено е до компетентен съд по смисъла на чл.424 от НПК,
в него се съдържат доводи в подкрепа на заявените основания по чл. 422 ал. 1 т.
5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК.
Предмет на искането е съдебен акт, който не е проверен по касационен ред, т.е.
акт от кръга на визираните в чл.419 ал.1 изр. 2 – ро от НПК, поради което същото
е процесуално ДОПУСТИМО, но разгледано по съществото си, в контекста на очертаната
в него аргументации, този състав го намира за НЕОСНОВАТЕЛНО.
Според настоящия съдебен състав, районният съд
не е допуснал визираните в искането за възобновяване нарушения на процесуалните
правила и материалния закон. Защото, той не е имал законова възможност да
упражни правомощията, в неупражняването на които е упрекнат и защото, в
процесуалното положение, в което е бил поставен от обвинението, не е могъл сам да
отстрани нарушението на материалния закон, допуснато от прокуратурата. И още, уважаването
на искането за възобновяване в този конкретен случай, не би довело до отстраняване
по законосъобразен ред на нарушението на материалния закон, каквато е крайната,
иначе законово оправдана и преследвана от Главния прокурор, цел. А да се отрече стабилитета на един влязъл в законна сила съдебен акт заради
порок, който не може да се поправи, не е законово оправдано решение.
Атакуваното споразумението е постигнато между
страните и одобрено от съда по реда на чл.384 от НПК, в рамките на висящо съдебно
производство, образувано по внесен обвинителен
акт. В изготвения процесуален документ,
поставил началото на съдебната фаза на процеса, прокурорът е приел, че
част от инкриминираната деятелност, осъществена от осъдения Ч., следва да бъде
квалифицирана по чл.325 ал.2 от НК. Съобразно разписаното в чл.127 от Конституцията на РБългария и чл.46 от НПК, именно наблюдаващият разследването прокурор разполага с компетентността,
правомощията и свободата на преценка дали да повдигне обвинение, по отношение
на кое лице и за какво конкретно
престъпление. Съдът е лишен от процесуална възможност да се намесва във
вътрешното убеждение на прокурора касателно правната квалификация на
инкриминираната деятелност в ущърб на
подсъдимия /каквито правомощия в
негова полза – на подсъдимия, законът изрично му предоставя/. Както, преди
измененията в НПК с ДВ бр.63/2017г., така и след тях, делото може да бъде
върнато от съда в предходната процесуална фаза само поради нарушени права на
обвиняемия/пострадалия, но не и поради нарушено „право“ на прокуратурата да
повдигне обвинение за по-тежко квалифицирано деяние и указания в тази насока е
недопустимо да се дават, дори доказателствата по делото да сочат на такова
деяние и да сочат, че материалният закон е неправилно приложен. Впрочем, опитът
на този състав говори, че значителен брой са казусите, в които описаните в
обвинителния акт факти и събраните доказателства определят категорично по-тежка
от приетата от прокурора правна квалификация на деянието, но няма спор, че
съдът не може да поправи служебно, по свой почин допуснатото от обвинението
нарушение на материалния закон, действайки в разрез с правомощията си и в ущърб
на подсъдимите лица. Ограничен от
поставените му с обвинителния акт рамки, недопустимо е и, без да е проведена
надлежно и законосъобразно процедура по чл.287 от НПК, съдът да осъди
подсъдимия за по-тежко престъпление от това, очертано с повдигнатото и
предявеното му обвинение.
Не се
откриват разумни и намиращи опора в закона основания да се приеме, че след като
с посочените правомощия съдът не разполага в проведено по общите правила
съдебно производство, той може и е длъжен да ги упражни в съдебно производство, приключило
с одобряване на постигнато между страните споразумение, каквото разбиране
очевидно се поддържа с искането за възобновяване. Защото, и когато съдът се
произнася по споразумение, постигнато в хода на съдебния процес, той продължава
неизменно да е обвързан и ограничен от обвинението и в неговите рамки и параметри
дължи проверка по смисъла на чл.382 ал.7 от НПК - за съответствие на договореното
между страните със закона и морала. И за съдът да предложи промени в
споразумението в полза на подсъдимото лице в случай, че основания за това съзре
е не само процесуално възможно, а и задължително, но недопустимо да предлага
промени в ущърб на подсъдимото лице и конкретно да настоява да бъде осъдено /да
се споразумее/ за по-тежко престъпление от предявеното му с обвинителния акт. И така, в казуса, ограничен от очертаната с
обвинителния акт правна квалификация на престъплението хулиганство, РС, дори и
да е съзрял „грешката“ на прокурора, не разполага с правомощие да коригира тази
„грешка“, а когато по този обвинителен
акт страните постигнат споразумение, за съдът
възниква задължение да извърши проверка по чл.382 ал.7 от НПК, но отново в
поставените му от прокурора рамки, от които е недопустимо да излезе и по своя
инициатива и със свои действия да предизвика утежняване положението на
подсъдимото лице. Именно такова процесуално поведение се претендира с искането
за възобновяване, че РС - * е бил длъжен да предприеме, но това виждане влиза в остро противоречие с
визираните по-горе основополагащи законови положения и с ролята на съда като
арбитър в процеса.
Казаното
до тук води до извод, че районният съд не е имал процесуално право и възможност
да предложи по реда на чл.382 ал.5 от НПК промени в споразумението и конкретно
в насока споразумение да се постигне за по-тежко квалифицирано деяние, за извършването на което подсъдимият не е
привличан като обвиняем, по каквото обвинение не се е защитавал, в
производство, в което процедура по чл.287 от НПК не е провеждана. Или,
твърдението в искането за възобновяване за допуснато от съда нарушение
на процесуалните правила няма как да се сподели, защото като не е упражнил
правомощия по чл. 382 ал.5 от НПК в коментираната насока, с каквито съдът не е
разполагал, той не е допуснал съществено нарушение на процесуалния закон. А
лишен от законови правомощия да поиска промени в споразумението във визирания
аспект, съдът е бил лишен и от възможност да приложи материалния закон, който с
искането за възобновяване се претендира да е бил приложим – разпоредбата на чл.325
ал.5 вр. с ал.2 от НК, защото също така недопустимо е съдът да „подканя“
прокурорът да инициира изменение на обвинението, едва в каквато обективна ситуация,
споразумение за извършено престъпление по чл.325 ал.5 вр. с ал.2 от НК, би
могло да се постигне по законосъобразен път в този казус.
Ако
приемем, че съдът е имал посоченото правомощие, което му се вменява с искането
за възобновяване и бе поканил страните да постигнат споразумение, в което е
очертана различна, по-тежка от предявената с постановлението за привличане и с
обвинителния акт правна квалификация на едно от инкриминираните престъпления.
Според този състав, ако съгласие в този смисъл беше постигнато от страните, именно
определението за одобряване на „промененото“ споразумение, без преди това да е изпълнена процедурата по чл.287 ал.1 от НПК, щеше да страда от тежко, съществено
процесуално нарушение, което би било валидно основание за възобновяване на
делото.
Нужно е да
се обсъди и каква би била ситуацията при реализиране на другата възможна
хипотеза – съдът предлага промени в споразумението относно правната
квалификация на едно от престъпленията, страните не постигат съгласие по тях, и
с мотив, че правната квалификация на извършеното от Ч. не съответства на
доказателства по делото и на материалния закон, съдът отказва да одобри
споразумението. След отказа, съдът отново ще се окаже изправен пред обвинителен
акт, с очертаната с него правна квалификация на престъплението хулиганство, и
ограничен от нея ще дължи произнасяне, и не би могъл да осъди Ч. за престъпление по
чл.325 ал.5 вр. с ал.2 от НК. Разбира се, ако бе отказал да одобри
споразумението и по този недопустим начин бе „подсказал“ на прокурора да измени
обвинението по реда на чл.287 от НПК, последният би могъл и да предприеме
действия в тази насока, но съдът не може да принуди обвинението да стори това, а
евентуалното изменение на обвинението е само една възможна хипотеза, която е
без значение за произнасянето по
настоящето дело, защото не е обективен факт. Или, и при упражняване на
правомощията по чл.382 ал.7 от НПК в сочения от Главния прокурор аспект / с
отказ да се уважи постигнатото от страните споразумение/, крайният изход от
делото би бил идентичен, а процесуалният подход на съда би се явил доста
спорен.
В същата
обективна ситуация ще се постави РС - *, ако се уважи искането за възобновяване
и делото се върне, както се претендира - на районния съд за ново разглеждане.
Новият съдебен състав отново ще бъде изправен пред и обвързан с обвинителен акт
с очертаната в него правна квалификация на деятелността по чл.325 ал.2 от НК. И
отново ще бъде лишен от законова възможност да върне обвинителния акт с
указание към прокурора, че са налице доказателства за по-тежко квалифициран
състав на престъплението и отново ще е длъжен, ако постанови осъдителен съдебен
акт по същество, да съобрази
квалификацията на деянието, приета от прокурора с обвинителния акт, а не
по-тежката такава, макар и тя да намира опора в доказателствата по делото. Наистина,
при възобновяване на делото, узнал за нарушението, което е допуснал, прокурорът
от РП – * би могъл да предприеме
действия по изменение на обвинението, но съмнителна е допустимостта на такова
искане, направено на този етап от производството, според този състав. В случая
прокурорът още в досъдебната фаза е разполагал с нужните доказателства,
относими към правната квалификация на деянието и послужили като база на внесения за
разглеждане обвинителен акт, като съдебното минало на Ч. не се явява нов,
неизвестен за него факт, установен в хода на съдебното следствие. Освен това,
принципно е разбирането, че е
недопустимо прокурорът съществено да измени обвинението по чл. 287 ал. 1 от НПК
при повторното първоинстанционно разглеждане на делото / освен ако постановения
по делото съдебен акт е бил отменен, защото съдът е отказал незаконосъобразно
да измени обвинението при направено искане в този смисъл от прокурора/, когато
е пропуснал да извърши това при първоначалното му първоинстанционно разглеждане.
На практика се иска, поради допусната от обвинението „грешка“ да се даде
възможност тя да се поправи, в резултат на което да се влоши недопустимо
положението на подсъдимия, който всъщност е улеснил прокуратурата, признавайки
се за виновен и съгласявайки се на споразумение. Или, налага се извод, че порокът
– нарушението на материалния закон, вече е неотстраним и дори и да се уважи искането за възобновяване търсеният
ефект няма как да се постигне по законов
ред.
Обобщено
казано, нарушение на материалния закон е било допуснато, но не от съда, а от
обвинението. А съдът при постановяване на акта си за одобрение на
споразумението не е разполагал с възможност да отстрани този порок, поради
процесуалните ограничения, които законът му поставя в наказателния процес, в
който процес той е обвързан и строго ограничен в произнасянето си, което следва
да е в рамките, които обвинението му е дало
с внесения в съда обвинителен акт. И като е действал в тези рамки, РС не е
допуснал нарушение на процесуалните правила и материалния закон, поради което
липсват основания да се възобнови делото и да се отмени постановения по него и влязъл
в закона сила съдебен акт.
Мотивиран
от всичко изложено по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ без
уважение искането на Главния прокурор на РБългария за възобновяване на НОХД №6894/2019г. по описа на РС – *.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :