Решение по дело №6064/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 267068
Дата: 21 декември 2021 г. (в сила от 21 декември 2021 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20201100506064
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 21.12.2021 година

 

            В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                         

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                      мл.с.: БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6064 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №38154 от 11.02.2020г., постановено по гр.дело №42935/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, е отхвърлен предявения от А.А.К. срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати в полза на ищцата сумата в размер на 1196.48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищцата от служители на ответника, които в нарушение на чл.446 ГПК са заплатили възнаграждението ѝ за изготвена експертиза, за което е издала фактура №3/17.05.2019г., по сметка на ЧСИ във връзка с наложен запор на вземанията ѝ, съгласно запорно съобщение от 10.05.2019г. по изпълнително дело №20197390400030 по описа на ЧСИ С.С., рег. №739 на КЧСИ. С решението е осъдена А.А.К. да заплати на П.на Р.Б.на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 150 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Постъпила е въззивна жалба от ищцата - А.А.К., с която се обжалва изцяло решение №38154 от 11.02.2020г., постановено по гр.дело №42935/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав, с което е отхвърлен предявения иск правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 1196.48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от деликт. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Твърди се, че в хода на съдебното производство са доказани всички елементи от сложния фактически състав на нормата на чл.49 от ЗЗД, даваща основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника. Поддържа се, че в случая по делото е доказано осъществено противоправно поведение от служители на ответника, които като са превели пълния размер на дължимото й възнаграждение за изготвена експертиза, за което е издадена фактура №3/17.05.2019г., по сметка на ЧСИ във връзка с наложен запор на вземанията ѝ, съгласно запорно съобщение от 10.05.2019г. по изпълнително дело №20197390400030 по описа на ЧСИ С.С., рег. №739 на КЧСИ, без да са спазени разпоредбите на чл.446, ал.1 и ал.2 от ГПК, определящи границите на несеквестируемия доход, са й причинили твърдяните имуществени вреди. Твърди се, че неправилен и в противоречие на закона е обоснованият краен извод на първоинстанционния съд, че за приложението на нормата на чл.446, ал.1 от ГПК следва да следи ЧСИ, а не третото задължено лице, каквото в случая се явява ответника - П.на Р.Б.. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск като основателен и доказан. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - П.на Р.Б., чрез юрисконсулт И.К., в законоустановения срок депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения иск за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконосъобразен превод на дължимо на ищцата възнаграждение за изготвяне на експертиза по сметка на ЧСИ, първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства. Твърди се, че в хода на съдебното производство не са доказани всички елементи от сложния фактически състав на нормата на чл.49 от ЗЗД, даваща основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника. Поддържа се, че в случая по делото не се установява осъществено противоправно поведение от служители на ответника, които с извършения превод на пълния размер на дължимото на ищцата възнаграждение за изготвена експертиза, за което е издадена фактура №3/17.05.2019г., по сметка на ЧСИ във връзка с наложен запор на вземанията ѝ, съгласно запорно съобщение от 10.05.2019г. по изпълнително дело №20197390400030 по описа на ЧСИ С.С., рег.№739 на КЧСИ, са се съобразили с разпоредбите на чл.507, ал.2 и ал.3 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.

Предявен е от А.А.К. срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1196.48 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от деликт.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и от събраните доказателства се установява факта, че ищцата има вземане в размер на 1196,48 лв. от П.на Р.Б.във връзка с изготвена от нея експертиза, за което ищцата е издала фактура №3/17.05.2019г., както и че процесната сума е платена от ответника по сметка на ЧСИ С.С., рег.№739 на КЧСИ по изпълнително дело №20197390400030 във връзка с наложен запор от съдебния изпълнител на вземанията на ищцата, съгласно запорно съобщение от 10.05.2019г., получено от ответника на 16.05.2019г., в което изрично е посочено, че удръжките следва да се правят при спазване на правилата на чл.446 от ГПК.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но по същество неправилно, тъй като неправилен и несъответстващ на събраните по делото доказателства и постановен в противоречие на материалния закон е обоснованият краен извод на СРС, че не е налице основание за ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника поради недоказаност на факта за наличието на противоправно поведение на служители на ответника, в резултат на което на ищцата да са причинени твърдените от нея имуществени вреди. Изложените в обжалвания съдебен акт аргументи, че поведението на служителите на П.на Р.Б., изразяващо се в плащане на пълния размер на възнаграждението на ищцата, в качеството ѝ на вещо лице, по сметка на ЧСИ във връзка с наложен запор на вземанията на ищцата спрямо П.на Р.Б., не е противоправно, поради което е прието, че не са доказани елементите на сложния фактически състав на нормата на чл.49 от ЗЗД са изцяло незаконосъобразни, обосновани са при неправилно прилагане на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства.  

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД. Фактическият състав на деликта е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата му, поставена от възложителя. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа - чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС №9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл.45, ал.2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента. Така изброените обективни елементи от състава следва да се докажат от ищцата, по аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК и липсата на една от така изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск. Единствено субективният елемент от състава на деликта - вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето - изпълнител към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД.

В разглеждания случай при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че са доказани виновни противоправни действия от служители на ответника, изразяващи се в извършен незаконосъобразен превод на пълния размер на дължимото от ответника възнаграждение на ищцата като вещо лице за изготвена експертиза в размер на сумата от 1196,48 лв., за която ищцата е издала фактура №3/17.05.2019г., по сметка на ЧСИ С.С., рег.№739 на КЧСИ по изпълнително дело №20197390400030 във връзка с наложен запор от съдебния изпълнител на вземанията на ищцата, съгласно запорно съобщение от 10.05.2019г., получено от ответника на 16.05.2019г., от които са произтекли имуществени вреди за ищцата, т.е. доказано е противоправно поведение на ответника и причинна връзка. Изложените в обратния смисъл правни аргументи от първостепенния съд са изцяло незаконосъобразни. В случая настоящият състав приема, че процесното възнаграждение на ищцата като вещо лице, което е дължимо за изготвена експертиза, за изпълнението на която се изисква полагане на специфичен и целенасочен личен труд от ищцата, има характер на доход от труд и се ползва със защита срещу изпълнение по реда на чл.446 ГПК доколкото сочената разпоредба предоставя закрила не само върху трудовото възнаграждение на длъжника, но и "върху друго каквото и да е възнаграждение за труд". Следователно противно на поддържаното от ответника се налага извода, че досежно процесното възнаграждение на ищцата като вещо лице за изготвена експертиза в размер на сумата от 1196,48 лв. се прилагат правилата за несеквестируемостта по ГПК. На следващо място съдът приема, че по делото е доказано, че ответникът е получил на 16.05.2019г. запорно съобщение за налагане на запор върху вземания на длъжника на основание чл.507 ГПК, като изрично е отразено, че удръжките следва да се правят при спазване процедурата чл.446 ГПК, както и е наредено на основание чл.508, ал.3 от ГПК да бъдат внесени дължимите суми по сметка на ЧСИ. Следователно ответникът - П.на Р.Б.се явява трето задължено лице по смисъла на чл.507 – чл.508 от ГПК и извършените от него преводи по сметка на съдебния изпълнител следва да бъдат направени  при спазване процедурата чл.446 ГПК. При доказателствена тежест за ответника по делото няма ангажирани доказателства, че извършените от него действия са в съответствие със законовите му задължения във връзка с наложения запор и са изцяло съобразени с разпоредбата на чл.446, ал.1 и ал.2 от ГПК. При лисата на доказателства в този смисъл, съдът приема, че с извършения от служители на ответника превод на пълния размер на дължимото на ищцата възнаграждение като вещо лице за изготвена експертиза в размер на сумата от 1196,48 лв. по сметка на ЧСИ във връзка с полученото запорно съобщение, е засегнат несеквестируем доход на ищцата, т.е. доказано е противоправно поведение на П.на Р.Б.. Поради това, съдът счита, че в случая са налице обективните и субективни елементи на проявено от страна на ответника противоправно поведение, което е в причинна връзка с претърпените от ищцата имуществени вреди, което е основание за ангажиране на отговорността му по чл.45 във вр. чл.49 от ЗЗД. Предявеният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди се явява изцяло основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения иск следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи изцяло предявения иск. Доколкото ищцата с исковата молба не претендира заплащане на законна лихва, такава не й се присъжда.

По разноските:

С оглед изхода от спора следва да се отмени първоинстанционното решение в частта, в която са възложени в тежест на ищцата разноски.

Право на разноски има въззивника- ищца на основание чл.78, ал.1 ГПК и такива й се дължат за двете съдебни инстанции. Общо дължимите разноски, които следва да се присъдят в полза на въззивника-ищца, са както следва: за СРС сторените от ищцата разноски възлизат на сумата от 350.00 лв., съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК, за въззивната инстанция сторените от ищцата разноски възлизат на сумата от 25.00 лв., платена държавна такса.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ изцяло решение №38154 от 11.02.2020г., постановено по гр.дело №42935/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 140-ти състав,

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА П.на Р.Б., с адрес: град София, бул.“*****; да заплати на А.А.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, ж..“*****; на основание 49 във вр. с чл.45 от ЗЗД от ЗЗД сумата от 1196.48 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от деликт - незаконосъобразен превод, направен в нарушение на чл.446 ГПК на възнаграждението ѝ за изготвена експертиза, за което е издала фактура №3/17.05.2019г., по сметка на ЧСИ във връзка с наложен запор на вземанията ѝ, съгласно запорно съобщение от 10.05.2019г. по изпълнително дело №20197390400030 по описа на ЧСИ С.С., рег. №739 на КЧСИ; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 375.00 лв., представляваща сторени разноски пред двете съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

 

                                   ЧЛЕНОВЕ : 1./             

 

 

                                                             2./