№ 7975
гр. София, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110158329 по
описа за 2021 година
РЕШЕНИЕ
13.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. д. № 58329/2021 г. по описа
на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ДМИ“ Сарл, дружество регистрирано по законите на Ш
срещу „П“ ООД, като се твърди, че дружествата се намирали в трайни търговски
отношения. Поддържа, че били сключвани сделки за закупуване на различни видове тестени
стоки – тортили и брашно, като ищеца осигурявал стоките изцяло съобразно заявката на
ответника, като своевременно стоките били предавани на превозвач, при уговорка Ф завод.
Навежда доводи, че за сключените търговски сделки били издадени фактури както следва: 1)
фактура № 34012178/20.01.2020 г. на стойност 4707,00 евро; 2) Фактура №
34012412/12.02.2020 г. на стойност 7363,44 евро; 3) фактура № 34012463/20.02.2020 г. на
стойност 2492,64 евро; 4) фактура № 34012464/20.02.2020 г. на стойност 8785,08 евро.
Излага съображения, че е изпълни задълженията си, но ответника не бил заплатил
дължимите суми. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми, както и
1
присъждането на деловодни разноки.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, като е направен
отвод за родова подсъдност с доводи, че производството е подсъдно на СГС, тъй като между
страните имало сключен договор, който бил основанието за претендиране на процесните
суми, който договор бил от 27.02.2017 г., който понастоящем бил прекратен. Сочи, че в
случая бил неприложим реда за търговските спорове и в частност чл. 376, ал. 2 ГПК.
Твърди, че вземанията са погасени чрез извършено валидно извънсъдебно прихващане от
04.03.2020 г. Излага подробни съображения за наличието на трайни търговски отношения
между страните още от 2017 г. и в какво са се изразявали същите. Навежда доводи, че от
сътрудничеството на двете дружества били генерирани положителни финансови резултати,
като през 2018 г. бил изготвен тригодишен план за инвестиции, но въпреки това с писмо от
27.01.2020 г. договорът между дружествата бил прекратен от ищеца с тримесечно
предизвестие. Твърди, че в следствие на кореспонденция ищецът се бил съгласил да отложи
прекратяването с един месец, но не и със срока поискан от ответника, който към този
момент бил сторил значителни инвестиции и бил сключил договори с големи вериги за
продажба на стоките. Поддържа, че в следствие на прекратяване на договора ищецът бил
получил напълно разработен пазар, за да предлага продуктите си, като предвид направените
от ответника инвестиции, ищецът бил поканен да заплати сумата от 76480,00 евро
възнаграждение във връзка с направените инвестиции за развитие на пазара на продуктите,
които били предлагани от ищеца, за която сума била издадена фактура №
**********/29.02.2020 г., като било извършено и твърдяното прихващане, а ищецът бил
поканен да заплати разликата от 53131,84 лева. Обоснова, че дължимото възнаграждение се
дължало с оглед нормата на чл. 40 ТЗ, като сочи, че са налице материалните предпоставки за
приложението на сочената разпоредба. Поддържа, че в случай, че не е налице извънсъдебно
прихващане, то прави възражение за прихващане. Иска прекратяване на делото и
изпращането му по родова подсъдност на компетентния съд, респ. отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) да е налице валидно сключен договор за търговско
покупко-продажба на твърдените от ищеца вещи; 2) ищецът да е изпълнил задължението си
да прехвърли правото на собственост и да предаде вещите на ответника; 3) вземането да е
станало изискуемо.
По делото са представени 1) фактура № 34012178/20.01.2020 г. на стойност 4707,00
евро; 2) Фактура № 34012412/12.02.2020 г. на стойност 7363,44 евро; 3) фактура №
34012463/20.02.2020 г. на стойност 2492,64 евро; 4) фактура № 34012464/20.02.2020 г. на
стойност 8785,08 евро.
С Уточнителна молба с вх. № 79181/01.11.2021 г., ищецът е посочил, че в случая
между страните не е сключен един договор, поради което се претендират сумите по всяка от
фактурите, т.е. във всяка от фактурите е обективиран договор.
В процесните фактури са обективирани всички съществени уговорки, пораждащи
правоотношение по договор за търговска покупко-продажба – страни, предмет и цена на
уговрените стоки. По тях ищецът се е задължил възмездно да прехвърли правото на
собственост и да предаде на ответника посочените във фактурата стоки, а ответникът се е
задължил да заплати уговорената покупна цена.
2
Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Приложен е договор за продажба на стоки от 27.02.2017 г. и Приложение № 1 към
договора, сключен между „ДМИ“ Сарл от една страна в качеството на продавач и „П“
ЕООД от друга страна в качеството на продавач. По силата на договора страните са се
уговорили, че продавачът ще прехвърля възмездно правоот на собственост на купувача на
посочени в договора стоки, при уговорка „Ф завод”.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради
което при липсата на доказателства за неговата неавтентиност последният обвързва страните
с оглед обективираните в него изявления и произтичащите от това права и задължения – арг.
чл. 180 ГПК.
В открито съдебно заседание от 21.02.2022 г., ищецът е заявил, че твърденият от
ответника договор, който бил сключен между страните имал характер на общи условия, като
всяка поръчка била отделен договор за покупко-продажба.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая ищецът не е доказал основанието на
иска си. Безспорно, както е изложено по-горе е възможно във фактура да се обективират
всички минимално задължителни елементи, т. нар. essentialia negotii на договора, но в
случая между страните е налице друг договор – този от 27.02.2017 г. Тоест, налице е друго
основание на претенцията – не търговски сделки обективирани във всяка от фактурати, а
договорът, които е ангажиран от ответника, който практически е провел насрещно
доказване, което по правило не е пълно и главно, но в случая е достатъчно да разколебае
тезата на ищеца. На следващо място трябва да се отбележи, че е неправилна
интерпретацията на ищеца, че договор за продажба на стоки от 27.02.2017 г. имал характер
на общи условия. Напротив, в случая не се касае за общи условия, а за рамков договор по
смисълана на чл. 331 ТЗ, което са две отделни правни фигури. При рамковият договор
продавачът дължи определена по рода си престация, какъвто е процесният случай с оглед
уговореното в договор от 27.02.2017 г. и приложение № 1 към договора (чл. 3 от
приложението – поръчки), като стоките подлежат на допълнителна спецификация, за да се
определи техния вид, качество, тегло, брой и т. н. Между страните е сключен рамков (общ)
договор за търговска продажба на стоки от ищеца на ответника. В него най-общо и
схематично са уговорени правата и задълженията на страните. Тези субективни права и
корелативните им задължения в правоотношенията се отличават със страни, предмет, цена.
Процесният договор индивидуализира само страните и определя, че дължимостта на всяка
отделна престация настъпва, когато купувачът предварително направи заявка с конкретно
съдържание по отношение на обекта, предмет на всяка отделна доставка и нейната цена.
Периодичността на доставките при заявките означава, че те се извършват между същите
страни, но всеки път предметът и съдържанието са различни, а един от основните елементи
на съдържанието на правоотношението е цената. Съобразно твърденията на ищеца цената
при всяка отделна доставка е различна. А съобразно предметното съдържание на т. нар.
рамков договор не се установява първоначално да е била уговорена фиксирана цена. В този
смисъл купувачът е определял за всяка отделна доставка (непарична престация) съответна
продажна цена – по т. нар. „ценова листа”, поради което видът и размерът на насрещните
престации всеки път са били различни – по твърдение на ищеца. Следователно, всяка от
приложените фактури индивидуализира различно вземане, а то от своя страна може да бъде
защитено със самостоятелен иск, но основан не на търговска сделка обективиран във всяка
отделна фактура, а основана на рамковия договор и спецификацията, която е извършена,
респ. издадената въз основа на договора фактура. Тоест с оглед твърденията на ищеца се
касае за две различни основания на претенцията, а след като ищецът не е доказал
3
основанието на иска си и същото е достатъчно разколебано при проведеното насрещно
доказване, то това е достатъчно основание, за да претенцията да бъде отхвърлена. В този
смисъл – Определение № 309/15.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 163/2010 г., I т. о., ТК , в
което се приема, че „процесните фактури обективират наличието на 31 отделни
търговски продажби между страните по спора, сключени през процесния период, като
цената по всяка една от тях е била уговаряна отделно: съобразно съответните
пазарните условия. Ето защо правилно - вместо по реда на чл. 365, т. 1 ГПК, въззивната
инстанция е приела, че спорът следва да бъде разгледан от компетентния по правилата на
родовата подсъдност /арг. за противното от текста на чл. 104, т. 4, предл. 2-ро ГПК /…“.
С оглед гореизложеното и за пълнота трябва да се спомене, че въпросът за
основанието на което е предявен иска е от значение от процесуална гледна точка, тъй като с
оглед основният принцип в българският граждански процес – за диспозитивното начало
(арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът е длъжен да разгледа спора на въведеното от ищеца основание,
за което се дължи и т. нар. защита-санкция (арг. чл. 2 ГПК). Съдът не може служебно да
измени основанието – в случая да разгледа претенцията извън заявеното – договори за
търговска покупко-продажба обективиран във фактури, като разгледа спора по рамков
договор за търговска покупко-продажба по който за всяка отделна спецификация по смисъла
на чл. 331 ТЗ се издават фактури. Касае се за две коренно различно основания. Като ако
съдът разгледа непредявено основание, това води до недопустимост на процеса, поради
което решението би подлежало на обезсилване и връщането на делото за разглеждане на
предявеният иск.
На следващо място трябва да се вземе предвид приетото по делото заключение на
ССчЕ. Вещото лице е изяснило, че процесните фактури са осчетоводени от ответника.
Изяснено е, че в счетоводството на ответника задължението към ищеца е прихванато със
задължения от други дебитори по отношение на ищеца. Посочено е, че процесните фактури
са намерили отражение в дневника за покупки на ответника за данъчния период м.01-
м.02.2020 г. и в справката-декларация по ДДС, като са спазени изискванията за
вътрешнообщностна търговия и е спазен чл. 117 ЗДДС. Експертът е посочил, че съгласно
протоколо за приемане на Интрастат декларации и декларации за пристигания за м.01 и
м.02.2020 г. на „П“ ООД, дружеството е подало необходимата информация по чл. 8, ал. 1 от
ЗСВТС в срок.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен. Следва да се отбележи, че възприемането на заключението на вещото лице
от решаващия съд не е обусловено от оспорването му или не от страните по делото, поради
което отсъствието на направено възражение е правно ирелевантно както за неговата
обективност, така и за значението му за крайния правен резултат по делото – в този смисъл
напр. Решение № 144 от 7.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., ТК; Решение
№ 393 от 1.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2008 г., II г. о., ГК. Въпреки това
настоящият съдебен състав намира, че заключението на ССчЕ кореспондира и с останалите
събрани по делото доказателства, а оспорването на заключението от страна на ищеца в о. с.
з. от 16.06.2022 г. е бланкетно и немотивирано, като не става изобщо ясно какво точно се
оспорва от заключението или защо страната смята, че същото е необносновано. Нещо
повече, несъстоятелно е оспорването, че вещото лице било дало заключение по същество на
правния спор. Напротив експерът е отразил, че задълженията по процесните фактури са
прихванати извънсъдебно, поради което е безпредметно да се изследва въпроса дали по
фактурите е плащано, доколкото прихващането, както и плащането са погасителни способи.
С оглед изясненото от вещтото лице, съдът намира, че в случая е налице и хипотезата
4
на извънсъдебно прихващане, с което процесните задължения са погасени, което е
допълнително основание за отхвърляне на исковете. В случая следва да се вземат предвид
постановките на Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г.,
ОСГТК, в което е залегнало разбирането, че: „Институтът на прихващането е уреден в чл.
103 – чл. 105 ЗЗД. Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи.
Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо.
Задължението на прихващащия (пасивното вземане) може да не е изискуемо. Достатъчно
е да е изпълняемо. След като по правило длъжникът може да изпълни преди срока (чл. 70,
ал. 2 ЗЗД), той може и да прихване преди срока. Другата предпоставка е ликвидността. Тя
е изискване само към активното вземане. Аргументът е от буквалния прочит на чл. 103,
ал. 1 ЗЗД, но и логически. Ако ликвидността е относима и към пасивното вземане, а то е
ликвидно, защото е безспорно установено с влязло в сила решение или заповед за
изпълнение, спорът за него е недопустим. В недопустимия процес съдът не може да
установи ликвидността и на активното вземане. Ликвидно е активното вземане,
определено по основание и размер, което е безспорно (установеното с влязло в сила
решение или заповед за изпълнение), но и неоспореното от длъжника, срещу когото се
прихваща. Да се приеме, че активното вземане е ликвидно само когато е установено със
сила на пресъдено нещо, означава: 1) да се изключи възможността за извънсъдебно
прихващане по начин, различен от договорния; 2) прихващащият да се принуди
предварително да проведе успешен съдебен процес за своето вземане; 3) да не се отчита
възможността неговото вземане, макар и съдебно установено, да е погасено поради факт,
настъпил след съдебното дирене в производството по решението или поради факт,
настъпил след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК по влязлата в сила заповед за изпълнение.
Изводите противоречат на правната рамка на погасителния способ и на чл. 439, ал. 2 ГПК,
а наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за
пасивното вземане.
Потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на
прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект – погасяване на насрещните
вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които
индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер. Извършено извън
процеса, т. нар. в практиката и доктрината „извънсъдебно прихващане“, изявлението е
безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до адресата. Извършено в процеса,
т. нар. „съдебно прихващане“, изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще
бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и
осъщественото право на прихващане. Когато изявлението за прихващане, извършено в
процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска, възражението е евентуално. По
него съдът се произнася, след като отхвърли останалите. Когато изявлението за
прихващане, извършено в процеса, е единственото възражение, съдът винаги се произнася
по него, когато установи съществуването на пасивното вземане. Когато ответникът се
позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а
съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално
заявено възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на
изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е
осъществило извън процеса. Чл. 298, ал. 4 ГПК не разграничава двете хипотези.
Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера
на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който
прихващането е могло да се извърши, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а
пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на
прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на
погасителния способ.“. В случая, най-късният момент в който ищецът е узнал за
извършеното извънсъдебно прихващане е получаване на определението за насрочване на
5
делото и приложения към него отговор на исковата молба. Ето защо, предвид факта, че
ликвидността е без значение, така и с оглед заключението на ССчЕ, съдът намира, че
вземането е погасено и чрез прихващане. Нещо повече, не може да се приеме тезата, че не
била налице изискуемост на вземанията, която трябвало да се докаже. В случая се касае за
вземания, които са извънпредмета на делото, поради което спора, респ. защитата на
притезателните права по тях не може да се осъществи в настоящото производство. В този
смисъл, развитият довод от ищеца, че с писмо от 25.03.2020 г. вземанията били оспорени е
без значение. Дали едно вземане е спорно или безспорно касае неговата ликвидност, а както
е отбелязано в посоченото по-горе тълкувателно решение на ВКС, ликвидността е без
значение. Тоест, по per argumetum a contrario допуска се прихващане и със спорни вземания,
като едва при разрешаване на правния спор по тях ще е ясно какво е действителното
фактическо и правно положение между страните, но в случая това е извън предмета на
делото, както беше изяснено по-горе.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявените искове са неоснователни и
като такива следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
рапозлага само отвентикът. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски,
като е доказал, че реално е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да му се присъди сумата от 3840,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение
за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ДМИ“ Сарл, дружество регистрирано по
законите на Ш, дан. № ...................., със седалище и адрес на управление: ................... срещу
„П“ ООД, ЕИК: ..................., със седалище и адрес на управление: гр. ......................., за
заплащане на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 318, ал. 1 ТЗ, на следните суми: 1) по
Фактура № 34012178/20.01.2020 г. сумата от 4707,00 евро, представляващи незаплатена
цена по договор за търговска покупко-продажба на стоки; 2) по Фактура №
34012412/12.02.2020 г. сумата от 7363,44 евро, представляващи незаплатена цена по
договор за търговска покупко-продажба на стоки; 3) по Фактура № 34012463/20.02.2020 г.
сумата от 2492,64 евро, представляващи незаплатена цена по договор за търговска покупко-
продажба на стоки; 4) по Фактура № 34012464/20.02.2020 г. сумата от 8785,08 евро,
представляващи незаплатена цена по договор за търговска покупко-продажба на стоки.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ДМИ“ Сарл, дружество регистрирано по
законите на Ш, дан. № ...................., със седалище и адрес на управление: ................... да
заплати на „П“ ООД, ЕИК: ..................., сумата от 3840,00 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението пред
Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6