РЕШЕНИЕ
Номер V- 45 22.05.2018 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД пети въззивен граждански състав
На: деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Тодорка Стоянова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 406 по описа за 2018 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от Г.О.К. ***, против решение №
15/23.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 150/2017 г. по описа на РС-Поморие,
с което е допусната делба между ищцата А.О.Д. и
ответника Г.О.К., ВЪРХУ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
57491.503.94.2.2 по КККР на гр.Поморие, с адрес на имота – гр.П, ул.“К № *, ет.*, намиращ се в сграда № *, разположена в поземлен имот с идентификатор №
57491.503.94, с предназначение – жилище, апартамент, с брой нива на обекта – 1,
с площ по документи 60 кв.м., с прилежащи части – южна изба с площ 20 кв.м.,
при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта –
имот с идентификатор 57491.503.94.2.1, над обекта – няма, ведно със съответните
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена,
при квоти: ¾ ид. ч. за А.О.Д. и ¼ ид.ч. за Г.О.К.. Със същото
решение Г.О.К. е осъден да заплаща на А.О.Д. обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствения поземлен имот с идентификатор № 57491.503.94.2.2, в
размер 183.75 лв. на месец, считано от влизане в сила на решението до
окончателното извършване на делбата.
Въззивникът
изразява недоволство от решението ПРС в неговата цялост, като счита, че същото
е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон.
Посочено е, че решението е постановено в нарушение и на съдопроизводствените
правила, тъй като районният съд не се е произнесъл и не е обсъдил направените
от ответника в писмения му отговор искания, изложени доводи и възражения. Не се
сочат конкретни оплаквания по правилността на първоинстанционното решение. Моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск за
делба и за обезщетение като неоснователни. В проведеното пред БОС открито
съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата, като заявява, че не оспорва
квотите за етажа, но не е съгласен със заключението на вещото лице и с много
дружи неща във връзка с дворното място. Не се правят нови доказателствени
искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен
отговор от въззиваемата-ищца А.О.Д.,
подаден чрез пълномощника й адв. Комитов, с който въззивната жалба се оспорва
като неоснователна. Посочва се, че въззивникът не е изложил каквито и да било
съображения за твърдяната от него порочност на обжалваното решение, като
по този начин
въззиваемата страна е лишена от възможността да представи и
развие становище по оплакванията във въззивната жалба, тъй като такива
липсват. Оспорва се като неоснователно оплакването в жалбата, че съдът не се е
произнесъл по възраженията на ответника, тъй като с определението от 20.06.2017
г. районният съд е обсъдил и се е произнесъл по всички твърдения и становища на
ответника, изложени в 47 точки в писмения му отговор. Моли въззивния съд да
остави без уважение въззивната жалба и да потвърди решението на ПРС като
правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания.
Въззивната жалба
е подадена в двуседмичния срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, което
има правен интерес от обжалването, поради което същата е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата
на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Пред първата инстанция е предявен иск за делба с правно
основание чл.341 и сл. ГПК, вр. чл.34 ЗС, като производството е в първа фаза –
по допускане на делбата.
В исковата си молба ищцата А.О.Д. е изложила твърдения, че страните са
съсобственици на недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
57491.503.94.2.2 по КККР на гр.Поморие,
с административен адрес: гр.П, ул.”К“ № *, ет.*, представляващ втори жилищен етаж от югоизточния близнак, състоящ се от
коридор, кухня-бокс, две спални и хол, като банята и тоалетната е на
междустълбищната площадка, намиращ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот
с идентификатор № 57491.503.94 по КККР
на гр.Поморие, с площ 490 кв.м., стар идентификатор УПИ VІ-195, кв.46 по ЗРП на
гр.Поморие, с предназначение на обекта – жилище, апартамент, с площ по
документи 60 кв.м., ведно с принадлежащото му южно избено складово помещение с
площ от 20 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху терена. Изложени са твърдения, че
процесният имот е бил собственост в режим на СИО на родителите на страните С Я
К, починала на * г. и О Г К., починал на * г. След смъртта на майка им, наследниците й са
придобили следните идеални части от имота: баща им Ортодокс К. – 4/6 ид.ч.,
ответника – 1/6 ид.ч. и ищцата – 1/6 ид.ч. На 27.08.1999 г. с нотариален акт №
181/1999 г. бащата на страните прехвърлил на ищцата 1/2 ид.ч. от имота срещу задължение
за издръжка и гледане, а след смъртта на наследодателя Ортодокс К. останалата
негова 1/6 ид.ч. е разпределена между децата му – ищцата и ответника по равно
по 1/12 ид.ч. Така, към настоящия момент квотите в съсобствеността били 3/4 ид.ч.
за ищцата и 1/4 ид.ч. за ответника, при които квоти се моли да бъде допусната
делба на процесния имот. С исковата молба ищцата е заявила й претенция по
чл.344, ал.2 ГПК ответникът да й заплаща месечно обезщетение по 200 лв. до
окончателното извършване на делбата, тъй като целия имот се ползва само от
него, а тя е лишена от тази възможност.
В
депозирания от ответника Г.О.К. писмен отговор не е оспорена съсобствеността
върху спорния имот и начина на възникването й, нито е оспорен предявеният иск
за делба на имота при посочените в исковата молба квоти между страните. Оспорено
е единствено искането на ищцата по чл.344, ал.2 ГПК. В отговора ответникът е
изложил твърдения номерирани от него в 47 точки, които в голямата си част представляват
заявени претенции по сметки, а в друга част – представляват становища по
неотносими към предмета на делото въпроси. В последното съдебно заседание,
ответникът е взел становище по съществото на спора – за допускане до делба на
процесния недвижим имот при установените квоти, които той не оспорва, както и
за оставяне без уважение на искането по чл.344, ал.2 ГПК, което оспорва.
Фактите
по делото са следните:
Безспорно е между страните, че същите са наследници по закон – дъщеря и син
на С Я К, починала на 21.03.1980 г. и О Г К., починал на * г., видно от представените удостоверения за наследници.
С типов договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя от
10.12.1961 г. на Ортодокс К. е отстъпено право на строеж на жилищна сграда
съобразно одобрен план върху южната част от парцел Х в кв.46 по плана на гр.Поморие,
с площ на парцела от 455 кв.м. Не се спори, че правото на строеж е реализирано
по време на брака между родителите на страните, като от данните по делото става
ясно, че процесната двуетажна жилищна сграда, в която на втори жилищен етаж се намира делбения
имот – апартамент, е построена в парцела около 1963 г., поради което същият е
придобит от наследодателите в режим на СИО по силата на чл.103, вр. чл.13, ал.1 СК от 1968 г.
(отм.).
С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
гледане и издръжка *, дело № * г. на нотариус – рег.№ 289 в района на ПРС, наследодателят О К. е прехвърлил
на ищцата А.Д. правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от втория жилищен етаж,
представляващ самостоятелно жилище и 1/2 ид.ч. от южната половина от избата на
двуетажна жилищна сграда, с изба, представляваща югоизточния близнак, построена
на площ 60 кв.м., въз основа на отстъпено право на строеж върху държавно дворно
място, урегулирано от 455 кв.м., съставляващо УПИ VІ-195, кв.46 по ЗРП на гр.Поморие,
ведно със съответните идеални части от общата част на сградата и 1/6 ид.ч. от
горното дворно място, срещу задължението на ищцата да поеме гледането и
издръжката на прехвърлителя. Не се спори, че към този момент ищцата е била
вдовица и не се омъжвала след това, както и че описаният имот е идентичен с
процесния, който понастоящем представлява самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 57491.503.94.2.2 по КККР на гр.Поморие, с площ от 60 кв.м.,
намиращ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор № 57491.503.94,
с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, с прилежащи
части – южна изба с площ 20 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата:
на същия етаж – няма, под обекта – 57491.503.94.2.1, над обекта – няма.
По делото
е извършена и приета съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, съгласно
която средната месечна пазарна цена на процесния имот е 245 лв.
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е
приел, че страните са съсобственици в поземления имот при получените от тях
квоти по наследяване (по закон) и сделка, както следва: След смъртта на
наследодателката С К преживялият съпруг О К. е станал собственик на 4/6 ид.ч.
от имота (собствена 1/2 ид.ч. от прекратената СИО и наследена 1/6 ид.ч.), а
децата й – ищцата А.Д. и ответника Г.К. са придобили по наследство по 1/6 ид.ч.
за всеки от тях. След извършеното в полза на ищцата прехвърляне на идеални
части от имота срещу издръжка и гледане, същата е станала собственик на още 1/2
ид.ч. от жилището, а след смъртта на наследодателя Ортодокси К. страните са
придобили по наследство останалата му 1/6 ид.ч. по равно – по 1/12 ид.ч. за
всеки от тях. При това, районният съд е приел, че делбата на процесното жилище
следва да се допусне между ищцата и ответника при следните квоти в
съсобствеността: за ищцата А.О.Д. – 3/4 ид.ч (1/6 ид.ч. по наследяване от майка
й, 1/2 ид.ч. по силата на договора за гледане и издръжка и 1/12 ид.ч. по
наследяване от баща й) и за ответника Г.О.К. – 1/4 ид.ч. (1/6 по наследяване на
майка му и 1/12 по наследяване от баща му). При тези квоти е уважен иска за
делба на процесния имот.
По отношение
на искането на ищцата за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, районният съд е приел, че разпределение на
ползването на делбения имот е невъзможно, поради усложнените отношения между
страните и тъй като процесното жилище се владее единствено от ответника,
потвърдено от същия в дадените от него обяснения по реда на чл.176 ГПК, то
той следва да бъде осъден да заплаща обезщетение на
лишената от ползване ищцата, съответстващо на дела й в съсобствеността. В тази
връзка, с оглед заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е
приел, че средната месечна пазарна наемна цена на процесното жилище е 245 лв., като
ответникът следва да заплаща на ищцата обезщетение в размер 183.75 лв. месечно,
считано от влизане в сила на решението до приключване на делото, за която сума
е уважена предявената претенция по чл.344, ал.2 ГПК.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира за
неоснователна въззивната жалба, като изцяло споделя окончателните правни изводи
на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Обжалваното решение е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, след установяване на релевантните за спора факти и
обстоятелства, на база събраните в процеса доказателства, поради което и на
основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на решението в тази
част. Въззивният съд изцяло споделя и решаващите изводи на ПРС за наличието на
съсобственост между А.Д. и Г.К., както и за размера на дяловете на съделителите
върху допуснатия до делба недвижим имот, както и за дължимостта и размера на
обезщетението по чл.344, ал.2 ГПК, като също препраща към решението на ПРС на
основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната жалба
оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Във въззивната жалба са наведени възражения единствено за
това, че районният съд не се е произнесъл и не е обсъдил направените от
въззивника искания, доводи и възражения в писмения му отговор на исковата
молба.
Настоящата инстанция намира за
неоснователни така наведените възражения. В писмения
отговор ответникът е изложил твърдения, номерирани от него в 47 точки (липсват
т.24-26), по които районният съд се е произнесъл с определението по чл.140 ГПК за
доклад на делото, като същите са обсъдени подробно и съдът е взел становище по
всяко едно от тях точка по точка, както са номерирани от ответника. От писмения
отговор е видно, че в една част
твърденията на ответника (т.1-4, т.7-8, т.10, т.17, т.27) представляват
заявени претенции по сметки, за които ПРС правилно е приел, че следва да бъдат
разгледани във втората фаза на делбата – по извършването й. В друга част твърденията на К. (т.5-6, т.9, т.11, т.13,
т.19-22, т.31-39, т.42-43, т.46-47) представляват искания и становища по
въпроси, които са неотносими към предмета на настоящото дело за делба на
процесното жилище, поради което правилно съдът е приел, че не дължи произнасяне
по тях в решението си. Единствено твърденията на ответника по т.12, т.14-16,
т.18, т.23, т.27-30, т.40-41, т.44 касаят въпроси относно площта на делбения
имот, квотите на страните и оспорване на претенцията на ищцата по чл.344, ал.2 ГПК, по които съдът се е произнесъл в постановеното от него решение по
допускане на делбата на процесния имот. Ето защо, настоящата инстанция намира,
че не е налице твърдяното от въззивника процесуално нарушение от районния съд и
възраженията му в този смисъл са неоснователни.
Следва да се има предвид и
обстоятелството, че конкретни оплаквания за допуснати от първата инстанция
нарушения не се изложиха от въззиввника и в проведеното пред БОС съдебно
заседание, въпреки предоставената му за това възможност от настоящия съд. В
същото заседание К. заяви, че не оспорва квотите за етажа, но „оспорва много
други неща и във връзка с дворното място“, както и изрази несъгласие със
заключението на вещото лице, без обаче да конкретизира тези си възражения. Тук
следва да се отбележи, че „възраженията“ на въззивника досежно дворното място
са неотносими към спора, доколкото самото дворно място не е предмет на
процесната делба. А относно заявеното несъгласие с експертното заключение, прието
от районния съд, следва да се има предвид, че ако въззивникът не е бил съгласен
с експертизата и ако е считал, че правата му пред първата инстанция са били
нарушени, тъй като не имал възможност да ангажира доказателства, той е можел да
направи доказателствени искания пред въззивния съд при условията и
предпоставките на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, което не е направено от негова
страна. Ето защо, БОС намира, че възраженията на въззивника са неоснователни и
същият не може да оправдава собственото си бездействие с бланкетни твърдения за
допуснати от районния съд процесуални нарушения, каквито не са налице.
Във въззивната жалба не са
изложени каквито и да било оплаквания и по правилността на обжалваното решение,
поради което и с оглед нормата на чл.269 ГПК настоящата инстанция не дължи
произнасяне в този смисъл. Независимо от това, БОС счита за правилни изводите
на районния съд, че делбата следва да се допусне между страните при посочените
в исковата квоти, които всъщност не се оспорват от въззивника. В случая, по
делото е безспорно, че ищцата е придобила собствеността върху 3/4 ид.ч. от
делбения имот по наследство от майка си (1/6 ид.ч.),
по
силата на договора за гледане и издръжка (1/2 ид.ч.) и по наследяване от баща си (1/12 ид.ч.), а ответникът
е станал собственик на 1/4 ид.ч. от имота по наследяване от майка си (1/6
ид.ч.) и от баща си (1/12 ид.ч.). Ето защо,
като е
допуснал делба на процесното жилище при квоти 3/4 ид.ч. за ищцата и 1/4 ид.ч. за ответника, ПРС е
постановил правилно и законосъобразно решение.
Правилни са и изводите на
първата инстанция за основателността на претенцията по чл.344, ал.2 ГПК. Привременната
мярка по чл.344, ал.2 ГПК се налага, когато имотите се ползват само от част от съделителите
или когато установеното ползване не съответства на дяловете в съсобствеността. В случая, от изявленията на
ответника в производството пред районния съд, дадени в обясненията му по чл.176 ГПК, се установява, че само той живее в процесния имот, като през 2011 г. е
сменил патрона на жилището, за да не може никой да влиза без негово разрешение и
оттогава имотът не се ползва от ищцата. При това положение и след като само К.
осъществява реално фактическата власт върху съсобствения имот и предвид
обективната невъзможност на Д. да ползва имота, като достъпът й до същия е
ограничен и възпрепятстван от брат й посредством смяната на патрона, т.е. тя не
разполага с ключ от жилището, се налага извода, че претенцията на ищцата по
чл.344, ал.2 ГПК е основателна. Съгласно приетото експертно заключение,
размерът на средния месечен наем на процесното жилище е 245 лв. за целия
апартамент или за 3/4 ид.ч. от имота, съответствата на правата на ищцата, се
следва сума от 183.75 лв. Следователно, ответникът следва да заплаща на ищцата
сумата от 183.75 лв. месечно срещу ползването на нейната идеална част от жилището,
считано от влизане в сила на решението до окончателното извършване на делбата.
До този извод е стигнал и районния съд, поради което решението му е правилно и
законосъобразно и в тази част.
Предвид горното и доколкото други оплаквания не са наведени
от въззивника, Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна,
като изцяло споделя окончателните правни изводи на първата инстанция, поради
което решението на ПРС следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Мотивиран от горното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 15/23.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 150/2017 г. по описа на
Районен съд – гр.Поморие.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.