№ 68
гр. София , 01.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на първи февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20201000503753 по описа за 2020 година
С Решение № 3808/26.06.2020 г., постановено по гр. дело № 12463/2019 г. по описа
на СГС, ГО, V брачен състав, е отхвърлена молбата на А. П. Й., подадена чрез
Министерство на правосъдието - Централен орган по Хагската конвенция за гражданските
аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г., наричана по-нататък Хагската
конвенция, срещу С. В. А. за незабавното връщане на общото на страните малолетно дете В.
А. Й. в държавата, на чиято територия е обичайното местопребиваване на детето – Кралство
Нидерландия.
Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от А. П. Й. чрез
Централния орган (Министерство на правосъдието), в която се излагат съображения за
неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СГС. Въззивникът поддържа, че
първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния закон, както и че
е необосновано, тъй като при нарушаване на правилата на логическото мислене решаващият
съд е приел, че в процеса на доказване са установени особените предпоставки за
постановяване на отказ за връщане на детето по чл. 13, б. „б” от Хагската конвенция. От
друга страна, международно компетентният съд (в Кралство Нидерландия) е постановил
майката да не променя едностранно обичайното местоживеене на детето, поради което с
връщане на детето в държавата на неговото обичайно местопребиваване би се възстановило
съществуващото фактическо положение преди осъществяване на процесното отвличане.
В проведеното пред САС о. с. з. на 26.01.2021 г. въззивникът поддържа искането си
1
за връщане на детето в държавата на неговото обичайно местопребиваване - Кралство
Нидерландия.
Въззиваемата в писмения отговор на въззивната жалба изразява становище за нейната
неоснователност, като счита, че постановеното решение е правилно. Твърди, че от събраните
по делото доказателства се установява по несъмнен начин обстоятелството, че за детето
съществува опасност за здравето му от психическо или физическо естество при връщането в
Кралство Нидерландия - „предвид констатираното от съдебния експерт сексуално насилие,
на което то е било подложено от баща си”, поради което са налице изключенията, уредени в
чл. 13 от Хагската конвенция.
Прокурорът от САП счита за неоснователна въззивната жалба, като поддържа, че
законосъобразно първоинстанционният съд е приложил изключението, уредено в правната
норма на чл. 13, б. „б” от Хагската конвенция, за връщане на детето на територията на
държавата на обичайното му местопребиваване.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, като
разгледана по същество, се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Но тъй като в настоящото
производство следва във висша степен да се охранят субективните права и законните
интереси на детето, предметът на делото пред въззивния съд не е ограничен от релевираните
във въззивната жалба правни доводи – по същество в този смисъл са и задължителните за
правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
СГС, ГО, V брачен състав е бил сезиран с молба с правно основание чл. 11 от
Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност, чл. 7, б. „f”, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за установено по
делото, че детето В. А. Й. има обичайно местопребиваване в Кралство Нидерландия, тъй
2
като то е живяло там след неговото раждане до м. 12.2018 г., когато е било доведено в
Република България със съгласието на неговия баща, но незаконно задържано от неговата
майка в нарушение на установения режим на съвместно упражняване на родителските права
и на лични отношения на родителите с детето, респ. със запрета на майката да непроменя
самоволно местоживеенето на детето извън Нидерландия, постановено със съдебно решение
на нидерландски съд. СГС е достигнал до правния извод, че молителят А. П. Й. е
упражнявала ефективно родителските си права, като е полагал грижи за детето преди
неговото задържане, както и че той не е дал съгласие за задържане на детето в Република
България, нито впоследствие е приел това задържане. Въз основа на така приетите за
изяснени правнорелевантни факти решаващият съд е счел, че с неправомерното задържане
на детето в Република България от страна на неговата майка – ответницата С. В. А., е
осъществено нарушение на правото на бащата – молителя А. П. Й., да упражнява
родителските си права. Но е приел, че в процеса на доказване са установени наведените от
ответницата фактически твърдения, че връщането на детето в държавата на неговото
обичайно местопребиваване би го поставило в неблагоприятна ситуация по смисъла на чл.
13, б. „б” от Хагската конвенция – съобразно установените факти от СПЕ и социалните
доклади. Първоинстанционният съд е счел за изяснено правнорелевантното обстоятелство,
че евентуалното връщане на детето без неговата майка в Нидерландия представлява
сериозна опасност и поставя детето под заплаха от психическо и/или емоционално
увреждане - от СПЕ се изяснявало, че смяната на обкръжаващата среда, която включва
жилище, детска градина, говорим език, разширен семеен кръг и приятели, сама по себе си
ще се отрази негативно на емоционалното състояние на детето, понеже щяло да постави
пред него отново изискване за адаптиране към нова среда. От друга страна, съобразено е
обстоятелството, че ако се прекъсне провежданата в България терапия, която все още не е
завършена, макар и тя да е допринесла за подобряване състоянието на детето след идването
му в България, то няма да е в негов интерес. Останалите съждения на СГС са насочени към
неблагоприятните последици за психичното развитие на отвлеченото дете, в случай че не се
завърне в държавата на своето обичайно местопребиваване без майката, като, за да обоснове
своя краен съдебен акт, е взел предвид и интересите на майката - ако тя била заставена от
обстоятелствата да се върне в Кралство Нидерландия, това щяло да накърни нейните
свободи (като свободен гражданин на равноправна държава-членка на ЕС майката имала
право да избира къде да живее и да отглежда своето дете - без значение, според
първоинстанционния съд, е какви са конкретните причини за нейния избор).
Както е изяснено и от СГС, за да възникне субективното право на единия от
родителите да иска връщане на незаконно задържано дете в държава, различна от тази, в
която се намира обичайното му местопребиваване, следва в обективната действителност да
са проявени следните положителни и отрицателни материални предпоставки (юридически
факти): 1. задържането да е извършено в нарушение на правото на упражняване на
родителски права, предоставено както съвместно, така и поотделно на лице, институция или
друг орган, съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно
3
местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или задържането му; 2. по време на
прехвърлянето или задържането това право да е било ефективно упражнявано съвместно
или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено
прехвърлянето или задържането; 3. детето да не е навършило 16 годишна възраст; 4. лицето,
институцията или организацията, натоварени с грижата за детето, да не са дали своето
съгласие, или впоследствие да не са приели прехвърлянето или задържането; 5. да не
съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо
или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна
ситуация и 6. детето да не се противопоставя на връщането, когато е достигнало възраст и
степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение (тези
материални предпоставки вече многократно са изяснявани от настоящия съдебен състав по
сходни съдебни производства).
Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване на първите
три положителни материални предпоставки принадлежи на лицето или институцията, които
твърдят, че детето незаконно е прехвърлено или задържано, а наличието на някоя от вторите
три материални предпоставки, които са уредени като изключения, при които не се допуска
връщането на детето, следва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване от лицето,
институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане.
Не е спорно между страните, а от събраните по делото доказателства се установява,
че майката самоволно, едностранно е нарушила установения от международно
компетентния съд (нидерландския съд) режим на съвместно упражняване на родителските
права и на лични отношение между родителите и детето, като със съгласието на бащата го е
извела през м. 12.2018 г. от пределите на Кралство Нидерландия, но не го е върнала до
10.01.2019 г. в обичайното му местопребиваване. В този смисъл, доказано е, че тя е
извършила отвличане на общото на страните дете по смисъла на чл. 3 от Хагската
конвенция, като незаконно го е задържала в Република България.
Следователно, спорът, който е пренесен с въззивната жалба пред САС, се
съсредоточава върху обстоятелството дали са налице уредените в чл. 13, б. „б” от Хагската
конвенция основания за постановяване на отказ за връщане на детето в държавата, където се
намира неговото обичайно местопребиваване – Кралство Нидерландия.
Всеки един родител има право и задължение да се грижи за благополучието на своето
дете, като ефективно и трайно полага усилия за неговото физическо, умствено, нравствено и
социално развитие, за неговото образование, за личните му и имуществени интереси.
Именно за да обезпечи тази гарантирана и призната правна възможност на всеки родител, с
Хагската конвенция нормативно са уредени способите за възстановяване на фактическо
установеното състояние преди незаконното прехвърляне или задържане на детето.
Договарящите страни са въздигнали като основно благо правото на лични отношения между
родителите и децата, като детайлно са уредили международноправна защита на децата от
4
вредните последици на незаконното им прехвърляне или задържане, установявайки
административни и съдебни процедури, осигуряващи тяхното незабавно връщане в
държавата на обичайното им местопребиваване. В този смисъл, с тази конвенция се цели да
се възстанови незаконно нарушеното обичайно местопребиваване на детето, като извън
нейното приложно поле са въпросите относно споровете между родителите за
упражняването на родителските права - арг. чл. 19 от Хагската конвенция. Тези правни
спорове следва да бъдат решени съобразно правото на държавата, в която детето има
обичайно местопребиваване, като се зачетат всички негови права, вкл. и правото на
всестранно и пълноценно общуване с всеки един родител. Именно в това възстановяване на
фактическото положение преди незаконното отвличане на детето Конвенцията притежава
превантивно-защитна функция – неправомерно да не се изменя международната
компетентност на съда по обичайното местопребиваване на детето (арг. чл. 8.1., във вр. с
чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и
делата, свързани с родителската отговорност - „Брюксел IIа”).
Когато е възникнал спор относно местоживеенето на детето, респ. когато между
родителите са възникнали непреодолими пречки за съвместното им съжителство и
отглеждане на децата, тези спорове между родителите следва да се решат по начин, който да
не засяга най-висшите интереси на детето и съобразно правото на договарящата държава, в
която се е намирало неговото обичайно местопребиваване, без да се използват интересите на
детето като фактическо основание за изменение на международната компетентност на съда,
овластен да реши тези спорове между родителите.
И когато се установи незаконно изменение на местоживеенето на детето, то трябва
незабавно да бъде върнато в страната на неговото обичайно местопребиваване, като
родителят, който незаконно го е задържал, има право да защити своите права пред
съответния международно компетентен съд, вкл. и да иска да бъдат предоставени нему
упражняването на родителските права, респ. да се определи такъв режим на лични
отношения с детето, който да позволява за определен период от време или постоянно
законното му прехвърляне в държава-членка, в която не се намира неговото обичайно
местопребиваване.
Всички уредени изключения от постигането на тази нормативна цел следва да се
прилагат стриктно, като могат да се допускат само при наличие на конкретно, а не
абстрактно или предполагаемо бъдещо основание, застрашаващо интересите на детето - арг.
чл. 13 от Хагската конвенция.
С отвличането на детето и свързаното с него административно и съдебно
производство по неговото връщане в държавата на обичайното местопребиваване обективно
се достига до съществено психическо натоварване, неспокойствие, съмнение и несигурност
у детето, което обикновено е изложено на огромен натиск от страна на родителите
5
(преимуществено от родителя, който е извършил отвличането). По този начин то може да
попадне в сериозни конфликти на лоялност. Родителят, който е отвлякъл детето, обаче не
може да се позовава на тези обстоятелства, тъй като той сам е създал тези неудобства за
детето – той не може да извлече никаква полза от своето правонарушение. Този родител не
може да се позове на неблагоприятните за него последици, които не засягат детето, за да
се предотврати връщането – напр. наказателната или административно-наказателната
отговорност за противоправното поведение в страната на произход. Поради тези правни
съображения изложените от СГС правни доводи за защита правата на майката, която е
отвлякла детето, вкл. и че като свободен гражданин на равноправна държава-членка на ЕС
тя има право да избира къде да живее и да отглежда своето дете, са ирелевантни за
правилното решаване на настоящия правен спор, а и са в противоречие както с целите, така
и с духа на Хагската конвенция. Неоспоримото й право тя да избира в коя държава да живее,
не й предоставя правна възможност да накърнява правата на другия родител и на детето,
като едностранно, самоволно променя неговото обичайно местопребиваване, незачитайки
установения от международно компетентния съд (в конкретния случай в Кралство
Нидерландия) режим на упражняване на родителските права и на личните отношения между
родителите и детето.
Обичайните притеснения, които могат да бъдат свързани с връщането на детето, не са
основание, за да се постанови отказ за връщането му - те са почти неизбежни в ситуацията,
създадена именно от родителя, който в противоречие с установения режим на упражняване
на родителски права, своеволно, без съгласие на другия родител, фактически е променил
установеното обичайно местопребиваване на детето. Изключението по чл. 13 от
конвенцията не се прилага при твърдение за „по-лоши (общи) условия на живот” в
държавата, от която детето е отвлечено – напр. по-нисък жизнен или социален стандарт на
детето, осигуряван от ощетения родител. Всеки отговорен родител, който получава
значително висок месечен/годишен доход за страните-членки на ЕС, не би позволил
недостатъчните финансови средства на другия родител, който основно би полагал грижи за
общото дете, да променят стандарта на живот, който детето е имало при съвместното
съжителство на родителите.
Други неудобства, които не водят до неблагоприятни последици, също са
ирелевантни - като липса на познаване на „чуждата страна”, на чуждата култура или
социалната среда на другия родител, респ. на слабо познаване на местния език, в какъвто
смисъл са доводите на майката, възприети от първоинстанционния съд, тъй като те могат да
бъдат компенсирани впоследствие при активното, разумното и отговорно поведение на
двамата родители, вкл. и на този, който е отвлякъл детето.
Изключението, уредено в чл. 13, б. „б” от Хагската конвенция, може да бъде
приложено при следните неизчерпателно изброени примери: трайни социални и военни
конфликти в държавата на произход, които биха я превърнали в т. нар. „бежанска страна”;
осъществено физическо (вкл. сексуално) и психическо насилие, вкл. от партньор в живота
6
на ощетения родител; изтърпяване на присъда от наказателен съд, през което време
родителят в държавата на обичайното местопребиваване на детето не може ефективно да
упражнява родителските права - той обективно е лишен от възможност за полагане на грижи
по отношение на детето; сериозно трайно заболяване, вследствие на което не може да се
грижи за детето; употреба на наркотични и други упойващи вещества, страдание от
алкохолизъм или когато не може да се грижи за детето под друга форма - дори и с помощта
на други подпомагащи органи.
Опасността за детето винаги трябва да бъде актуална - тя не трябва да бъде
хипотетична и да зависи от бъдещото развитие на събитията. Във всеки случай обаче за
целите на настоящата Хагска конвенция е ирелевантно обстоятелството, че родителят, който
е отвлякъл детето, може да му предложи „по-добри възможности за живот, респ.
възможности за развитие”, отколкото другия родител, тъй като, както бе изяснено, съдът в
настоящото производство не следва да се произнася относно родителските права (чл. 19 от
Хагската конвенция). Тези факти са релевантни по спора за родителската отговорност и
режима на лични отношения между родителите, който трябва да бъде разрешен от
съответния международно компетентен съд в Кралство Нидерландия.
В обобщение: за да се приложи чл. 13 от Конвенцията, не е достатъчно да се установи
„опасността от отделяне на родителя” от детето му. В противен случай правонарушителят
би могъл да се възползва от собственото си противоправно поведение – като например се
позове на наказуемост на неговото деяние, което обаче сам е предпоставил чрез
отвличането. Отделянето на детето от този родител може да се избегне, ако той се завърне
заедно с него в държавата, от която то е било отвлечено.
Но в процеса на доказване в настоящото съдебно производство се изясни, че е налице
обосновано съмнение за упражнено сексуално посегателство върху малолетното дете от
неговия баща, когато то е било в Кралство Нидерландия. Наистина, при лично общуване на
родител с неговото все още незряло дете (на 3-4 годишна възраст към момента на
отвличането), когато се извършва психическо (вкл. сексуално) посегателство, обичайно не
се оставят материални следи, респ. то не се извършва пред свидетели, за да могат тези факти
да бъдат непосредствено възпроизведени в по-късен момент пред съда чрез допустимите по
ГПК доказателствени средства и процесуални способи за установяване на истината. Но те
биха могли по косвен, опосреден път да се изяснят, вкл. и чрез изследване на неговите
поведенчески прояви в един продължителен период от време след отвличането на детето -
като се проследи и тенденцията в менталното му и социално развитие. Именно въз основа на
такъв научен метод вещото лице от допуснатата и приета от първоинстанционния съд СПЕ,
анализирала всички събрани по делото гласни и писмени доказателствени средства, вкл. и
след проведена лична среща между детето и двамата родители, е изяснило в проведеното на
05.06.2020 г. о. с. з. пред СГС, че с малолетното дете на страните по делото е провеждана
терапия от психолози и психиатър в ЦСРИ „Таралежи”, като с оглед спецификата и
поведението на детето по време на разговора им то не би могло да си измисли заявеното
7
пред майка му на 01.01.2019 г., че бащата е извършвал с него определени блудствени
действия - „То може да има поведенчески прояви със сексуален характер, но не може да си
измисля на вербално ниво. На тази възраст, на която е В., по-вероятно е то да има това
поведение и тези изказвания, повлияни от външни фактори - нещо видяно или
преживяно... Съмнявам се една майка да измисля неща в тази посока. Не ми е направило
впечатление някой от родителите на детето В. да има отклонение от нормата на
емоционалното му състояние. Прецених родителите като нормални хора... Относно факта, че
В. е недоносена, и майката е имала проблеми след раждането, считам, че тази висока степен
на недоносеност дава отражение до към третата година на детето, когато обичайно децата
компенсират физически, а до голяма степен и психически. Не съм запозната такива
отклонения да има при В.. Уточнявам, че проблемите при нея са започнали след три
годишната й възраст, когато би трябвало тези изоставяния вече да са компенсирани
вследствие на недоносеното раждане на детето”. СПЕ изяснява и правнорелевантния факт,
че терапията в ЦСРИ „Таралежи” с детето В. трябва да бъде довършена, за да не се
преустанови целия възстановителен процес.
В останалата част въпросите, предмет на изследване, биха били релевантни за
разрешаване на спор за родителска отговорност - относно привързаността на детето към
своите родители и относно родителския капацитет на всяка една от спорещите страни да
отглежда и възпитава малолетното дете, но не и за правилното решаване на настоящия
казус, в който се преценява единствено дали са налице изключенията по чл. 13 от
Конвенцията за връщане на отвлеченото дете в държавата на своето обичайно
местопребиваване.
При преценка дали детето да бъде върнато в държавата по обичайното му
местопребиваване съдът следва да изхожда от висшия интерес на детето, а в случая при
анализ на всички установени по делото правнозначими факти настоящата инстанция счита,
че за нормалното физическо и психическо развитие на детето най-добре би било то да
остане да живее със своята майка в Република България.В случай че се завърне в Кралство
Нидерландия, съществува опасност неговото психическо състояние, което не е укрепнало,
да се влоши и то не само защото би могло отново да се провокират неправилни за нейното
възпитание прояви при самостоятелни срещи с нейния баща. Както бе изяснено от СПЕ,
наложително е започналата терапия в ЦСРИ „Таралежи” с детето В. да продължи до
нейното окончателно преустановяване по преценка на психолозите и психиатъра - след
пълното преодоляване на социалната и поведенческата несигурност на детето.
От друга страна, макар и бащата да заяви в проведеното пред САС о. с. з., че
неговият месечен трудов доход е в размер около 3000 евро, от който може да отделя
половината за осигуряване на квартира и издръжка за майката и детето до окончателното
решаване на въпроса за родителската отговорност от международно компетентния съд в
Кралство Нидерландия, по делото бе установено, че той не полага трайно труд, от който да
получава сигурен ежемесечен доход - често е напускал започнатата за кратко работа, като за
8
един сравнително дълъг период от време е бил безработен, което е послужило като
фактическо и правно основание да бъде освободен от нидерландския съд от правното
задължение да дава необходимата месечна издръжка за отглеждане на отвлеченото дете
(считано от 01.02.2019 г.). Именно от мотивите на Решението на Районен съд Миден-
Нидерланд, постановено на 19.12.2019 г., се установява, че до 12.03.2018 г. бащата е
работил, след което е получавал за кратко обезщетение при безработица, а през м. 12.2018 г.
е работил един месец в Тьосин, от който момент до постановяване на това решение не
работи и си търси работа („Бащата достатъчно обосновано показа, че кандидатства за работа
и че му е трудно да си намери работа, с която да получава такъв доход, че да разполага с
достатъчно възможности”). По настоящото дело не бе установено и че в действителност
получава доходи в твърдения от него размер - около 3000 евро/месечно. Всички тези
обстоятелства - обоснованото съмнение за извършен акт на сексуално посегателство по
отношение на малолетното му дете, и непостоянството в трудовия му статус, което не би му
позволило да подсигури на майката и детето нормално социално съществуване, в случай че
се завърнат в държавата на неговото обичайно пребиваване, както и с оглед на
обстоятелството, че започналата терапия на малолетната В. пред психолози и психиатър,
която дава обнадеждаващи резултати, не трябва да се преустановява в Република България,
настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че връщането на
детето в Кралство Нидерландия ще го постави в неблагоприятна социална среда и във висша
степен - съобразно конкретните факти по делото, ще го изложи на съществен риск за
неговото нормално психическо развитие. А детето е на възраст, на която се нуждае от
спокойна и подкрепяща го семейна среда. От друга страна, следва да се съобрази висшият
интерес на детето, като то не трябва да бъде излагано пред заплаха от психическо
увреждане. Фактът, че международно компетентният съд (нидерландският) е предоставил
изцяло упражняването на родителските права на бащата, не е основание за различен извод
на българския съд.
От мотивите на Решение от 24.12.2019 г., постановено от Апелативен съд Арнем-
Леуварвден, се изяснява, че единствената причина, поради която съвместното упражняване
на родителските права е променено и то е предоставено изцяло на бащата, е „да се осигури
достатъчна обозримост по отношение на ситуацията с В. и да се гарантира контактът й с
двамата родители”, като едва след връщането на детето в Кралство Нидерландия
нидерландските власти ще вземат становище по отправените от майката обвинения за
осъществено от бащата сексуално малтретиране и в този случай местопребиваването на
детето не трябва да е при бащата. Решението на международно компетентният съд би могло
да бъде допуснато до изпълнение и в Република България, но само по уредения в Регламент
„Брюксел IIа” ред, ако то не е в очевидно противоречие с обществената политика в
Република България, като се взема предвид най-добрия интерес на детето. Но това решение
на нидерландския съд не е от значение за правилното решаване на правния спор, предмет на
делото пред САС.
Макар и да е ирелевантно за настоящия процес, съдът следва да изясни на страните
9
обстоятелството, че за благополучието на детето е от съществено значение неговите
родители да потиснат емоциите си и в техните отношения водещо трябва да е не желанието
за надмощие и чувство за „победа” или „поражение” чрез „разпределението” на детето, а
неговото спокойствие, социалното, физическото, психическото и нравственото му
израстване. За постигането на тази цел те следва както да му осигурят материално
благополучие чрез своите доходи и имуществените възможности, така и да изградят
спокойна среда, в която детето да чувства загриженост и обич. Всеки един от тях трябва да
възпитава у детето уважение към другия родител, като се стреми то да общува пълноценно
както с майката (тя не трябва да е доминантният родител и да отчуждава детето от неговия
баща, вкл. чрез различни процесуални способи, а напротив - да допуска другия родител в
духовния и социален свят на детето, като насърчава с всички допустими средства тяхното
общуване), така и с бащата – по този начин няма да се породят трудно преодолими
конфликти на лоялност и състояние на отчужденост, които ще въздействат изключително
неблагоприятно в бъдеще както върху емоционалното състояние на детето, така и върху
всестранното общуване между него и родителите. А детето е на възраст, в която се нуждае
от спокойна и подкрепяща го семейна среда, от пълноценно общуване с двамата родители.
Въз основа на тези правни съображения въззивната жалба срещу решението на СГС,
с което молбата за постановяване незабавното връщане на детето в Кралство Нидерландия е
отхвърлена, е неоснователна, поради което обжалваният съдебен акт като законосъобразен
трябва да бъде изцяло потвърден.
При този изход на правния спор пред въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата трябва да се присъдят сторените в
настоящото съдебно производство разноски – в размер на сумата от 1400 лв. (въззивникът
не е релевирал в преклузивния срок - до приключване на устните състезания пред въззивния
съд, възражение за тяхната прекомерност), представляваща уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на въззивната жалба и за
осъщественото процесуално представителство пред САС.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3808/26.06.2020 г., постановено по гр. дело №
12463/2019 г. по описа на СГС, ГО, V брачен състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК А. П. Й., ЕГН
********** да заплати на С. В. А., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № **, ет. *,
ап. * сумата от 1400 лв. – сторени съдебни разноски пред САС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11