О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 274
04.07.2019г., гр.Бургас
Бургаският Апелативен съд, гражданско отделение, в закрито заседание, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румяна Манкова
ЧЛЕНОВЕ: Мария Тончева
Албена Зъбова - Кочовска
Като разгледа докладваното от съдия Зъбова к. ч.гр.дело №213 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството по делото е по чл.274, ал.2 ГПК, образувано по частната жалба на адв. А. , като пълномощник на Д. Г. И. , против определение №319/01.04.2019 г. по ч.гр.дело № 171/2019 г. по описа на С. окръжен съд, с което е оставено без разглеждане подаденото от него възражение по чл.423 ГПК против заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 31.08.2012 г., издадена по ч.гр.дело № 4125/2012 г. по описа на С. районен съд.
Иска се отмяна на определението като неправилно и незаконосъоб-разно, постановено при неправилен анализ на доказателствата.
Неправилно според страната, съдът е приел, че жалбоподателят е подписал и подал лично по изп.дело № 214/2016 г. на 29.08.2016г. молба с възражения против наложен запор на трудовото му възнаграждение, поради което към тази дата той е бил уведомен за издадената заповед за изпълнение. Тъй като молбата е представена от противната страна с отговора на възражението и в нарушение на съдопроизводствените правила не е връчена на жалбоподателя за становище, понастоящем се оспорва като неподписана от жалбоподателя и недепозирана от него.
На следващо място, за пълнота се сочи, че ако възражението бъде прието за допустимо, следва да бъдат уважени изложените в него доказателствени искания, без да се държи сметка, че ч.гр.дело № 4125/2012 г. по описа на СлРС е унищожено, според страната неоснователно, т.к. по него са извършвани процесуални действия преди по–малко от две години, касаещи другия поръчител на кредита- Е. И. В подкрепа на това възражение за сведение се представя копие от определение от 05.05.2017 г. по ч.гр.дело № 186/2017г . на СлОС и от определение № 1878/31.08.2017 по ч.гр.дело № 4125/2012 г. по описа на СлРС, сочещи на такива процесуални действия. Поддържа, че своевременното узнаване на образуваното против него заповедно производство е осуетено от брат му Е. И. , поради влошените отношения между двамата. Жалбоподателят бил научил за делото след случайна среща с горното лице, на 21.01.19г. Моли да бъде допусната съдебно – графологична експертиза за установяване авторството на подписа върху молбата от 29.08.2016 г. до ЧСИ М. и за уважаване на всички доказателствени искания, направени с възражението му по чл.423 от ГПК пред окръжния съд.
Отговор на частната жалба е подаден от ответник „О“ Е. , чрез пълномощник юрисконсулт Б. Частната жалба се оспорва като недопустима и неоснователна. Поддържат се доводите, изнесени пред предходната инстанция, за просрочие на възражението, поради изтичане на едномесечния преклузивен срок към датата на подаването му, т.к. поканата за доброволно изпълнение е връчена на жалбоподателя редовно на 03.05.2016г. чрез брат му Г. Г. И. , а възражението е подадено едва на 21.02.19г.
Оспорват се оплакванията за приета от съда дата на узнаване за издадената срещу жалбоподателя заповед за изпълнение- 29.08.16г., когато последният бил подал молба за вдигане на запора от трудовото му възнаграждение. Обяснява се, че съдът е приел датата за последната възможна да бъде начало на едномесечния преклузивен срок за подаване на възражението по чл.423 ГПК от Д. И. Отношенията между братята, изложени в частната жалба се сочат за ирелевантни за спора.
В случай, че съдът приеме възражението за своевременно подадено, се излагат доводи по същество за неоснователността му, тъй като съдържа единствено твърдения за незнанието на Д. И. за издадената срещу него заповед за изпълнение. Страната намира поканата за доброволно изпълнение за надлежно връчена на длъжника, подал по изпълнителното дело и молба за вдигане на запора на трудовото си възнаграждение. Добавя, че е получил тази молба от ЧСИ, за да изрази становище по нея като кредитор. Освен това на 17.10.2016 г. жалбоподателят заедно с брат си Е. посетили офис на дружеството в Б. и депозирали молба вх. № 532/17.10.2016 г. за фотокопиране на документи по кредита, която била уважена. Документите били предадени на Д. И. на 08.11.2016г. при среща с ръководителя на офиса Я. Т. и страните обсъдили споразумение за уреждане на отношенията си, както и варианти на изплащане. Д. И. не бил възразил против договора за поръчителство, който е сред горните документи и не бил заявявал, че не е запознат с издадената заповед за изпълнение. Копията от документите, заверени от ръководителя на офиса били приложени и към жалбата на Д. И. Моли се за присъждане на разноски в настоящото производство.
Ответник „Б“ Е. не е подал писмен отговор на жалбата.
Бургаският апелативен съд, след като разгледа частната жалба, становището на ответната страна и делото, като съобрази закона, за да се произнесе, приема за установено следното:
Частната жалба е своевременно подадена, от надлежна страна, против акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол, допустима е и следва да бъде разгледана. По същество е неоснователна.
Производството пред Сливенския окръжен съд е образувано по възражение на Д. Г. И. по чл.423 ГПК против заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.дело № 4125/2012 г. по описа на СлРС, с оплаквания за ненадлежното им връчване.
С обжалваното тук определение С. окръжен съд е намерил, че възражението е просрочено и е постановил оставянето му без разглеждане. За да достигне до този извод, съдът е приел, че с оглед съдържанието на представената от ответната страна молба, подадена от Д. И. по образуваното срещу него въз основа на процесните заповед за изпълнение и изпълнителен лист изп.дело № 214/2016 г. по описа на ЧСИ М. М. , към датата на входирането й- 29.08.2016 г.- молителят е знаел за издаването им, че това е най-късният установен момент, от който е започнал да тече срокът за подаване на възражението на длъжника по чл.423 ГПК и е изтекъл на 29.09.2016 г., следователно при подаването му на 21.02.2019 г., възражението е било просрочено.
Настоящата инстанция намира определението за правилно и споделя крайния правен извод на окръжния съд, но по различни от изложените съображения.
Съгласно разпоредбата на чл.423, ал.1 ГПК в едномесечен срок от узнаване на заповедта за изпълнение, длъжник, който е бил лишен от възможността да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато заповедта не му е била връчена надлежно; не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на България или не е могъл да узнае своевременно за връчването, поради особени обстоятелства; или поради такива обстоятелства, които не е могъл да преодолее, не е могъл да подаде възражението си.
При установяване на заявените по делото факти, задоволяващи хипотезата на ал.1,т.1 от цитираната норма(връчена ненадлежно заповед), съдът съобразява, че ч.гр.дело № 4125/2012 г. по описа на СлРС, по което на 31.08.12г. е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК срещу длъжниците на Б. Д. ЕАД:кредитополучател Г. Г. И. и поръчителите му- Е. Г. И. и Д. Г. И. тримата с посочен адрес: гр. С., ж.к.“С“ 92-Б-1-1, е унищожено, поради изтекъл срок за архивиране, а извършените от съда и страните по него процесуални действия се установяват от представена справка за движението му от деловодната програма на районния съд.
Видно от нея, на 20.05.2016 г. пред заповедния съд са постъпили възражения по чл.414, ал.1 ГПК против заповедта от всеки от тримата длъжници( вкл. от жалбоподателя). Съдът е изискал данни за датата на връчването на поканите им за доброволно изпълнение от ЧСИ и такива са били предоставени. По делото е приложено копие от поканата за доброволно изпълнение до длъжника Д. И. и от разписката й е видно, че му е връчена от ЧСИ на 03.05.2016 г., по реда на чл.46, ал.1и 2 от ГПК, чрез брат Г. , със задължение за предаване, на адреса в гр. С., посочен в заповедното дело. Това обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя. Двуседмичният срок за редовно депозиране на възражението на длъжника по чл.414, ал.1 от ГПК срещу така заявеното вземане изтича на 17.05.16г. С разпореждане на СлРС от 11.10.2016 г., подаденото от Д. И. на 20.05.16г. възражение по чл.414, ал.1 ГПК е прието за просрочено и не е зачетено.
Страните по делото не спорят по факта, че кредитополучателят и главен длъжник на банката - Г. И. , настоящият жалбоподател- негов поръчител и другият поръчител по кредита- Е. И. , са братя, че адресът в гр. С., на който е връчена поканата от ЧСИ до Д. И. е местоживеене на брата Г. И. , както и това, че при сключването на договора за поръчителство на 17.02.2010г. пред банката и двамата поръчители са се заявили за живущи на този адрес.
С оглед горното, съдът намира връчването на поканата за доброволно изпълнение на длъжника Д. И. от дата 03.05.16г. за редовно.
Доводите на жалбоподателя в подкрепа на обратното не се споделят от настоящия състав. Д. И. отрича да е знаел за кредитния договор на Г. И. , както и да е сключвал договор за поръчителството му и счита уведомяването си за издадената заповед за изпълнение от 03.05.16г. за нередовно само по причина, че има постоянен адрес по лична карта, издадена през 2014г., в с. З..
В чл.38 от ГПК обаче, като адрес за връчване на съобщения на страната изрично се възприема посочения по делото такъв, а когато адресатът не е намерен на него, съобщението се връчва на настоящия му адрес. При липса на такъв- на постоянния. Чл.46 ал.1 ГПК пък сочи, че когато съобщението не може да бъде връчено лично на адресата, то се връчва на друго лице, което е съгласно да го приеме и в ал.2 на същата норма се заявява кои могат да бъдат тези лица, а в ал.3- кои не.
Данните по делото установяват, че при посещението на връчителя на заявения от длъжника пред банката-кредитор адрес по местоживеене в гр. С., посочен и в заповедното производство, Д. И. не е открит лично, но е открит неговия брат Г. , живущ на адреса, който на 03.05.16г. приема поканата със задължение да я предаде на адресата, при условията на чл.46, ал.1 и 2 от ГПК. Получателят не е насрещна страна по делото, не е посочен за заинтересовано лице, на което съобщение да не се връчва, намира се в заповедното производство в същото процесуално качество като Д. И. , освен това не е направил възражение, че адресатът е напуснал жилището и има друго местоживеене. Жалбоподателят също така не е твърдял влошени отношения с този свой брат, които да създадат съмнения, че той не е изпълнил поетото пред връчителя задължение да предаде на адресата поканата на ЧСИ за доброволно изпълнение.
Настоящият съд счита, че обстоятелството, че физическото лице има регистриран настоящ и/или постоянен адрес не го лишават от възможността да се установи трайно да живее на трето място, респективно да посочи друг адрес за връзка при създаване на облигационни отношения. Този си извод съдът подкрепя и с аргументите, които споделя, изложени в мотивите на определение №688 от 24.09.14г. по ч.гр.д. №5160/ 14г. на ІІІ Г. О. ГК на ВКС, че „постоянният адрес, не означава адреса, на който живее лицето, а именно последният е от значение за редовността на връчването по чл.46, ал.2 ГПК, която разпоредба изрично посочва чрез кои „други лица“ може да се извърши връчването“.
Само за пълнота на изложението съдът добавя, че извършена в Национална база данни “Н“ служебна справка не установява към датата на сключване на договора за поръчителство регистриран постоянен адрес на Д. И. Този в с. З. е обявен от него за постоянен едва от 08.04.14г., но за настоящ - от 27.11.08г., което означава, че при сключването на договора за поръчителство длъжникът сам е избрал да посочи на банката като свое местоживеене не адреса си в с. З., а този в гр. С., на който е съдебно призован. Принципът на добросъвестността при създаването на облигационните отношения изключва упражняването на правата на едната страна да злепостави другата страна по сделката, следователно жалбоподателят не може да се позове на нередовно връчване на книжа на адрес, който сам е заявил.
С оглед горното съдът намира неоснователно оплакването, че жалбоподателят е бил лишен от възможността да оспори вземането на кредитора във визирания от закона срок. Редовното връчване на ПДИ е предпоставка за упражняване на предвиденото от закона( чл.414, ал.1 ГПК) право длъжникът да подаде възражение срещу заявеното спрямо него вземане на кредитора и изключва правото за подаване на възражение по чл.423 ГПК. В тази връзка е без значение за разрешаването на казуса дали подаденото в районния съд на 20.05.16г. от името на жалбоподателя възражение по чл.414 ГПК е било подписано от него или от друго лице без пълномощия. Така или иначе, възражението е просрочено и не произвежда предвидения от закона процесуален ефект, а друго подадено в срок няма. Пропускането на посочената възможност обаче осуетява упражняването на правото на длъжника за възражение по чл.423 ГПК. Затова подаденото от Д. И. пред СлОС такова е лишено от правен интерес и е недопустимо.
Щом това е така, съдът не следва да обсъжда наличието на останалите предпоставки за допустимост на възражението по чл.423 от ГПК, включително да проверява автентичността на оспорената от Д. И. молба от 29.08.2016 г., адресирана до съдебния изпълнител. Но за пълнота на изложението съставът отбелязва, че ако връчването на поканата за доброволно изпълнение бе нередовно, представената от ответниците пред БАС молба, изходяща от Д. И. и Е. И. , подадена до колекторската фирма О. “Ф“ Е. на 17.10.16г., с която „ в качеството си на поръчители“ И. са поискали копие от сключения на 07.12.07г. договор за кредит, както и документът от 08.11.16г., с който жалбоподателят удостоверява ръкописно и с полагането на личен подпис получаването на копие от кредитния договор, анекса към него и договора за поръчителство от 17.02.10г., биха подкрепили категорично изводите на първата инстанция, че Д. И. е знаел за дълга си към банката повече от две години преди да подаде възражението по чл.423 от ГПК против заповедта по чл.417 ГПК на Сливенски районен съд. Т.е. възражението щеше да е недопустимо като просрочено.
При така формираните изводи по фактите и приложимото право, съдът приема, че не следва да удовлетворява доказателствените искания на жалбоподателя за разпит на свидетели и за назначаване на графологична експертиза.
Изнесените констатации обобщават извод, че частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Резултатът от делото обуславя уважаването на заявеното от ответника по частната жалба( О. Ф. ) искане за присъждане на сторените в тази инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.78, ал.3 и 8 от ГПК, които съдът определя в размер на 50 лв., съобразен с невисоката степен на фактическа и правна сложност на делото, с провеждането му в закрито съдебно заседание и с предписаното в чл. 37 от ЗПП, вр.чл.25а от Наредбата за заплащане на правна помощ.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд – Б. :
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Д. Г. И. , подадена против определение №319/01.04.2019г. по ч.гр.дело № 171/2019 г. по описа на С. окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Г. И. с ЕГН **********, от с. З., ул.“. №3, община С., област С. да заплати на „О“Е. , с ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „О“, бул. „К“ №*, ет.* съдебно деловодни разноски по к.ч.гр.д. №213/19г. по описа на Апелативен съд Б. , представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 50 лв.(петдесет лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: