РЕШЕНИЕ
№ 2059
гр. Пловдив, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330102302 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „ЮБЦ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България” № 81, вх. В, ет. 8, представлявано от Ю.Ц. чрез пълномощник адв. В.Г., е
предявил против М. СТ. П., ЕГН: **********, от *************, иск за признаване на
установено, че ответникът дължи присъдената по частно гр. дело № 9991/ 2020 г. на ПРС, X
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 260141/
18.08.2020 г., сума от 119, 91 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване
на договор с клиентски номер **********/ 16.03.2017 г., сключен с „БТК“ ЕАД, ЕИК:
*********, прехвърлена с договори за цесия, първо на „С.Г.Груп“ ЕООД, ЕИК: *********- с
договор от 16.10.2018 г., а в последствие- и на ищеца, с договор от 01.10.2019 г., дължима по
фактура № **********/ 22.07.2017 г., за периода 22.06.2017 г.- 21.07.2017 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на постъпване на заявлението в съда- 13.08.2020 г.
до изплащане на вземането.
В исковата молба за твърди, че по частно гр. дело № 9991/ 2020 г. на ПРС, X гр. с-в, в
полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, връчена на
длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като в указания срок се предявявал
установителен иск. Претенцията произтичала от договор между ответника и „БТК“ ЕАД,
ЕИК: *********, вземането по който било прехвърлено с договор за цесия от 16.10.2018 г.
на „С.Г.Груп“ ЕООД, ЕИК: *********, а в последствие- и на ищеца, с нова цесия от
1
01.10.2019 г. Към договора за електронни съобщителни услуги имало и допълнително
споразумение от 16.03.2017 г., като за неплатените суми били издавани фактури. Според ОУ
на оператора при неплащане в срок, било налице неизпълнение на потребителя и операторът
имал право да прекрати едностранно договора. В тази връзка се издала фактура №
**********/ 22.07.2017 г. за сумата от общо 221, 06 лева, от която обаче се търсят само 119,
91 лева- неустойка в трикратния размер на месечния абонамент. Договорът бил прекратен
предсрочно на 27.06.2017 г., като неустойката представлявала санкция за неизпълнение на
задълженията на абоната. Вземането по договора било прехвърлено с цесии, като то
фигурирало като приложения към тях и нямало пречка длъжникът да бъде уведомен чрез
пълномощник на стария кредитор, особено когато той бил неизправната страна. Възражения
той можел да прави само, ако бил платил на стария кредитор, но в случая това не било така.
Моли за признаване съществуването на вземането по заповедта. Претендират се и разноски.
В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище
по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения представител на
ответника, в който се излагат съображения за неоснователност на претенцията. Твърди се, че
длъжникът не бил уведомен за цесията. В случая имало две цесии, но пълномощното на
първоначалния цесионер било бланково и не пораждало правни последици, поради което и
ищецът не бил придобил права в тази връзка. Освен това, искът за неустойка бил погасен по
давност, защото след прекратяване на договора и издаване на фактурата, а и от падежа й-
07.08.2017 г. неустойката вече била изискуема, като заявлението по заповедното дело било
депозирано в съда на 13.08.2020 г. Моли за отхвърляне на иска. За съдебното заседание
особения представител на ответника представя писмено становище.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните
доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 260141/ 18.08.2020 г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № 9991/ 2020 г. на ПРС, X гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца сумата от 119, 91 лева, представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор с клиентски номер **********/ 16.03.2017 г., сключен
с „БТК“ ЕАД, ЕИК: *********, прехвърлена с договори за цесия, първо на „С. Г. Груп“
ЕООД, ЕИК: *********- с договор от 16.10.2018 г., а в последствие- и на ищеца, с договор
от 01.10.2019 г., дължима по фактура № **********/ 22.07.2017 г., за периода 22.06.2017 г.-
21.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на постъпване на
заявлението в съда- 13.08.2020 г. до изплащане на вземането, както и разноските по делото в
общ размер на 205 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от
ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в
месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен
срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Като писмени доказателства по делото са приети договори за цесия и приложения към
тях, ведно с уведомление и потвърждение, както и договор за мобилни услуги, общи
2
условия на оператора и фактури.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
На първо място, следва да се посочи, че ищецът е активно легитимиран да предяви
процесния иск. Договорите за цесия са действителни, като в приложенията към тях се
съдържа въпросното вземане, прехвърлено след настъпване на изискуемостта му по
договора за мобилни услуги. В договора или в ОУ към него няма предвидена забрана
операторът да прехвърли правата си по договора на трето лице, поради което в случая не е
налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Без значение в случая е това, че
уведомлението за цесията е изготвено от ищеца, независимо от нормата на чл. 99 ал. 4 от
ЗЗД, според която прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня,
когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка
уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това
(както е станало тук- пълномощно на лист 37 гръб), доколкото не се касае за лично и
незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за
прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно,
ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово
пълномощие. От представеното по делото пълномощно е видно, че ищецът е бил овластен от
кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за
това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението,
извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно,
действително и поражда правните си последици. Отделно от това, с връчването исковата
молба с приложенията й лицето вече се счита за уведомено за цесията, доколкото се явява
известéно, че има нов кредитор, като в случая е без значение, че ответникът се представлява
от особен представител, доколкото адвоката може да получава всички уведомления от името
и за сметка на страната. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на
съдебно производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е
извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от
отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за
прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на
ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в конкретния случай се налага
еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя
легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да
претендира търсените суми в качество на цесионер.
Видно от представения договор за мобилни услуги, между „БТК“ ЕАД и ответника е
възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което операторът е
предоставил на абоната телефонни номера, при съответни месечни такси и срокове на
действие на договора, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугата-
абонаментни такси и вноски. В договора се съдържа описание на тарифните планове и
ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната и последиците от
неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки. Договорът откъм съдържание
3
отговаря на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като той
включва необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а
липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна
част. Те са приети с положения подпис на абоната, който по този начин е декларирал, че е
запознат с тях и е получил екземпляр от същите. Оттук следва, че не са налице основанията
за наличие на предпоставките за нищожност на договорите за мобилни услуги поради
противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна страна и
обвързват страните с договорените им задължения.
Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в
негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират
писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е
достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво
отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура
и приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и
стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни
суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не
фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали
фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, според публично
известните ОУ операторът предоставя срок от издаване на фактурата за доброволното й
плащане, а след това и допълнителен срок за оспорване на дължимите суми, ако те са били
формирали неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое право. След като
клиентът има сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и
насрещно такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за
осъждането му да заплати ползваните услуги. Нещо повече, задължението за заплащане на
услугите произтича от самото сключване на договора, като в него са посочени избраните
абонаментни планове и размерите на месечните такси. Плащането се дължи независимо от
това дали съответните мобилни услуги (разговори, смс, интернет) са ползвани или не, тъй
като при всички положения абонаментна такса при действащ договор винаги ще се дължи,
като вече ползването на отделните услуги, в случай че има начислено такова, подлежи на
доказване и остойностяване. Потребителят по време на действие на договора, когато
принципно за него би могла да се породи възможността, не е оспорил (няма такива данни по
делото) обстоятелството, че мобилният оператор не е изпълнил своите задължения, нито пък
е възразил срещу фактурите или цената на услугите, вписана в тях, поради което следва да
се приеме, че той е приел изпълнението на ищеца, за което пък ще дължи съответното му
възнаграждение.
Предмет на делото обаче е само претенция за неустойка, но в тази връзка съдът намира, че
неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за
ответника. Макар в договора и в ОУ на оператора да е предвидено, че при неплащане в срок
на издадените фактури за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора,
което е и основанието за начисляване на неустойка, възлизаща в размер на сумата от
стандартните за съответната програма три месечни абонаментни такси, подобна клауза
4
противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза
извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на
самата услуга и евентуалните вреди на търговеца. Доколкото противоречието е още при
уговарянето, то въобще не е налице валидна клауза за тази неустойка и същата не е
породила действие.
Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така
функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В
конкретния случай уговореният размер на неустойката макар и да не е равен на цената на
самата услуга за оставащия период от договора, позволява на доставчика да получи цената
на абонамента за три месеца напред, независимо от това, че след прекратяването той не
предоставя услугата. Още повече, че неустойката се начислява в размер на стандартната, а
не на преференциалната месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се
създават условия за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за
справедливостта. Такава неустойка поради неизпълнение, дължима макар и само в размер на
три абонаментни вноски по стандартния план на договорите, противоречи на добрите нрави
по смисъла на чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се явява
неоснователен.
Относно размера на неустойката по договора според фактура № **********/ 22.07.2017 г.
тя е в общ размер на 119, 91 лева, за която сума обаче искът се явява неоснователен и следва
да се отхвърли.
При това положение, не е необходимо да се обсъждат останалите доводи на страните,
доколкото независимо от тях, искът при всички положения ще се яви неоснователен. Така в
заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца не е съществувало съответното
парично вземане, по отношение на което е била издадена заповед за изпълнение.
Предвид изхода на делото- отхвърляне на исковата претенция, ответникът на основание
чл. 78 ал. 3 от ГПК принципно има право на разноски. Същият обаче не представя
доказателства за направени такива, а и производството е проведено в негово отсъствие, чрез
назначен му особен представител. На този адвокат се дължи внесеното му възнаграждение
за осъществената защита, независимо от изхода на делото, като ще му бъде издаден РКО за
съответната сума, както е поискано от него. Направените от ищеца разноски пък си остават
за негова сметка, без да бъдат възлагани на другата страна.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЮБЦ” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 81, вх. В, ет. 8, представлявано от Ю.Ц., против
5
М. СТ. П., ЕГН: **********, от *************, иск за признаване на установено, че
ответникът дължи на ищеца присъдената по частно гр. дело № 9991/ 2020 г. на ПРС, X гр. с-
в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 260141/
18.08.2020 г., сума от 119, 91 (сто и деветнадесет лева и деветдесет и една стотинки) лева,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор с клиентски номер
**********/ 16.03.2017 г., сключен с „БТК“ ЕАД, ЕИК: *********, прехвърлена с договори
за цесия, първо на „С.Г.Груп“ ЕООД, ЕИК: *********- с договор от 16.10.2018 г., а в
последствие- и на ищеца, с договор от 01.10.2019 г., дължима по фактура № **********/
22.07.2017 г., за периода 22.06.2017 г.- 21.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата
от датата на постъпване на заявлението в съда- 13.08.2020 г. до изплащане на вземането.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____________/п/___________
6