Р Е Ш Е Н
И Е
№ 2493/16.12.2021г.
гр. Пловдив, 16 декември 2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД-ПЛОВДИВ, ХХI касационен
състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ЙОРДАН РУСЕВ
при
секретаря П. Ц. и участието на
прокурора К. Д., като разгледа КАД № 2822 по описа
на съда за 2021г., докладвано от съдия Й.
Русев, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.
Образувано
е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 1681/13.08.2021г. по адм.
дело № 754/2021г. на Административен съд – Пловдив, VII състав, с което е
осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София /ГДИН/ да
заплати на Л.Г.Б. сумата от общо 5 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора – Пловдив в
периодите от 01.06.2015г. до 12.06.2016г., от 24.11.2017г. до 15.10.2019г. и от
01.07.2020г. до 22.03.2021г., като са отхвърлени исковите претенции до пълния
им размер от общо 20 000 лева и за останалите периоди в обхвата на
претендираните от 01.06.2015г. до 30.06.2016г., от 01.11.2017г. до 31.10.2019г.
и от 01.07.2020г. до 22.03.2021г., както и претенциите в размер на общо 9 000
лева, за понесени от Б. неимуществени вреди от бездействията на затворническата
администрация в Арест – Пловдив за периодите от 01.04.2015г. до 01.06.2015г.,
от 01.09.2017г. до 01.11.2017г. и от 01.12.2019г. до 01.07.2020г. и претенцията
в размер на 3 000 лева, за понесени от Б. неимуществени вреди от бездействията
на затворническата администрация в ЗО “Смолян“ за периода от 30.06.2016г. до
31.03.2017г. Със същото решение е осъдена ГДИН да заплати на адв. М. сумата от
231,81 лева, представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.
2 от ЗА, съразмерно на уважената част от иска, като е оставено без уважение
искането на ГДИН за присъждане на разноски по делото.
Първата касационна жалба е подадена
от Л.Г.Б. чрез адв. М., като се твърди неправилност на съдебното решение като
постановено в противоречие с материалния закон, необоснованост и съществени
нарушения на съдопроизводствените действия – касационни основания по чл. 209,
т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща
отхвърления размер на предявените искове и вместо него да постанови друго по
същество, с което да се осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер. В съдебно
заседание жалбоподателят заявява, че присъденото му обезщетение е недостатъчно
за така установените нарушения, поради което иска да бъде увеличено.
Ответникът по тази касационна жалба
- ГДИН – гр. София не изразява становище по допустимостта и основателността й.
Втората касационна жалба е подадена
от ГДИН – гр. София, чрез процесуален представител юриск. Ч., който обжалва
решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на Б. обезщетение
за причинени неимуществени вреди в размер на 5 000 лева. В жалбата са наведени
доводи, че в обжалваните части решението е неправилно и необосновано -
касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде
отменено и бъде отхвърлен предявеният иск, алтернативно прави искане решението
да бъде изменено, като присъденото обезщетение бъде намалено до 500 лева.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по тази касационна жалба
– Л.Г.Б. не изразява становище по допустимостта и основателността й.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на подадените
касационни жалби, като искането от съда е да бъдат оставени без уважение,
съответно решението на Административен съд – Пловдив – потвърдено.
Пловдивският административен съд –
Двадесет и първи състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност наведените
с жалбите касационни основания, намира за установено следното.
Касационните жалби са предявени от
надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно за
тях, подадени са в срок, поради което са ДОПУСТИМИ. Разгледани по същество,
същите са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Производството по адм. дело №
754/2021г. по описа на Административен съд – Пловдив, VII състав се е развило
по искова молба на Л.Г.Б. срещу ГДИН – София за присъждане на сумата от общо 32
000 лева, както следва: 2 000 лева за периода от 01.04.2015г. до 01.06.2015г.,
в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярка
за неотклонение „задържане под стража“ в Арест – Пловдив; 2 000 лева за периода
от 01.09.2017г. до 01.11.2017г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в Арест
– Пловдив; 5 000 лева за периода от 01.12.2019г. до 01.07.2020г., в резултат на
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярка за неотклонение
„задържане под стража“ в Арест – Пловдив; 5 000 лева за периода от 01.06.2015г.
до 30.06.2016г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив; 10 000
лева за периода от 01.11.2017г. до 31.10.2019г., в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в
Затвора – Пловдив; 5 000 лева за периода от 01.07.2020г. до 22.03.2021г., в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
„Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив; 3 000 лева за периода от
30.06.2016г. до 31.03.2017г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затворническо
общежитие “Смолян“. Твърденията на Б. са за нарушени права по чл. 3 от
Европейската конвенция за защита на правата на човека /ЕКЗПЧ/, като по време на
пребиваването му в Арест – Пловдив навежда твърдения, че не му е била осигурена
достатъчно жилищна площ, както и достатъчно пряка слънчева светлина, поради
малките прозорци в килиите и при всяко свиждане с негов близък или адвокат е
бил принуждаван да се съблича. По отношение на престоя в Затвора – Пловдив
оплакванията са, че са липсвали елементарни битови и хигиенни условия, а именно:
липса на достатъчно жилищна площ /не е надвишавала 3 кв.м./; липса на
вентилация, довела до задух и кашлица у ищеца; лошо състояние на тоалетните /с
неработещи казанчета, липса на прегради, липса на работещи чешми или
умивалници, липса на шумоизолирана тоалетна/; лошо състояние на банята /на
л.св. се налага да се къпят по 30-40 заедно и при работещи 5-6 душа, от които
тече или гореща или ледено студена вода с лошо качество, която не става за
пиене, което от своя страна е довело до вирусни инфекции и заболявания у
ищеца/; липса на достатъчно осветление и проветряване, поради наличието само на
един прозорец в килията, който е залостен и покрит с решетки; липса на външна
изолация, водеща до ниски температури през зимата; непредоставяне на дебели
завивки; спалното бельо се сменяло много рядко, предпоставящо развъждане на
дървеници и бълхи, вследствие на което ищецът постоянно имал обриви по тялото и
крайниците; наличие на мухъл и плесен в килиите; липса на водена индивидуална и
корекционна работа, както и неосигуряване на възможност да участва в програми
за въздействие за индивидуална и групова работа, довело до поведенческа и
личностна криза; лишаване от адекватно медицинско обслужване по отношение на
Хепатит С, от което заболяване ищецът страда, в т.ч. неосигуряване на
необходимите лекарства и подходяща хранителна диета. А по отношение на престоя
в ЗО “Смолян“ единственото твърдение е за пренаселеност и лишаване от адекватно
медицинско обслужване по отношение на Хепатит С, от което заболяване ищецът
страда, в т.ч. неосигуряване на необходимите лекарства и подходяща хранителна
диета.
С оглед обстоятелствата, изложени в
исковата молба и становищата на страните в хода на делото, както и във връзка с
дадените указания за подлежащите на установяване факти и обстоятелства и
последиците от недоказването, е дадена възможност да се ангажират
доказателства, в т.ч. и съдът на основание чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС служебно е
изискал такива, като са събрани относимите към предмета на спора. Със
събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка.
С обжалваното решение съдът, след
обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл. 284 от ЗИНЗС е
стигнал до извод, че така предявените искови претенции са частично доказани и
основателни.
По отношение на първия исков период
/01.04.2015г. – 01.06.2015г./ съдът е установил, че Б. *** само в периода от
16.04.2015г. до 18.05.2015г., поради което в останалата част, а именно за
периодите от 01.04.2015г. до 15.04.2015г. и от 19.05.2015г. до 01.06.2015г. е
приел, че искът е недоказан и съответно е отхвърлил исковата молба в тази част,
доколкото не е установено в тези периоди ищецът да е пребивавал в посоченото от
него заведение, а именно Арест – Пловдив. По отношение на периода, в който е установено,
че лицето действително е пребивавало на територията на Арест – Пловдив, а
именно от 16.04.2015г. до 18.05.2015г., с оглед направени от ответника изрични
възражения за погасяване по давност на исковата претенция в съответствие с
разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД, съдът е приел, че след като от 19.05.2015г.
/датата на преустановяване на незаконосъобразните действия и/или бездействия/
до датата на предявяване на иска – 22.03.2021г. е изтекла петгодишна давност,
то вземането следва да се счита погасено и искът в тази му част, а именно от
16.04.2015г. до 18.05.2015г. подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
Като краен резултат исковата претенция в размер на 2 000 лева за понесени от Б.
неимуществени вреди от бездействията на затворническата администрация в Арест –
Пловдив за целия първи период, а именно от 01.04.2015 г. до 01.06.2015 г. е
отхвърлена като неоснователна и недоказана.
По отношение на следващите искови
периоди, за които се претендира, че лицето е било в Арест – Пловдив, а именно
от 01.09.2017г. до 01.11.2017г. и от 01.12.2019г. до 01.07.2020г., от събраните
по делото доказателства е установено, че Б. *** на 29.09.2017г. и е преместен в
Затвора – Пловдив на 24.11.2017г., т.е. до 23.11.2017г. е бил в ареста,
впоследствие отново е постъпил на 12.12.2019г. и е преместен в Затвора –
Пловдив на 19.06.2020г., т.е. до 18.06.2020г. е бил в ареста. С оглед на това е
прието, че от 01.09.2017г. до 28.09.2017г., съответно от 01.12.2019г. до
11.12.2019г. и от 19.06.2020г. до 01.07.2020г., не се установява ищецът да е
пребивавал на територията на Арест – Пловдив, поради което и за тези периоди,
исковете са приети за недоказани. По отношение на периодите от 29.09.2017г. до
01.11.2017г. /доколкото това е крайната дата на този исков период/ и от
12.12.2019г. до 18.06.2020г., за които е установено, че Б. действително е бил в
Арест – Пловдив, не са установени извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от
страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Прието е в тази връзка, че в
тежест на ищеца е да проведе главно и пълно доказване на твърдяните от него
нарушения, които по отношение на пребиваването му в ареста са за неосигурена
достатъчно жилищна площ, както и достатъчно пряка слънчева светлина, поради
малките прозорци в килиите, както и че при всяко свиждане с негов близък или
адвокат е бил принуждаван да се съблича. От събраните в хода на съдебното
производство доказателства съдът е установил, че по време на престоя на ищеца в
Арест – Пловдив в килиите, в които е пребивавал, на всеки задържан е била
осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м. Б. е пребивавал в спално
помещение № 224 и в спално помещение № 103 и двете с площ от 14,74 кв.м., в
които са били настанявани три задържани лица, на които е била осигурена пряка слънчева
светлина чрез наличния в килията прозорец с размери 150/150 см., който е с
отваряемо крило и чрез който при желание на задържаните лица може да се
извършва проветряване. Установено е съща така, че в Арест – Пловдив е изградена
и функционира вентилационна система, посредством която въздухът от помещенията
се извежда навън и се вкарва свеж въздух, съответно чрез изградена модерна
система за диференцирано дневно и нощно осветление, се осигурява необходимата
осветеност. Така представените справки не са оспорени от ищеца, не са
ангажирани и други доказателства в подкрепа на твърденията му, поради което и
същите са приети за недоказани. По отношение на следващото оплакване за престоя
на ищеца в Арест – гр.Пловдив, а именно, че е бил принуждаван да се съблича гол
преди свиждане с адвокат или свои близки, е мотивирано, че въпреки указаната на
ищеца доказателствена тежест, от негова страна не са ангажирани доказателства в
подкрепа на тези му твърдения, поради което и същите са приети за недоказани. В
заключение съдът е приел, че исковите претенции в размер съответно на 2 000
лева и 5 000 лева за понесени от Б. неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Арест – Пловдив за периодите от 01.09.2017г. до
01.11.2017г., съответно от 01.12.2019г. до 01.07.2020г., следва да се отхвърлят
като неоснователни и недоказани.
Отхвърлена е и исковата претенция в
размер на 3 000 лева за понесени от Б. неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в ЗО “Смолян“ за целия период, а именно от
30.06.2016г. до 31.03.2017г. като неоснователна и недоказана. Мотивирано е в
тази връзка, че за периода 18.03.2017г. – 31.03.2017г. не се установява ищецът
да е пребивавал в това затворническо заведение, а по отношение на останалите периоди
от 30.06.2016г. /доколкото това е началната дата, посочена от ищеца/ до
17.03.2017г., за които е установено, че лицето е пребивавало в ЗО “Смолян“, от
събраните по делото доказателства не са доказани извършени нарушения на чл. 3
от ЗИНЗС от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, тъй като по време на
престоя на ищеца в ЗО “Смолян“ в килията, в която е пребивавал, на всеки л.св.
е осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м., защото е пребивавал в спално
помещение № 111, което е с площ от 31,35 кв.м., т.е. за 7 л.св., в което са
били настанявани до 7 л.св. включително с него. По отношение на следващото
оплакване за престоя на ищеца в ЗО “Смолян“, а именно лишаване от адекватно
медицинско обслужване по отношение на Хепатит С, от което заболяване ищецът
страда, в т.ч. неосигуряване на необходимите лекарства и подходяща хранителна
диета, въпреки указаната на ищеца доказателствена тежест, от негова страна не
са ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, поради което и
същите са приети за недоказани.
По отношение на исковите претенции,
касаещи периодите, в които Б. твърди, че е пребивавал в Затвора – Пловдив,
съдът е приел, че не е доказано от 13.06.2016г. до 30.06.2016г., от
01.11.2017г. до 23.11.2017г. и от 16.10.2019г. до 31.10.2019г. същият да е
пребивавал в това затворническо заведение, поради което и в тази част същите са
отхвърлени. В останалата им част, а именно от 01.06.2015г. /доколкото това е
началната дата на исковия период/ до 12.06.2016г. /след която дата е бил преместен
в ЗО “Смолян/ е установено, че са налични справки единствено за помещенията, в
които е пребивавал ищецът и условията в тези помещения, но не и за броя л.св.,
настанени в тях, поради което е прието, че за така посочения период от общо 378
дни, ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. За периода от 24.11.2017г.
до 15.10.2019г. е установено, че за част от него, а именно от 24.11.2017г. до
30.11.2017г., когато е бил настанен в ПО, в спално помещение ОП-2, както и от
01.12.2017г. до 31.03.2018г., когато е бил настанен в спално помещение №12 в
Шеста група, също липсват данни за настанените л.св. в тези помещения. А за
периодите, за които са предоставени данни, е установено, че за период от общо
278 дни жизненото пространство на ищеца не е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека. За
третия период - от 01.07.2020г. /доколкото това е началната дата на този исков
период/ до 22.03.2021г. за период от общо 213 дни също жизненото пространство
на ищеца не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на
Европа и от Съда по правата на човека.
Решаващият съд е приел също така за
установено извършено нарушение чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС, тъй като във всяко
едно спално помещение, в което е пребивавал Б., не му е било осигурено
необходимото количество дневна светлина и възможност за естествено проветряване,
доколкото площта на наличните в килиите прозорци, не отговаря на предвидените
стандарти в чл. 113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за
устройство на отделните видове територии и устройствени зони, като е кредитирал
и показанията на разпитаните по делото свидетели Рангелов и Василев.
Като доказани са приети твърденията
в исковата молба за работещи само 5-6 душа, както и за лошото състояние на
банята, тъй като от страна на ответника не са представени доказателства за
обратното, а и свидетелят Василев е заявил, че работят само 3-4 душа, като
едновременно пускат по 30 л.св., което прави невъзможно къпането на всички
л.св.
По идентичен начин съдът е приел и
че на л.св. не са предоставяни дебели завивки, както и че спалното бельо се е
сменяло много рядко, тъй като от страна на ответника не са представени никакви
данни в тази връзка – нито дали и какво спално бельо е раздавано на л.св., нито
какъв е бил редът за неговата смяна, още малко пък какъв е бил редът за
изпирането му при положение, че разпитаните по делото свидетели са заявили, че
раздаваният прах за пране е малко, пералнята не работи, поради което и се
налага да изпират дрехите си в килиите, в които са настанени и в легени,
закупени от тях самите.
Като недоказани обаче са приети
останалите твърдения на ищеца. Мотивирано е в тази насока, че не са установени
данни да има дървеници и бълхи, тъй като от страна на затворническата
администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично
дезинфекция, дезинсекция и дератизация през целия исков период, а от страна на
ищеца не се твърди и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания
за хигиената в помещенията в Затвора – Пловдив, в т.ч. и за наличието на
инсекти и гризачи в тях, както и мухъл и плесен. Констатирано е, че няма
нарушение и на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като всички помещения, в които е
пребивавал Б. /стая № 52 и стая № 65 в Пета група, стая № 33 в Трета група,
както и в стая № 9 и стая № 12 в Шеста група и в ПО в стая ОП-2/ са разполагали
със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, а по отношение наличието
на топла течаща вода, от приложеното от ответника становище е установено, че в
Затвора – Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за
разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, освен
това, същият като работещ е имал достъп до баня всеки работен ден, като в
подкрепа на тези твърдения съдът се е позовал и на показанията на разпитаните
по делото свидетели, в т.ч., че нито от един от тях не е посочил на л.св. да е
било ограничено правото на уединение. Твърденията за лошо качество на питейната
вода също са приети за недоказани, а по отношение на твърдените заболявания, е
констатирано, че липсват каквито и да било данни, това да е било факт, т.е.
ищецът да се е разболял вследствие пиенето на вода от чешмите. Що се отнася до
хигиената в Затвора - Пловдив, от приетите по делото справки и становища е
установено от съда, че хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата,
настанени в тях, което е потвърдено и от показанията на разпитаните свидетели,
от които е установено, че макар в ограничени количества, на л.св. са били
раздавани препарати за целта, в т.ч. същите са разполагали с възможността да
закупят такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им бъдат
предоставени от техните близки. Съдът е приел, че не са събрани достатъчно
доказателства и да е било прекалено студено през зимата в Затвора – Пловдив, а
и от представено от Затвора – Пловдив становище се установява, че отоплението
се осъществява чрез централно локално парно отопление и няма данни на л.св. да
са били раздавани печки, в каквато насока са твърденията на свидетеля Рангелов.
Решаващият съд е приел за недоказани твърденията досежно липсата на
индивидуална и корекционна работа с ищеца, като се е позовал на представено от
ответника становище, съгласно което ищецът през по-голямата част от престоя си
в Затвора – Пловдив е бил назначен на работа, отделно от това, същият не е
изявявал желание и не е участвал в групови работи, същевременно обаче с него са
провеждани беседи и разговори по различни поводи – при планиране на присъдата,
за участие в групова работа и мотивиране за започване на работа, при желание от
негова страна и др. Обсъдени са и показанията на разпитаните по делото
свидетели, но съдът е приел същите за противоречиви, тъй като единият свидетел
е заявил, че с ищеца е водена корекционна работа, но обратното е заявено от
другия, а именно, че такава не е водена. И най-сетне, по отношение на
твърденията за липса на медицинско обслужване, вкл. неосигуряване на
необходимите лекарства и диетична храна, съдът е приел, че не е установено от
събраните по делото доказателства при постъпванията си в Затвора – Пловдив Б.
да е заявил, че е болен от Хепатит С, както и че се нуждае от някакво лечение
и/или диспансеризация, още по-малко от диетична храна. Обсъдени са и
показанията на разпитаните по делото свидетели, като съдът е приел, че от една
страна същите са твърде общи и говорят по принцип за медицинското обслужване в затвора,
а от друга, свидетелят Василев предполага, че след убождане, ищецът май се е
разболял от Хепатит С, но въпреки това посочва, че е бил извикан лекар, който
го е прегледал и му е дал антибиотици да пие, т.е. по отношение на единственото
медицинско оплакване, на което Василев е бил пряк свидетел, е установено, че
ищецът е получил медицинска помощ, в т.ч. му е било назначено лечение,
осигурени са му били и необходимите лекарства. Тук съдът се е позовал и на
медицинската справка, представена от медицинския център към Затвора – Пловдив,
в т.ч. и на липсата на данни ищецът да е търсил медицинска помощ.
Въз основа на така приетото,
решаващият съд е заключил, че са налице незаконосъобразни бездействия от страна
на служителите на ГДИН само по отношение на конкретно установените и доказани
факти по делото, като по този начин е достигнал до извода, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3
ЕКЗПЧОС и съобразявайки се с продължителността, характера и интензивността на
претърпените от Б. неимуществени вреди и отражението върху психическото му
здраве, и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е определил обезщетение в общ
размер на 5 000 лв. за всички периоди.
Решението на съда е валидно,
допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на
исковите претенции, така и по отношение на определения размер на обезщетението.
Видно от мотивите на съдебния акт,
първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ. Неоснователно в
тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал
наличието на вреди и причинно-следствена връзка между лошите условия и
твърдените вреди от ищеца, т.е., не е приложил елементите от фактическия състав
на чл. 1 от ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано. В
случая съдът е процедирал правилно, като е приложил както нормата на чл. 284 от ЗИНЗС, така и нормата на чл. 3 от ЕКПЧ – разпоредба от международен договор,
чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон /чл. 5, ал. 4 от
КРБ/, а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в практиката
по чл. 3 на ЕКПЧ. Съгласно цитираните правни норми деликтната отговорност на
държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца /по
аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК/ е да проведе
главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на
органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доказването на настъпването на
неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела
оборима презумпция, обаче не подлежи на главно доказване от ищеца, а на
оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде
пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на
фактическия състав на деликтната отговорност – причинна връзка между
нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат.
Казано по друг начин, в
производството по чл. 284 от ЗИНЗС настъпването на неимуществените вреди, както
и причинната връзка между тях и нарушенията по чл. 3 от ЗИНЗС се презюмират,
стига ищецът да е доказал, че е бил подложен на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение /чл. 3, ал. 1/, както и че е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или
„задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл. 3, ал. 2/.
С оглед изложеното, като взе
предвид, че решаващият съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото
по чл. 3 от ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че
съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без
наличие на нарушение на съдопроизводствените правила.
Правилно е определен и размерът на
обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. В
случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, характерът,
видът и изражението на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериални блага и интереси на ищеца, при съобразяване на съдебната практика
по идентични дела, в т.ч. и последните решения на ЕСПЧ и жизнения стандарт в
РБългария.
По отношение на наведените в
касационната жалба на Б. твърдения, че по делото липсват доказателства да му е
било осигурено медицинско обслужване по време на престоя в Арест – Пловдив и ЗО
„Смолян“, е необходимо да се посочи, че такива оплаквания не са изложени в
исковата молба, по повод на която е образувано производството по адм. дело №
754/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив. В тази връзка следва
изрично да се посочи, че именно фактически твърдения на ищеца, обективирани в
обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на
произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска
по реда на чл. 214 от ГПК, същият да бъде разгледан на фактически основания –
различни от посочените в исковата молба.
Във връзка с възраженията, че
неправилно съдът е приел, че претенцията на ищеца за периода от 01.04.2015г. до
01.06.2015г., е погасена по давност, е необходимо да се посочи, че
действително, ответникът в настоящото производство е ГДИН, но това е така,
защото, както е посочено в оспореното решение, именно ГДИН е юридическото лице,
което отговаря за вредите, причинени от незаконосъобразните актове, действия
и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби
„Изпълнение на наказанията“. Всеки един затвор обаче, респ. всяка една областна
служба „Изпълнение на наказанията“, е отделна териториална служба на ГДИН – със
свое ръководство, свой вътрешен ред, своя организация и свои служители, поради
което и след напускането на едно затворническо заведение, дори и да са били
налице незаконосъобразни действия и/или бездействия, то същите се считат за
прекратени по отношение на конкретното лишено от свобода лице, тъй като същото
е престанало да търпи вредни последици от конкретното настаняване, без значение
дали лицето е преместено в друго затворническо заведение или е било освободено.
От страна на касационния
жалбоподател ГДИН са направени възражения, които освен, че носят бланкетен
характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с
възраженията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е
направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата
инстанция и няма да бъдат преповтаряни.
Така установеното до тук обосновава
и изводите на настоящия състав за неоснователност на касационните жалби. По
изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде
оставено в сила. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски
на страните по делото.
Мотивиран така и на
основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Административен съд – Пловдив, ХХI състав,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1681/13.08.2021г., постановено по адм. дело № 754/2021 г. по
описа на Административен съд – Пловдив, VII състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: