№ 2948
гр. София, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20211100514988 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20203445 от 26.10.2021 г., постановено по гр. дело № 61346/2019 г. по
описа на СРС, ГО, 65 с-в, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение № 20216087 от
25.11.2021 г. е признато за установено по отношение на М. Т. М., ЕГН ********** с адрес в
гр. София ,ж.к******* б******* в качеството й на наследник по закон на Т.А.П., ЕГН
**********, на основание чл.422 от ГПК вр. чл.240,ал.1 и ал.2 от ЗЗД, че съществува
вземане на И.Ф. ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Иван Вазов , ул. *******, произхождащо от Договор за предоставяне на кредит от
разстояние №202107 от 06.03.2018 год., сключен между „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* и
Т.А.П., починала на 21.02.2019 год. за сумата в размер на 1322,70 лева, представляваша
дължима главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние с № 202107 от
06.03.2018год., ведно със законна лихва от 12.10.2018 г. до изплащане на вземането, както и
за сумата в размер на 206,25 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от
05.05.2018 год. до 02.09.2018 год., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 31.10.2018 г. по ч.гр.д. № 66053/2018 год. по описа на СРС, 65
състав, като е отхвърлен иска по чл.240, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата 1322,70 лева
до пълния му предявен размер от 1416,07 лева на претендираната главница по договор за
кредит от разстояние, за което парично вземане е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 31.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 66053/2018 год. по описа на
СРС, 65 състав. С решението е осъдена М. Т. М. да заплати на И.Ф. ЕООД сумата от 805,79
лева разноски по делото, както и 59,13 лева направени разноски по заповедното
производство.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от ответника М. Т. М. чрез особения представител адв. Т.. По делото
не било доказано, че Т.П. била притежател на СИМ картата на телефонния номер към „А1
България“ ЕАД. Твърди, че по този начин не било доказано сключването на договора. Ето
защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете - уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
1
Ответникът по жалбата „И.Ф.“ ЕООД счита, че жалбата е неоснователна по
съображения, изложени в отговора. Отправя искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на разноски.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени за разглеждане по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 18,
ал. 2 ЗПФУР.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По доводите във въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Основателността на предявените главни искове е обусловена от установяването при
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца /чл. 154, ал. 1 ГПК/ на следните
правопораждащи факти: 1/ възникването на твърдяното облигационно правоотношение, в
т.ч. наличието на уговорка за заплащането на възнаградителна лихва; 2/ че ищецът е
изпълнил задължението си да предостави заемната сума в уговорената валута и в
определения срок и 3/ че претендираните вземания са изискуеми.
В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало на 06.03.2018 г. между
страните правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние - по
електронен път чрез използване на интернет сайт.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит – Закона за потребителския кредит /чл. 9/, съгласно който това е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10,
ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието "траен носител" се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/. ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а
според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен
по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние
по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не
позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по, ал. 10 /при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът,
съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством
формуляра по, ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние - ЗПФУР, като според чл. 6
договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно
или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на
2
ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация
от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо
присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1/
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на
договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни
изявления се прилага Закон за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги – ЗЕДЕУУ (загл. изм. - ДВ бр. 85 от 2017 г.) , като изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна
поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронен документ по
смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета
от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L
257/73 от 28 август 2014 г.). Съгласно чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година, „електронен документ“
означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или
звуков, визуален или аудио-визуален запис. Същото се счита за подписано при условията на
чл. 13, ал. 1 от закона и чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 - „електронен подпис“
означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма
или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се
подписва; Квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 12 от Регламента
означава усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за създаване
на квалифициран електронен подпис и се основава на квалифицирано удостоверение за
електронни подписи; Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕУУ/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ/. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава - чл. 180 ГПК и
чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /виж Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290
ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика/.
В представените по делото Общи условия на "И.Ф." ЕООД, приложими към
договорите за потребителски кредит, е посочено, че договарянето се осъществява чрез
средствата за комуникация от разстояние /електронна поща, уебсайт и телефон/, като
договорът за потребителски кредит се сключва във формата на електронен документ и
правоотношението се реализира при спазване на изискванията на ЗПФУР, Закона за
платежните услуги и платежните системи, ЗЗД, ЗЕДЕП и ЗПК; сключването на договора за
потребителски кредит става по инициатива на клиента /кредитополучателя/, като за да
получи кредит той попълва искане за предоставяне на кредит/, намиращ се на уебсайта на
дружеството, като с натискане на бутона „Напред“, кандидатът изпраща своето изрично ,
предварително искане за предоставяне на кредит от разстояние , както и молбата за кредит,
която ще бъде разгледана; за да се пристъпи към сключване на договора за потребителски
кредит, е необходимо дружеството да е одобрило отпускането на кредита на клиента и да го
е информирало за това чрез изпращането на електронна поща; в случай че
кредитополучателят е одобрен, договорът за потребителски кредит, заедно с Общите
3
условия и стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити се изпращат на неговата електронна поща; след като
кредитополучателят потвърди, че е запознат и приема договора, заедно с Общите условия и
формуляра, се счита, че между потребителя и "И.Ф." ЕООД има сключен договор за
потребителски кредит. Със сключването на договора, потребителят се съгласява
изпълнението на финансовата услуга да започне незабавно, като изпраща до 30 минути
електронно писмо, с което го уведомява, че паричните суми са преведени или по посочената
от него банкова сметка, или на каса в офис на изипей и предоставя информация относно
платеца, стойността на платежната операция в лева и дата на плащането. Следователно с
изпращането на съгласие/потвърждение до дружеството-кредитор, следва да се приеме, че
клиентът-кредитополучател изявява своята воля за сключването на договора и приема
Общите условия /чл. 13, ал. 4 вр. с, ал. 1 ЗЕДЕУУ/.
В разглеждания случай по делото се установява от приложена по делото между
страните електронна кореспонденция, че преддоговорна информация, общи условия и
договор, линкът за потвърждаване на договора и параметри на сключения договор: размер
на главница – 1500 лева, обща сума за връщане 1970,19 лева, дата на връщане 28.08.2019 г.,
както и уведомително писмо , че заемът в размер на 1500 лева е преведен на 06.03.2018 г. по
посочена от потребителя банкова сметка в БанкаДСК“ ЕАД, с погасителен план, както и
електронни писма, че месечни вноски по кредита са просрочени са били изпратени в
информационната система към кредитополучателя. За усвояването на заемната сума по
делото е представено от ищеца нареждане за кредитен превод от 06.03.2018 г. от същия в
полза на Т.А.П. по посочената от нея банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД за сумата от 1500
лева. Като част от доказателствената съвкупност по делото е приобщено и удостоверение от
„Банка ДСК“ ЕАД от 25.02.2021 г., съгласно което по банкова сметка с титуляр Т.А.П. е
постъпил превод в размер на 1500 лева от „И.Ф.“ ЕООД с основание: „договор за заем
202107“. Също така се установява от оглед извършен по реда на чл. 204 ГПК на аудиозапис,
че по телефон е извършено потвърждаване на сключване на договор от разстояние № 202107
за сумата от 1500 лева със срок за връщане 540 дни за 18 вноски до 28.08.2019 г. От
приетото по делото като неоспорено от страните заключение на СТЕ, което при преценката
му по чл. 202 ГПК настоящият състав намира, че следва да бъде кредитирано, се установява,
че в информационната система на „И.Ф.“ ООД чрез създаден от Т.А.П. профил е
кандидатствано за отпускане на процесния кредит. Налице са данни за попълване на
въпросник и отбелязване на поле „Съгласен съм с общите условия“ от профил на ответника
и изпращане по мейл на договор и общи условия за писмено потвърждение. Съхранени са
данни за успешна процедура по одобрение за отпускане на искания кредит и изпращане на
потвърждаваща процедура, а именно: 1. Изпращане на мейл с линк (препратка за връзка)
към системата на „И.Ф.“ ЕООД ; 2 Въвеждане на код (2874) изпратен предварително на
телефонен номер ********** в заредения линк, натискане на бутон „потвърди“ , същият е
натиснат на дата 06.03.2018 г. Личните данни на ответника са съхранени в
информационната система на ищеца.
Следователно по делото несъмнено е установено, че е сключен валиден договор за
кредит от разстояние на 06.03.2018 г., както и това, че заемната сума от 1500 лева е усвоена
от ответника. Първоинстанционният съд правилно е приел, че непогасеният размер от
главницата по кредита е 1322,70 лева, като е съобразил, че извършените частични плащания
в размер на 177,30 лева следва да погасят главницата. Поради тези съображения,
първоинстанционното решение, с което е признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1322,70 лева е правилно.
Относно претендираната възнаградителна лихва от 206,25 лв. за периода от
05.04.2018 г. до 02.09.2018 г., СГС намира следното:
Независимо, че във въззивната жалба няма развити доводи за нищожност на клаузата,
с която е договорено заплащане на възнаградителна лихва /чл. 3/, където е посочен
годишният лихвен процент на заема от 40, 15 %, / а такива са развити в отговора на исковата
молба/, съдът дължи служебна проверка на тази клауза / чл.7, ал. 3 ГПК/. Аргумент за това
следва и от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в което е възприета, в контекста
на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната
позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на
4
насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите
нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка
съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства
за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената
престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така
и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., I l l г.о. на ВКС). В
горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по
отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния
процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент
от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато
надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща
размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога
валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му
служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не
конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да
се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи
преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика
(решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901
от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема,
че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се
съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40, 15 % е четири пъти размера на
законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10 %. С така
уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които
си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
друга страна, "И.Ф." ЕООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл
5
разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч.
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 40, 15 %, съдът намира за
противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата на чл. 3 от договора, в която е посочен
годишен лихвен процент от 40, 15 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД. Следователно решението в частта, с която е признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца договорната лихва в размер на 206,25 лева подлежи на отмяна и отхвърляне
на иска в тази част.
По разноските:
Съразмерно с изхода на спора, въззивният съд дължи да преразпредели
отговорността за разноски, като в полза на ищеца се дължат разноски в размер на 698 лева
за производството пред СРС. Следователно първинстанционното решение следва да бъде
отменено за разликата над 698 лева до присъдения с първоинстанционното решение размер
за разноски 805,79 лева. За заповедното производство се дължат разноски на ищеца в размер
на 51,15 лева. Ето защо, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за
разноските за заповедното производство за разликата над 51,15 лева до присъдения със
същото размер от 59,13 лева.
Във въззивна инстанция, въззиваемият ищец е претендирал платения депозит за
особен представител на ответника в размер на 200 лева, както и юрисконсултско
възнграждение, което на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя в размер на 100 лева.
Следователно в тежест на въззивника – ответник следва да бъдат възложени сторените от
въззиваемия ищец разноски за въззивна инстанция в размер на 260 лева съобразно изхода на
спора.
Дължимата държавна такса по жалбата следва да се присъди от съда с решението по
спора и да се възложи на съответната страна съобразно изхода на спора /т. 7 от ТР № 6/ 2012
г. от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2016 г., ОСГТК/, поради което М. Т. М. следва да бъде осъдена
да плати по сметка на СГС сумата от 27 лв. на осн. чл. 18, ал. 1 вр. чл.1 ТДТССГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20203445 от 26.10.2021 г., постановено по гр. дело №
61346/2019 г. по описа на СРС, ГО, 65 с-в, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с
решение № 20216087 от 25.11.2021 г. В ЧАСТТА , с която е уважен предявения от „И.Ф.“
ЕООД, ЕИК ******* срещу М. Т. М., ЕГН ********** с адрес в гр. София, ж.к*******
бл*******, конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата Т.А.П., ЕГН
********** иск по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 18, ал. 2 ЗПФУР (квалифицирани от СРС по чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД),
че съществува вземане на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, произтичащо от Договор за
предоставяне на кредит от разстояние №202107 от 06.03.2018 год. за сумата в размер на
206,25 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.05.2018 год. до
02.09.2018 год., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 31.10.2018 г. по ч.гр.д. № 66053/2018 год. по описа на СРС, 65 състав, както и В
ЧАСТТА, с която М. Т. М., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК
******* разноски за първоинстанционното производство за разликата над 698 лева до
присъдения размер 805,79 лева, както и В ЧАСТТА, с която М. Т. М., ЕГН ********** е
осъдена да заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ******* разноски за заповедното производство за
разликата над 51,15 лева до присъдения размер от 59,13 лева, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Иван Вазов , ул. ******* срещу М. Т. М., ЕГН ********** с
6
адрес в гр. София, ж.к******* бл*******, конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото
на починалата Т.А.П., ЕГН **********, иск по реда на чл.422 от ГПК с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 18, ал. 2 ЗПФУР, да бъде признато за
установено, че съществува вземане на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, произтичащо от Договор
за предоставяне на кредит от разстояние №202107 от 06.03.2018 год. за сумата в размер на
206,25 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.05.2018 год. до
02.09.2018 год., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 31.10.2018 г. по ч.гр.д. № 66053/2018 год. по описа на СРС, 65 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20203445 от 26.10.2021 г., постановено по гр. дело №
61346/2019 г. по описа на СРС, ГО, 65 с-в, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с
решение № 20216087 от 25.11.2021 г. по същото дело в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М. Т. М., ЕГН ********** с адрес в гр. София, ж.к******* бл.*******
конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата Т.А.П., ЕГН ********** да
заплати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Иван Вазов , ул. ******* сумата в размер на 260 лева (двеста и шестдесет лева),
представляваща разноски за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА М. Т. М., ЕГН ********** с адрес в гр. София ,ж.к******* б*******,
конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалата Т.А.П., ЕГН ********** да
заплати по сметка на СГС сума в размер на 27 лева (двадесет и седем лева), представляваща
държавна такса за въззивно обжалване.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7