О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 20.08.2020 г.
Кюстендилският
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание
на двадесети август
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от съдия Савова в.ч.гр.д.№370 по описа за 2020 г. на КнОС
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна
жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична Община, район Люлин,
бул. „Д-р. Петър Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4,
представлявано от Изпълнителния директор Димитър Бориславов Бончев, чрез
юрисконсулт Албена Благоева, насочена срещу разпореждане №748/17.02.2020 г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по ч.гр.д.№327/2020г. по описа на същия
съд.
С обжалвания
съдебен акт първоинстанционният съд е оставил без уважение заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за
изпълнение против *****, ЕГН **********,
с адрес: ***. Съдът е указал на заявителя, на основание чл.415, ал.3 вр. ал.1,
т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск за вземането си в едномесечен
срок от съобщението.
За да постанови обжалвания акт, заповедният
съд е приел наличието на вероятна неравноправност на клаузи от приложения към
заявлението договор за потребителски заем.
Частният
жалбоподател обжалва постановеното от РС – Кюстендил разпореждане, релевирайки
доводи за неговата неправилност. На първо място излага, че заповедният съд е
следвало да отхвърли частично заявлението само досежно претендираните вземания,
произтичащи от установените неравноправни клаузи. Твърди, че към заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е приложен договорът за потребителски кредит,
от който произтича процесното вземане, предвид което следва да се приеме, че
заявлението отговаря на изискванията на чл.410, ал.3 ГПК. Акцентира, че предмет
на заявлението е заповедно производство, а не исково такова, което има
двустранен и състезателен характер. Сочи, че в случая, доколкото заповедното
производство е едностранно, законът не изисква представяне на доказателства в
подкрепа на твърденията от страна на кредитора, освен посочените в чл.410, ал.3 ГПК. Излага, че едва след оспорване на твърденията на заявителя от длъжника
посредством подадено от същия възражение, заявителят ще има възможност да
инициира исково производство, в което да доказва твърденията си. Твърди, че
целта на заповедното производство по реда на чл.410 и сл. ГПК е само да провери
дали вземането е спорно, като е достатъчно заявителят да твърди съществуване на
вземането. Приема, че въпросите за доказването на обстоятелствата и фактите, на
които се основава вземането, което е предмет на заповедното производство, са
въпроси, които не са в пределите на изследване от заповедния съд.
На самостоятелно
основание се твърди, че погрешно заповедният съд е приел, че в процесния случай
са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Изтъква,
че в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент и годишен процент на
разходите, поради което изискванията на закона, касаещи референтни стойности,
индекси и методики, са неприложими. Сочи, че към договора е приложен ясен погасителен
план, който не подлежи на промяна. Твърди, че съдържанието на договора отговаря
на императивните изисквания на закона.
Алтернативно
приема, че дори да се установи наличие на неравноправни клаузи в договора за
кредит, то заповедният съд неправилно е отхвърлил изцяло претенцията на
заявителя, без да се съобрази с разпоредбата на чл.23 от ЗПК, предвиждаща, че
когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.
На следващо
място излага довод за липсата на изискване към заявлението да се представят
доказателства за уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането на друг
кредитор.
В жалбата се
поддържа искане за отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за цялото претиндирано вземане.
Кюстендилският
окръжен съд, след преценка на изложените в частната жалба доводи, както и
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Заповедният съд
е бил сезиран с подадено заявление по чл. 410 от ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с
което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против *****, ЕГН **********, с адрес: *** за парично вземане в
размер на 1533.09 лв. – главница по Договор за потребителски кредит №
*********/31.05.2017 г., сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД, ***** /понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД –
кредитодател/ и длъжника *****, вземането по който е прехвърлено от страна на
„Провидент Файненшъл България“ ЕООД, в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ******, по силата на Договор за цесия и заместване в дълг
от дата
По силата на
Приложение № 1 от дата 01.10.2018 г., представляващи Допълнително споразумение
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от дата
30.01.2017 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземането в полза на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *****
/понастоящем „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД. От своя страна „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД прехвърля процесното вземане в полза на заявителя по силата на
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 03.05.2019
г.; договорна лихва в размер на 2.19 лева за периода от 30.06.2017 г. до
27.07.2018 г., обезщетение за забава в размер на ****
лева за периода от 30.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда –
12.02.2020 ., законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда –
12.02.2020 г. до изплащане на вземането, както и сторените деловодни разноски –
34.27 лева внесена държавна такса и възнаграждение за процесуално
представителство на осн. чл.78, ал.8 ГПК в размер на ****
лева.
Към заявлението
е представен Договор за потребителски кредит №
*********/31.05.2017 г.
В т.12 от
Заявлението е конкретизирано от заявителя, че на 01.07.2017 г. е сключен
договор за цесия и заместване в дълг между „Провидент Файненшъл България“
ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ******, по силата на който вземането, произтичащо от Договор
за потребителски кредит № *********/31.05.2017 г., сключен между „Провидент
Файненшъл България“ ООД, ЕИК ******** /понастоящем
„Файненшъл България“ ЕООД – кредитодател/ и длъжника Невяна Петрова Иванова е прехвърлено в полза
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Уточнено е, че на 01.10.2018 г. е подписано
Приложение №1, представляващо допълнително споразумение към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от дата 30.01.2017 г., по силата на
който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземането в полза на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК******
/понастоящем „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД. От своя страна „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД прехвърля процесното вземане в полза на заявителя по силата на
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 03.05.2019
г. Акцентирано е, че при условията на процесния договор за потребителски кредит
кредитодателят е отстъпил на кредитополучателя заемна сума в размер на ****** лева. Уговорено е било договорната лихва за срока
на договора да бъде в размер на 315.61 лева, при което общата стойност на усвоената
главница и договорената лихва е в размер на *****
лева Постигнато е съгласие сумата да
бъде заплатена на 60 броя равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на *** лева, като първата погасителна вноска да е платима
на 09.06.2017 г., а последната е с падеж 27.07.2018 г. Изложено е, че поради
забава в плащанията на кредитополучателя е начислено обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода 30.06.2017 г. до датата на входиране на
заявлението в съда – 12.02.2020 г., общият размер на което е ***** лева.
Поради неплащане на дължимото вземане,
кредитодателят е депозирал пред РС – Кюстендил заявление по чл.410 ГПК за
издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания.
Съдът с
разпореждане № 748 от 17.02.2020 г., постановено по ч.гр.д.327/2020 г. е
отхвърлил искането като неоснователно, констатирайки вероятна неравноправност
на процесния договор за потребителски кредит, поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
Заповедният съд е мотивирал решението си, излагайки, че кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема, без да разпише ясно методиката, по която формира годишното
оскъпяване. Приел е, че надлежна проверка в този смисъл може да бъде извършена
в хода на състезателно производство и при участието на двете страни. Доколкото
обаче, законът е възложил на съда да осъществява потребителска закрила и в хода
на заповедното производство, и при констатирана неравноправност на клаузи от
приложения към заявлението договор за потребителски кредит, е оставил искането
за издаване на заповед за изпълнение без уважение.
Заповедният съд
също така в обжалваното разпореждане е приел, че заявлението не отговаря на
изискванията на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК, към които препраща текстът на чл.410,
ал.2 ГПК. Изложил е, че съгласно ТР № 4-7 от 11.11.1954 г. на ОСГ на ВС,
прехвърлянето на вземане /цесия/ има действие и спрямо длъжника от деня, когато
предишният кредитор му съобщи за станалото прехвърляне. Обобщил е, че доколкото
се касае до частно правоприемство, то за да е основателно искането за издаване
на заповед за изпълнение от частен правоприемник по договор за цесия,
прехвърлянето на вземането следва да е съобщено на длъжника, съгласно постановките,
залегнали в т.4 от ТР № 4/
При така
установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
Частната жалба е
допустима, доколкото е подадена срещу
подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от
лице, имащо правен интерес от обжалване.
По същество въззивният съд я приема за
основателна. Съображенията в тази насока са следните:
В заповедното
производство съдът извършва преценка дали е дължимо претендираното от заявителя
вземане срещу длъжника. Отделно от тази преценка, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането,
в неговата цялост или част, не противоречи на закона и добрите нрави, съответно
дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Следователно в
заповедното производство съдът осигурява реализация само на правнозащитими
права. За неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона, съдът
следи служебно и в заповедното производство, в изпълнение на правомощията си по
чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
Договорът за
паричен заем попада под разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Потребителски кредит е форма на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне /аргументирано в чл. 9, ал. 1 ЗПК/.
Следователно
отправна точка при дефиниране на потребителския кредит е понятието за
потребител, за което законът установява легална дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК.
По смисъла на посочената разпоредба потребител е всяко физическо лице, което
при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност /чл. 9, ал. 3 ЗПК/. За разлика от
потребителя - кредиторът, който му предоставя или обещава да предостави
потребителския кредит, действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност и затова законът предпочита и защитава интересите на контрахента му,
въпреки че допуска кредитор да бъде и физическо лице /чл. 9, ал. 4 ЗПК/.
В настоящия
случай заповедният съд е приел наличие на вероятна неравноправност на клаузи в
процесния договор за потребителски кредит, поради неспазване на императивните
изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
При анализ на
приложения към заявлението договор за паричен заем, съдът установява, че в
същият се съдържа следната информация:
общ размер на кредита – ***** лева; такса за
оценка на досие – **** лева; общ
размер на фиксирана лихва – **** лева,
представляваща 31.82 % годишно; ГПР в размер на 48.00 %, такса за услуга
„кредит у дома“ – ****** лева; общ
размер на дължимата сума – **** лева, срок на
договора в седмици – 60; размер на седмично плащане с изключение на последното
– **** лева., размер на последно плащане – **** лева, първо седмично плащане на 09.06.2017 г., ден,
в който ще се извършват плащанията – сряда.
По договора
структурата на дълга е главницата /отпусната в заем сума/ и годишния процент
разходи /ГПР/. В ГПР, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, се включват всички разходи на
кредитора свързани с договора за кредит, включително и възнаградителната лихва.
Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9
договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване.
Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти .При фиксиран
лихвен процент, не е необходимо и посочване на периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; в договора е посочен общият размер
на кредита и условията за усвояването му, посочени са броят, размерът и датите
на плащане на погасителните вноски, посочен е лихвен процент, който е фиксиран,
поради което не е относимо изискването за посочване на методиката за
определянето му, като се има предвид, че действащият към момента на сключване
на договора, за срока на изпълнението му и към настоящия момент размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, е 10% / Постановление
№ 426 от
На следващо
място, договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
С
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните
са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48 %,
като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. В случая се преценява съдържанието на включените разходи
посредством тълкуване на клаузите на договора за потребителски кредит,
съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния разход по кредита към
размера на главното вземане следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
съгласно която общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения съдът намира, че формално при
сключване на кредита не е било допуснато соченото нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента на
възникване на правоотношението по договора за кредит (0, 02), увеличен с 10
процентни пункта, намира че максималният процент на годишния процент на
разходите не следва да превиша 50, 1 %. Следователно и определения размер на
годишния процент на разходите от 48 % е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид
изложеното изводът на заповедния съд за вероятна неравноправност клаузи на
процесният договор за кредит поради нарушение на разпоредбите на в чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК, обуславящи недействителност на договора изцяло, е неправилен
и не се споделя от настоящата инстанция. Разпореждането, с което искането за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е отхвърлено изцяло е
неправилно и следва да бъде отменено и вместо това заявлението уважено.
Във връзка с
изложения от заповедният съд довод в обжалваното разпореждане за липса на
доказателства за уведомяване на длъжника за извършената цесия на процесното
вземане, настоящият състав на въззивната инстанция намира за необходимо да
отбележи следното.
Изискването за
съобщаване на сключения договор за цесия на длъжника цели да гарантира неговите
интереси, тъй като той не е страна по договора, но последиците на договора
засягат неговата правна сфера. Отчитайки тези особености, законодателят
обезпечава интересите на длъжника като предвижда изрично редица гаранции: чл.
99, ал. 3 от ЗЗД – предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за
прехвърлянето; чл. 99, ал. 4 от ЗЗД – прехвърлянето има действие спрямо
длъжника от деня, когато е било съобщено на последния от стария кредитор; по
арг. от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД – длъжникът може да направи на цесионера всички
възражения, които е могъл да направи на цедента и които произтичат от
облигационното правоотношение с него и възраженията, произтичащи от други
правоотношения между длъжник и цедент, които са възникнали до съобщението по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Поради това длъжникът се освобождава от отговорност, ако
до получаване на съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД престира на стария кредитор,
а след получаване на съобщението – на новия кредитор.
Следователно
изпълнението на изискването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е факт, относим към
правопораждащите факти и съдържанието на предявеното вземане, нито към
принадлежността на вземането в патримониума на цесионера /той придобива същото
от момента на сключване на договора за цесия/, а към противопоставимостта на
цесията на длъжника и съответно към възможността на цесионера да претендира
изпълнение на придобитото от него вземане. От момента на съобщаването от
цедента, договорът за цесия поражда действие и по отношение на длъжника и той
не може да се освободи от задължението, като престира на първоначалния
кредитор. Именно поради това съобщаването на цесията е факт от значение за
спорното право, чието настъпване следва да бъде съобразено от съда в хода на
висящото производство. В практиката на ВКС /Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.
д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. / се приема, че цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК /Виж
Определение № 559 от 5.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 884/2019 г., I т. о., ТК/.
В Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, е
прието също така, че не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и
съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов пълномощник.
Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с
връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е
изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в
хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника.
В случая , доколкото
се касае до заповедно производство, достатъчно е изложението в заявлението по
чл. 410 от ГПК на конкретни данни за извършено уведомяване на длъжника.
Предпоставките
за основателност на заявление по чл. 410 ГПК са същото да е редовно от външна
страна /да отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК/, и вземането
да е индивидуализирано по основание и размер. В конкретния случай сочените
предпоставки са налице. Изложените доводи водят до извод, че в хода на
заповедното производство съобщаването на длъжника за извършената цесия не е
факт имащ отношение към съществуването и изискуемостта на вземането и не следва
да се изследва от заповедният съд. Същият ще бъде обект на проверка в бъдещ
исков процес, по евентуално предявен установителен иск при направено възражение
от длъжника, в който процес ще бъдат разгледани и решени със сила на пресъдено
нещо и въпросите относно изискуемостта на вземането към датата на подаване на
заявлението, необходимостта от свеждане до знание на длъжника за станалата
цесия/ , респ. настъпилата /или обявена/ предсрочна изискуемост.
Разноски пред
въззивната инстанция не се претендират.
По изложените
правни съображения, съдът
О
П Р Е
Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
разпореждане №748/17.02.2020 г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по
ч.гр.д.№327/2020г. по описа на същия съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА
СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
Столична Община, район Люлин, бул. „Д-р. Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда
Лабиринт, ет.2, оф.4, представлявано от Изпълнителния директор **** против ******, ЕГН **********,
с адрес: *** за парично вземане в размер на *****лв.
– главница по Договор за потребителски кредит № *********/31.05.2017 г.,
сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК ******
/понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД – кредитодател/ и длъжника Невяна Петрова Иванова, вземането по който е
прехвърлено от страна на „Провидент Файненшъл България“ ЕООД в полза на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК***** по силата на
Договор за цесия и заместване в дълг от дата 01.07.2017 г. По силата на
Приложение № 1 от дата 01.10.2018 г., представляващи Допълнително споразумение
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от дата
30.01.2017 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземането в полза на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК******
/понастоящем „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД. От своя страна „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД прехвърля процесното вземане в полза на заявителя по силата на
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 03.05.2019
г.; договорна лихва в размер **** лева за периода
от 30.06.2017 г. до 27.07.2018 г., обезщетение за забава в размер на **** лева за периода от 30.06.2017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда – 12.02.2020 ., законната лихва, считано от
постъпване на заявлението в съда – 12.02.2020 г. до изплащане на вземането,
както и сторените деловодни разноски – ****
лева внесена държавна такса и възнаграждение за процесуално представителство на
осн. чл.78, ал.8 ГПК в размер на *** лева
ВРЪЩА делото на
КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.