Р Е Ш Е Н И Е
№ 21
гр.
Велико Търново, 02.03.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – гр. Велико Търново, Първи касационен състав, в публично
заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАНКА МАТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ДАНАИЛОВА
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
При секретаря М. Н.и
участието на прокурора от ВТОП Ил. Благоев, разгледа докладваното от председателя
касационно АХД № 10010/2022 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС.
С обжалваното в
настоящето производство Решение № 362/19.11.2021 г. по адм.
д. № 414/2021 г., на основание чл. 203 от АПК вр. с
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, състав на АСВТ е осъдил Главна дирекция „Изпълнения на
наказанията“ – гр. София (ГДИН), да заплати на И.М.Л.,*** сумата от 1000 (хиляда
лева), ведно със законната лихва, считано от 28.5.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди, вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в
неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия - минимална жилищна площ, липса постоянен достъп до
санитарен възел и топла вода, липса на пряк достъп в килията на дневна
светлина, един час престой на открито на ден при престоя на ищеца в следствения
арест в гр. Велико Търново, в периода от от 2017 г.
до 2021 г., както следва за периода от 10.7.2021 г. до 24.10.2017 г. и от
5.12.2017 г. до 6.12.2017 г. и от 19.12.2017 г. до 21.12.2017 г. от 11.1.2018 г.
до 12.1.2018 г. и от 24.6.2019 г. до 28.6.2019 г. от 19.7.2019 г. до 22.7.2019 г.,
от 19.9.2019 г. до 24.9.2019 г., от 20.11.2019 г. до 21.11.2019 г. от 11.2.2020
г. до 12.2.2020 г., от 6.4.2021 г. до 28.5.2021 г.q
общо – пет месеца и 25 дни. Със същото решение, съдът е отхвърлил предявения
иск срещу същия ответник на същото основание в частта му над 1000 лв. до претендирания размер от 2 000 лв., като неоснователен и
недоказан.
Недоволна от това
решение в осъдителната му част e останала ГДИН,
която е депозирала касационна жалба, въз основа на която е образувано това
дело. С жалбата решението в обжалвана му част се оспорва като неправилно.
Касаторът излага доводи за неправилност на решението в тази му част, тъй като счита,
че изводите на съда за неосигуряване на нормални хигиенни и санитарно – битови условия,
както и престой открито за Л. противоречат на събраните по делото доказателства,
както и не кореспондират със съществуващи правни задължения на ответната
администрация, които да не са били изпълнени. По тези мотиви моли за отмяна на
решението, като претендира за присъждане на разноски за настоящето производство.
Ответникът по касационната
жалба - И.М.Л., чрез процесуалния си представител *** Ст. С., оспорва жалбата
като неоснователна и излага доводи за правилност на решението в тази му част.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Велико Търново предлага решението да бъде оставено в сила
изцяло като правилно и обосновано, тъй като жалбата против осъдителната му част
е неоснователна.
Настоящият
касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като прецени
допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл.
218 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е
процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от
надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по
силата на препращащата разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, до
компетентния съд.
Разгледани по
същество и същата е неоснователна по следните мотиви:
Не се установиха
допуснати съществени нарушения на процесуални правила при провеждането на първоинстанционното съдебно производство. Неоснователни са
направените в тази връзка оплаквания за неправилна преценка на доказателствата,
кредитиране на неотносими такива и липсата на
обсъждане в мотивите на съществени обстоятелства. Първоинстанционният
съдебен състав обстойно е обсъдил всички събрани доказателства и твърдения на
страните, отнасящи се до обстоятелствата, които са съществени с оглед очертания
предмет на делото. Несъгласието на страните с дадената от първоинстанционния
съдебен състав оценка на събраните доказателства, с фактическите констатации и
правната оценка на установените факти не сочи допуснато процесуално нарушение,
доколкото в мотивите на съдебния акт много подробно са обосновани възприетите
от съда по вътрешно убеждение изводи.
Фактите по делото са
правилно установени от първоинстанционния съд въз
основа на събраните доказателства, поради което настоящата инстанция не намира
за уместно преповтарянето им в настоящите мотиви и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд в
тази им част.
Правилно е приложен
и материалния закон, а направените в тази насока оплаквания на касаторите са
неоснователни. Претенцията на ищеца пред съда е била предявена с правно
основание чл. 284 от ЗИНЗС, съгласно
чиято ал. 1 държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл. 3. В мотивите на първоинстанционното
съдебно решение подробно са изложени правни изводи за произтичащо от
установените факти наличие на конкретни нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Наред с
това и в изпълнение на чл. 284, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС съдът, след
като е изискал от ответния специализиран орган по изпълнение на наказанията да
предостави информацията, необходима за правилното установяване на фактите по
делото, е обсъдил и взел предвид кумулативното въздействие върху ищеца на
условията, в които се е изтърпявало задържането през процесните периоди,
продължителността, както и всички други установени обстоятелства, които имат
значение за правилното решаване на спора, включително и за определяне размера
на дължимото обезщетение.
Неоснователно се поддържа
от ГДИН възражението, че първоинстанционният съд необосновано
стигал до извода си за унизително отношение към задържания Л.. Първоинстанционния съд е направил детайлен анализ, както на
приложимите правни норми на ЗИНЗС, така и на ЕКПЧ, а и на останалите международни
правила, които е приел за приложими – в това число минималните стандарти за третиране
на лишените от свобода на ООН и настоящият съд споделя изцяло изводите му за
тяхното нарушение. В допълнение следва да се каже следното: държавата
е отговорна за условията, при които осъдените и задържаните под стража
изтърпяват наказанието, респективно мярката. Тя има задължението да спазва
забраната по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС,
тези лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение, която е в синхрон с тази по чл. 3 от ЕКПЧ, че никой не
може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС за
нарушение на тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Основателността на
иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
предполага установяване наличие, в кумулативност, на
следните материалноправни предпоставки: 1. акт,
действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на
наказанията, с което се нарушава чл. 3 ЗИНЗС и 2. настъпила
неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на нарушението, която
се предполага до доказване на противното по силата на оборима
презумпция, въведена с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
Следователно
отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при
поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
"лишаване от свобода" или "задържането под стража",
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).
Видно от заявените
основания на исковата претенция ищецът твърди и съдът е приел за доказано, че вследствие
на лошите санитарни, хигиенни и битови условия в ареста в гр. Велико Търново той
е претърпял неимуществени вреди през периода 10.7.2021 г. до 24.10.2017 г. и от 5.12.2017 г. до 6.12.2017 г. и от
19.12.2017 г. до 21.12.2017 г. от 11.1.2018 г. до 12.1.2018 г. и от 24.6.2019
г. до 28.6.2019 г. от 19.7.2019 г. до 22.7.2019 г., от 19.9.2019 г. до
24.9.2019 г., от 20.11.2019 г. до 21.11.2019 г. от 11.2.2020 г. до 12.2.2020
г., от 6.4.2021 г. до 28.5.2021 г., общо – пет месеца и 25 дни и за посочения
интервал е налице нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа (ЕКЗПЧОС),
тъй като Л. не е разполагал с достатъчна площ за обитаване, не е имал достъп до
естествена светлина и проветрение, нито достъп до тоалетна
по всяко време, не е извеждан на открито, нито помещенията и лицето са били
редовно хигиенизирани. Тези изводи на съда са правилни, вкл. мотивирани успешно
от събраните по делото доказателства.
Преди всичко следва
да се отбележи, че ясно, че в диспозитива на
съдебното решение е налице очевидна фактическа грешка при изписване на
началната дата на първия от анализираните периоди - 10.7.2021 г. и същата е през 2017 г., доколкото крайната дата на същия
този период е преди края на 2017 г. -
24.10.2017 г. Касае се за явна фактическа грешка, която страните не са
поискали съдът да изправи по надлежния ред, но същата не засяга правилността на
решение, тъй като е налице просто несъответствие между формираната истинска
воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението.
Иначе, по същество,
на първо място, касационната инстанция намира следното: ЗИНЗС в приложимата си
редакция за голяма част от процесния период не съдържа конкретни правила за
квадратура на обитаема площ и прочие, но това не може да освободи страната ни от
задължението да спазва общата забрана за унизително отношение към задържаните и
осъдените. Европейският съд по правата на човека установява и прилага по
конкретни дела редица общи принципи за преценка дали условията за изтърпяване
на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.
3 от Конвенцията. ЕСПЧ счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата
задължението да гарантира, че всеки затворник е задържан в условия, които са
съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на
наказанието или мярката не го подлага на мъки и изпитания, надхвърлящи
неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането, и че предвид
практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно
състояние е гарантирано по адекватен начин. При преценяване на условията на
задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия
и срока на задържането. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС,
според която в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
В решението на ЕСПЧ
по делото "Нешков и други срещу България" е посочено, че вече
постановените решения, както и решението по конкретното дело Нешков се отнасят
до нарушения на чл. 3 от ЕКЗПЧОС в
различни затвори и общежития в България, но всички те касаят повтарящи се
въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и
въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство
при използване на тоалетната. В редица решения на ЕСПЧ, като например Й. срещу
България - Решение от 2.02.2006 г. констатацията за условията в затворите се
основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на
изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ), на които
се основава и оспорваното решение.
Същите критерии са
актуализирани в обобщаващото решение М.срещу Хърватска (жалба № 7334/13,
Решение 20.10.2016 г.). В него е препотвърден теста от делото А.и др. срещу Русия
за пренаселеност, според който всеки лишен от свобода следва да разполага с 1.
Лично място за спане в помещението; 2. Пространство от 3 кв. м.; 3. Общата площ
на помещението да е такава, че да позволява на лишените от свобода да се движат
свободно между отделните предмети. Според същият тест липсата на кой да е от
тези елементи създава силна презумпция, че условията достигат до нивото на
унизително отнасяне, в нарушение на разпоредбата на чл. 3 ЕКПЧ. Припомнено е,
че наред с този тест значение за преценката за достигане прага на жестокост,
водещ до унизително и нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ след делото
Ирландия срещу Великобритания, имат и всички обстоятелства по случая, като
продължителността на пребиваването в такива условия, физическият и психически
ефект върху пострадалия, а в някои случаи пола, възрастта и здравословното
състояние на жертвата. Според същото решение се сочи, че преценката на площта
не може да бъде преценяна чисто механично, без да се
държи сметка за всички останали условия, но силна презумпция за допуснато
нарушение на разпоредбата на чл. 3 ЕКПЧ е налична в
случаите, когато личното пространство за лишен от свобода е под 3 кв. м. в
условията на групово настаняване. Според цитираното решение отношение при
извършване на преценка за нечовешко отнасяне следва да се взема и за наличието
на свободното движение в пространство извън килията за извършване на различни
дейности, както и условията на пребиваване, като според съобразяваните от ЕСПЧ
стандарти на комитета за предотвратяване на изтезанията достъп на открито
следва да бъде осигурен за поне един час на ден и като част от по-обхватна
програма от дейности на открито за работа, възстановяване и образование, в
подходящо пространство и където е подходящо с осигурен навес в хипотезите на
неблагоприятни климатични условия.
Аналогично правило съществува
и в ЗИНСЗС за периода след 2019 г. Тук преди всичко следва да се отбележи, че
законът в част четвърта регламентира реда за изпълнение на мярката за
неотклонение "задържане под стража". Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗИНЗС, доколкото в тази
част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на лишаване от
свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за
неотклонение "задържане под стража". В тази връзка неоснователни са
всички възражения на касатора, че съдът анализирал неприложими за конкретната хипотеза
норми, доколко същите касаели лишените от свобода и местата, в които те
изтърпяват наказанието си, а в случая се касае за задържано в арест лице.
Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /сега ал.4/, минималната жилищна площ в спалното
помещение за всеки лишен от свобода /респ. за всяко задържано лице/, не може да
бъде по-малка от 4 кв. м., като е било предвидено разпоредбата на чл. 43, ал. 3
и регламентираното в нея изискване за минимална жилищна площ, да влезе в сила
от 1 януари 2019 г. В чл. 20, ал.2 от ППЗИНЗС
е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна
светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал. 3 на чл. 20 – че на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и в арестите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС, и нормата на чл. 20
влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет
за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Очевидно е, че с
оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила на посочените разпоредби,
нормативно въведените изисквания за минимална жилищна площ, за санитарен възел
и течаща вода в спалните помещения на арестите и за осигурен пряк достъп на
дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията, не са
били част от действащото законодателство за периода на исковата претенция (до
влизане в сила на ЗИД на ЗИНЗС, ДВ бр. 13/2017 г.). Но по аргумент от нормите
на чл. 2 и чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, държавата в лицето
на специализираните органи по изпълнение на наказанията, е длъжна да осигури в
местата за лишаване от свобода респ. в арестите такива условия, които да не
създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото здраве на
лишените от свобода /задържаните лица и унизяване на човешкото им достойнство,
в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за
предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или
наказание.
Очевидно е, че по
отношение на Л. посочените стандарти относно размера на помещенията и квадратура
на обитаема площ не са изпълнени. Не е спорно, че всяко от помещенията в
ареста, в които ответника е бил настанен имат площ от 8 квадрата, като в тях са
разположени общо 4 легла и Л. е обитавал същите с повече от още едно лице за
периода на задържането си, което изключва спазването на минимално изискуемата
площ на обитаване от едно лице от 4 (а дори и 3) квадрата.
Същото така е безспорно
доказано е, че в тези помещения не е осигурен пряк достъп на дневна светлина, нито
проветрение, защото всички събрани по делото доказателства
установяват, че те нямат външни прозорци, осветяват се с луминисцентно
осветление и се проветрява чрез отваряне на вратите. Посоченото представлява
категорично нарушение на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС приложимо в случая на
основание чл. 240, ал.1 от ЗИНЗ.
На следващо място, не
се оспорва от касатора обстоятелството, че в арестантските помещения, в които е
бил настанен Л. не е имало санитарен възел и мивка с течаща вода в нарушение на
изискването на чл. 20, ал. 4 от ППЗДИНЗС. След като това е така, не може да се
приеме, че лицето е имало достъп до такива в самите спални помещения и очевидно
ползването им е било обусловено от съдействие от страна на служителите на
касатора.
Правилни са изводите
на съда и за нарушение и на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, лишените от
свобода имат право на престой на открито не по-малко от 1 час на ден. По
аргумент от чл. 240 от ЗИНЗС
такова право имат и задържаните лица при изпълнение на мярка за неотклонение
"задържане под стража". В чл. 71, ал. 2 от ППЗИНЗС е записано, че
престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като
по възможност същите предлагат защита при лошо време. От доказателствата по
делото се установява (а и не е спорно между страните по делото), че престоят на
открито, повеждан спрямо задържаните в Ареста – гр. В. Търново, всъщност се е
провеждал на закрито – в специално обособено помещение с площ около 20 кв. м.
Посоченото помещение, макар и снабдено с прозорци за пряк достъп на светлина и
въздух, не изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица на не
по-малко от един час престой на открито, тъй като провеждания престой на
задържаните лица в това помещение въобще не е на открито по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС.
Липсата на осигурени
елементарни хигиенни и битови стандарти - на минимална обитаема площ и
пребиваването за по-голямата част от исковия период почти денонощно заедно с
други задържани лица в помещение с по-малко от изискуемата се 4 кв.м. свободна
жилищна площ за всяко едно от задържаните лица; без осигурен пряк достъп на
дневна светлина и на възможност за достатъчно естествено проветряване на
помещението; без възможност за двигателна активност и престой на открито;
липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода са обстоятелства,
които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на Л.,
несъмнено водят до неблагоприятно засягане на личността. По степен и интензитет
създаденото на Л. неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като
"причиняващо страдание и унижаващо достойнството". Изпълнението на
наложената мярка за неотклонение "задържане под стража" и статута на
задържаното лице при пребиваването му в ареста, неминуемо водят до ограничения,
но в случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки
за изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано
нарушаване на основни субективни права на Л. и общочовешки ценности, защитени
от ЕКПЧ (право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката
личност достойнство), като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му
сфера. Поставянето на Л. в описаните по-горе неблагоприятни материални условия
в ареста за посочените периоди съставлява нечовешко, унизително отношение
спрямо него по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 ЕКЗПЧОС, в резултат
на което за него са настъпили неимуществени вреди, а именно емоционално
страдание, от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването
от свобода. Касационната инстанция намира, че първоинстанциянния
съд е приложил точно материалния закон, като е приел, че е налице незаконно
бездействие от страна на администрацията на ответника за подобряване на
условията за живот на задържаните в ареста в Търново, така че да бъдат
настанени в помещения, в които да им бъде осигурено необходимото жизнено
пространство и хигиенизирана среда.
В пряка причинна
връзка с установеното бездействие ответникът по касация неминуемо е понесъл
неимуществени вреди, изразяващи се в физически дискомфорт и страдания, както и
в негативни психически преживявания, които вреди подлежат на компенсиране през
парично обезщетение. ЕСПЧ многократно е критикувал подхода на националните
съдилища в редица решения срещу България (виж Й., § 147, И. и други, §
48, и двете цитирани по-горе, и Р. срещу
България (no. 2), № 18382/05, § 39, 10
февруари 2011 г.) досежно доказването на вредите, като е посочил, че той е
ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за
емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат
отхвърляни като необосновани. Ето защо съдът счита, че правилно първоинстанционния съд е анализирал съществените елементи
на различните нарушения спрямо Л. и е отчел значението им поотделно, но и
съвкупно досежно размера на това обезщетение. Размерът на същото правилно съдът
е определил по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, като е отчел като релевантни
и някои други конкретни обстоятелства в случая – продължителността на
задържането, както и интензитета и характера на страданията. Съдът подробно е анализирал
практиката на съдилищата по аналогични дела и настоящата инстанция не намира за
нужно да преповтаря мотивите му, а препраща към същите на основание чл. 221,
ал. 2 от АПК.
Предвид тези
окончателни изводи на настоящия съдебен състав жалбата е неоснователна и на
основание чл. 221, ал. 2 АПК
обжалваното съдебно решение следва да се остави в сила.
При този резултат
искането на касатора за присъждане на разноски следва да се отхвърли.
Неоснователно е
искането на *** С. да се присъдят разноски на БНПП за касационното
производство.
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 7 от ГПК, намираща приложение по силата на § 1 от ЗР на ЗОДОВ,
предвижда две възможности за възстановяване на направените от НБПП разноски:
ако претенцията на лицето, което е получило правна помощ, бъде уважена,
изплатеното адвокатско възнаграждение се присъжда в полза на Националното бюро
за правна помощ съразмерно с уважената част от иска; в случаите на осъдително
решение лицето, получило правна помощ, дължи разноски съразмерно с отхвърлената
част от иска. Пред настоящата инстанция липсва касационна жалба от страна на
лицето, получило правна помощ, още по-малко уважена такава, за да се присъждат
разноски за настоящата инстанция на НБПП. Втората хипотеза визира специфичния
случай на осъдително решение срещу лицето, което е получило правна помощ,
когато то дължи разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Тази хипотеза
също не е налице. В настоящия случай не е налице осъдително решение срещу
лицето (нито на тази, нито на първа инстанция), получило правна помощ. Освен
това разпоредбата има предвид разноските, които е направила по делото
противната страна, като участник в производството, който извод се налага както
от буквалното тълкуване на разпоредбата, така и от систематичното й място между
останалите алинеи на чл. 78 ГПК. Съответно първоинстанционното
решение на ВТАС не е било оспорено и в частта за разноските то тази страна, за
да се подложи на касационен контрол отказа на съда да присъди разноски на Л. за
първата инстанция.
Водим от горното и
на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административният съд – Велико Търново, първи
касационен състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в сила Решение № 362/19.11.2021 г. по адм. д. № 414/2021 г., в обжалвана част, в която на
основание чл. 203 от АПК вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ – гр. София е осъдена да
плати на заплати на И.М.Л.,*** сумата от 1000 (хиляда лева), ведно със
законната лихва, считано от 28.5.2021 г., до окончателното изплащане на сумата,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на
незаконосъобразна административна дейност.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.