РЕШЕНИЕ
гр.
София, 16.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Б въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия Христова гр. дело № 2669 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
чл. 273 от ГПК.
Обжалва
се решение № 499111 от 02.10.2018 г. на СРС, ГО, 163-ти състав, постановено по
гр. дело № 11789/2018 г., с което е признато за установено по предявени от „Т.С.“
ЕАД срещу К.Т.Т. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, искове с правно основание чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че К.Т.Т.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 4 475,55 лева, представляваща стойността на
незаплатена доставена топлинна енергия за топлоснабден
обект – апартамент № 140, находящ се в гр. София, жк „*********, за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2017 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 1 014,43 лева, представляваща
обезщетение за забава за плащане на главницата за периода 15.09.2014 г. –
29.06.2017 г. С решението са възложени в тежест на К.Т.Т.
сторените от ищеца разноски в заповедното и исково производство.
Въззивникът
К.Т.Т. заявява искане за отмяна на решението поради
неговата неправилност и незаконосъобразност. Оспорва наличието на облигационна
връзка между него и „Т.С.“ ЕАД. Поддържа, че част от претендираната
главница и лихва с настъпил падеж в периода 01.05.2013 г. – 01.07.2014 г. е
погасена по давност. Твърди, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 от ОУ
от 2014 г. са нищожни. Сочи, че атакуваното решение в частта, с която е уважен
искът за суми за главница и лихви за услугата дялово разпределение е
недопустимо, доколкото титуляр на вземането за дялово разпределение е ФДР, а не
ищецът. По изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът
мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него – за
постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не е
депозирала отговор на въззивната жалба.
Третото лице – помагач на ищеца – „Т.с.“
ЕООД – не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната
жалба по реда на чл. 269 от ГПК, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от
легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната
жалба е основателна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за
частична недопустимост на обжалваното решение, тъй като въпросът дали ищецът е
кредитор на претендираните вземания за стойността на
услугата дялово разпределение и за обезщетение за забава в размер на
законната лихва е свързан с активната му материална легитимация /т. е. е такъв
по съществото на спора/.
По същество
решението е неправилно и следва да бъде отменено, поради следните съображения:
За да бъде уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД иск с правна квалификация
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, респ. за да бъде ангажирана отговорността на ответника, ищецът следва да
докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения
между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и
качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно
самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна
енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.),
действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно
новата редакция на чл. 153, ал.
1 от ЗЕ, всички собственици
и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна
енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни
разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към
които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна
енергия те са страна по
продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.
153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Гореизложеното
се отнася и за редакциите на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при
публично известни общи условия потребителите
на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право
на ползване в имот, под режим
на етажна собственост, по презумпция на закона
се смята потребител на отдадена
от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без
да е необходимо изричното им приемане
от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото
събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да
бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата
в сградата топлинна енергия.
С отговора на
искова молба ответникът К.Т.Т. изрично е оспорил качеството си на
клиент на топлинна
енергия. В тежест
на ищеца е да докаже качеството на ответника на потребител на
топлинна
енергия, което е предпоставка за съществуването на облигационно правоотношение между страните, в какъвто смисъл е и докладът на съда по
чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК. Ищецът не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърденията си, че ответникът има качеството потребител на топлинна
енергия за битови нужди за
посочения в исковата молба недвижим имот и за процесния период. За установяване на коментираното
обстоятелство „Т.С.“ ЕАД е представило единствено списък на етажни
собственици и списък на живущите по апартаменти, които обаче се отнасят за
жилищна сграда с различен от посочения в исковата молба адрес на процесния
имот, а именно за жилищна сграда с адрес гр. София, жк
„*********бл. *********
Ето защо следва да
се приеме, че ответникът не е надлежно пасивно материалноправно легитимирана
да отговаря по предявените срещу него искове. Тъй като претенцията на ищеца не
е установена по своето основание, не се налага
обсъждане на доказателствата, ангажирани за установяване на размера й. С оглед неоснователността на претенцията за главницата, неоснователна се явява и претенцията за мораторна лихва
предвид акцесорния й характер.
При тези
съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции обжалваното
решение като неправилно следва да бъде отменено, като предявените от ищеца „Т.С.“
ЕАД искове
следва да бъдат отхвърлени.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има ответникът
/въззивник/.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв
на процесуалния представител на ответника се дължат разноски в
първоинстанционното производство в размер на 450 лева. На осн.
чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв на процесуалния представител на
въззивника се дължат разноски във въззивното производство в размер на 604,50
лева, а на въззивника К.Т.Т.
се дължат разноски в размер на 109,80 лева – държавна такса за въззивно
обжалване.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 499111 от 02.10.2018 г. на СРС, ГО, 163-ти състав, постановено по гр.
дело № 11789/2018 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу К.Т.Т., с
ЕГН **********, установителни искове по чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че К.Т.Т., с ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 4 475,55 лева,
представляваща стойността на незаплатена доставена топлинна енергия за топлоснабден обект – апартамент № 140, находящ
се в гр. София, жк „*********, за периода 01.05.2013
г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10.07.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 014,43
лева, представляваща обезщетение за забава за плащане на главницата за периода
15.09.2014 г. – 29.06.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 46569/2017 г. на СРС, 30-ти състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Т.Т., с ЕГН **********, на осн. чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 109,80 лева –
държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв
на процесуалния представител на ответника - адв. В.В.Т.,
с ЕГН **********, сумата от 450 лева – разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на осн. чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв на процесуалния представител на въззивника
- адв. К.И.Б., с ЕГН **********, сумата от 604,50 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.с.“
ЕООД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.