Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2856
гр. Пловдив, 16.07.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание на осемнадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2514 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, против К.П.С., ЕГН **********,
за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 2328.13 лева, дължима по договор за потребителски паричен
кредит с номер ***г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл файненс” ЕАД /с предишно
наименование „Джет Файненс интернешънъл“/ и длъжника, вземанията по който са прехвърлени
с договор за цесия от 08.07.2014 г. на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД; договорна възнаградителна
лихва в размер на 1291.68 лева за периода 15.02.2012 г.-15.10.2013 г.; договорна
лихва за забава в размер на 921.38 лева за периода 16.02.2012г.-31.10.2016 г.; ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението
в съда– 08.11.2016 г. до окончателното й погасяване, за които суми включително е
издадена заповед от 11.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № ***г. на ПРС, ХIV гр. с-в.
В исковата молба ищецът сочи, че на 14.10.2009 г. между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като кредитор и К.П.С., като кредитополучател, е сключен
Договор за потребителски заем ***, като с подписването на договора кредиторът
се е задължил да предостави на кредитополучателя парична сума в размер на 3921.68 лева. Сочи, че с полагането
на подписа си кредитополучателят е удостоверил, че е получил сумата на заема в брой
от представител на заемодателя. Твърди се, че съгласно разпоредбите на договора
за потребителски заем, кредитополучателят се е задължил да върне заема, заедно с
добавка /договорната лихва/, на 48 равни месечни погасителни вноски, до
15.10.2013 г., всяка в размер на 160.35 лева, съгласно погасителен план – неразделна
част от Договора за кредит. Твърди се, че длъжникът преустановил обслужването на
заема, като падежът на първата непогасена вноска настъпил на 15.02.2012 г. Излага,
че съгласно Общите условия към договора, при забава в плащането на погасителна вноска,
кредитополучателят дължи обезщетение за забава, в размер на действащата законна
лихва върху всяка забавена вноска, като на длъжника – ответник по делото била начислена
и лихва за забава в общ размер на 921.38 лева, представляваща сбор от лихвите за
забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатени главница от съответните
погасителни вноски, считано от 16.02.2012 г. – деня, следващ датата, на която е
станала изискуема първата неплатена от длъжника погасителна вноска до
31.10.2016 г.
Твърди и, че на 08.07.2014 г. е сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, ЕИК ********* и „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, по силата на който вземането
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, произтичащо от договор за потребителски кредит
***г. е прехвърлено в полза на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, изцяло в всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. В изпълнение на задължението
си по чл. 99, ал. 3 ЗЗД „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е упълномощили „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД да уведомил длъжника за станалата продажба на вземането, за което
е направен опит чрез изпращане на писмено, което било получено лично от
адресата на 10.11.2014 г.. В условията на евентуалност, моли, да се приеме, че уведомлението
за извършената цесия е връчена на длъжника, ведно с исковата молба и приложенията
към нея.
Тъй като ответникът не е изплатил изцяло задълженията си по договора за потребителски паричен кредит, то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано цитираното ч. гр. д., но тъй като длъжникът подал възражение срещу издадената заповед /приети по реда на чл. 423 ГПК с определение от 20.12.2017 г. по ч. гр. д. № *** г. по описа на ПОС/, се предявяват настоящите установителни искове за съществуване на вземането. Иска да се признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед от 11.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № ***г. на ПРС, ХIV гр. с-в. Претендират се и разноски за заповедното и исковото производство.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от К.П.С.. Оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Възразява срещу дължимостта им. Оспорва да се намира в облигационно отношение с „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД и „БНП Париба Пърсънъл файненс” ЕАД. Оспорва да е получил посочената в исковата молба сума. Прави възражение за давност, както относно акцесорните, така и относно главната претенция. Твърди, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради неспазване на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. В договора нямало данни за лихвения процент по кредита, а само за ГПР в размер на 53.51 %. Достигало се до значителна нееквивалентност на престациите. Размерът на формирана от ищеца печалба надвишавал близо четири пъти размера на предоставения заем. Рискът при небанковите финансови институции бил по-нисък в сравнение с банковите институции. Заобикаляла се разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК., тъй като ГПР бил повече от пет пъти по-висок от размера на законната лихва. Клаузата от договора за заем, че ГПР е в размер на 53.51 % била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като действителният размер бил в различен размер от посочения. Не бил установен и механизъм как е изчислен този процент и какви други разходи освен възнаградителната лихва са включени в него. На основание чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. Клаузите регламентиращи лихвения процент и ГПР – представлявали част от същественото съдържание на договора. При евентуалност, ако не се приемело, че договорът е изцяло нищожен, следвало да се прогласят за нищожни посочените клаузи в договора. Уговорките в договора относно ГПР били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5, т. 18 и т. 19 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Твърди, че в чл. 7 от договора била предвидена неустойка, която представлявала начисляване на лихва върху лихва. Уговореният размер на неустойката по чл. 7 от договора противоречал на добрите нрави, поради което клаузата излизала извън обезщетителната, обезпечителната и санкционната функция на неустойката. Неустоечната уговорка била нищожна и на основание чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца. Счита, че договорът за цесия е нищожен поради липса на съгласие. Липсвало съгласие за съществените елементи на договора за цесия между цесионера и цедента. Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.
С
определение в съдебно заседание от 15.05.2018 г. производството е частично
прекратено по отношение на претенцията за възнаградителна лихва за разликата
над 1004.73 лв. до пълния първоначален размер от 1291.68 лв., респ. заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК е обезсилена. Като е останала висяща претенция за
възнаградителна лихва в размер на 1004.73 лв. за периода 15.02.2012 г. –
15.10.2013 г.
Пловдивски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и фактическа страна следното:
Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове е: - чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД.
Приложено е ч. гр. д. № ***г. по описа на ПРС, XIV гр. с-в, от което се установява, че по заявление на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, депозирано на 11.11.2016 г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника К.П.С. за вземанията, предмет на настоящия иск. Срещу заповедта е подадено възражение, прието по реда на чл. 423 ГПК по в. ч. гр. д. № *** г. на ПОС, в резултат на което е изпратено съобщение до заявителя с указанията по чл. 415 ГПК. Искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното сочи, че за ищеца е налице правен интерес от предявения установителен иск по чл. 422 ГПК и същият е процесуално допустим.
Между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и К.П.С. е подписан договор за потребителски паричен кредит ***. С посочения договор на ответника по производството е предоставен кредит в размер на 3500 лева. Включена е в размера на вноските застрахователна премия по застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 8.79 лв. по всяка отделна погасителна вноска. Начислена била и такса усвояване на кредита в размер на 77 лв. Месечната погасителна вноска била 160.35 лв., а годишният процент на разходите 53.51 %. В договора е включен погасителен план с посочени падежни дати на отделните вноски. Погасителните вноски били 48 на брой, а крайният срок на договора – 15.10.2013 г. По силата на сключения договор за заем на ответника е била предоставена посочената парична сума в размер на 3500 лв. Възраженията в отговора в тази насока са неоснователни. На последната страница от сключения договор за кредит се съдържа удостоверение на изпълнението. С полагането на подписа на кредитополучателя в тази част на документа се удостоверява, че е получил размера на заема по банкова сметка. ***ние за неизгоден факт. Подписът не е оспорен в законоустановения срок. Ето защо същият е поставен от ответника и доказва сключването на договора между страните и получаването на сумата. В тази насока и изслушаната ССчЕ, в която е посочено, че по банкова сметка ***, кредитодателят е превел главница в размер на 3 423 лв., представляваща договорената главница от 3 500 лв. намалена със сумата от 77 лв. – договорна такса за усвояване на кредита.
Относно възраженията за недействителност на процесния договор поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
Възраженията за недействителност на договора направени в отговора на исковата молба и поддържани в писмените бележки от ответника са неоснователни. Ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 22 от сега действащия ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според § 5 от същия закон обаче разпоредбите на закона не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му в сила - 12.05.2010 г. В настоящия случай договорът за потребителски кредит между страните е сключен на 14.10.2009 г., поради което следва да се приеме, че чл.22 ЗПК от 2010 г. не намира приложение по отношение на него.
Към момента на сключването на договора за потребителки кредит, изискванията за предоставяне на потребителски кредит и изискванията към договора за потребителски кредит са уредени по отм. ЗПК в редакцията на ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г. с последващите изменения, т. е. според този закон следва да се преценява действителността на договора за потребителски кредит от 14.10.2009 г. Доколкото договорът не е сключен за закупуването на стоки и не под формата на превишаване наличността по разплащателна сметка (овърдрафт), то действителността на настоящия договор следва да се прецени съобразно изискванията на чл. 6 и чл. 7 от ЗПК /отм. /. Според чл. 14, ал. 1 ЗПК /отм./, когато не са спазени изискванията на чл. 6 и чл. 7, т. 4 до 14 договорът за кредит е недействителен. Процесният договор е сключен в писмена форма, няма нарушение и на изискването по чл. 6 ал. 1 от ЗПК /отм./ относно предварителното уведомяване на потребителя за условията на потребителския кредит. Това е декларирано от потребителя в раздел „Удостоверявания“ на договора за кредит. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация се удостоверява с полагането на подпис в поле на „Удостоверяване на изпълнението” на договора, което представлява признание за получаването на тази информация. Само за пълнота следва да се отбележи и, че по в. гр. д. № 1764/2017 г. на ОС Пловдив е прието, че непредоставена на предварителна информация по договора /преддоговорна информация/ е основание за налагане на санкции по съответните административно-наказателни разпоредби на ЗПК и ЗЗП, но не води до недействителност на сключения договор.
Спазени са и изискванията на чл. 7, т. 4-14 ЗПК /отм./ - посочена е чистата стойност на кредита /главницата/; максималният размер на кредита; годишният процент на разходите; посочени са всички отделни разходи по договора за кредит; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания; елементите на общата стойност на кредита - стойността на кредита, която е 3500 лева и стойността на кредита за покупка на застраховка "Сигурност на плащанията", която е в размер на 8.79 лв. по всяка месечна вноска или 421.92 лв. /8.79 по 48/; общият размер на кредита - сбор от главницата и стойността на застраховката; други различни разходи, свързани с договора, които биха могли да възникнат за кредитополучателя са посочени в чл. 12 от условията на договора - разходи за теглене от банкомат, разходи за банков превод и/или пощенски запис; правото на предсрочно погасяване на кредита – чл. 11; изискуемите застраховки; относно чл. 7, т. 13 в процесния договор не са предвидени обезпечения – лични или реални, поради което това изискване не се прилага.
Договорът за кредит отговаря на изискванията на чл. 6 и чл. 7 от ЗПК /отм./ действал към 14.10.2009 г.
Съдържанието на договора за потребителски кредит по отменения ЗПК не включва изискването за посочване на лихвения процент по кредита, каквото е изискването по новия ЗПК - чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК. При положение, че в договора е изчислен и посочен ГПР кредиторът не е имал задължението да посочва и годишен лихвен процент. Това разрешение на закона съответства на разпоредбите на чл. 21, ал. 1 ЗПК /отм./, чл. 22, ал. 1 и ал. 2 ЗПК /отм. / и на параграф 1 от ДР на ЗПК / отм. /. От съдържанието на тези правни норми се установява, че ГПР представлява „печалбата“ на кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит. ГПР се изчислява към момента на сключването на договора по формула, съгласно приложение към ЗПК, като се вземат предвид условията, посочени в текста на чл. 22, ал. 1 ЗПК /отм./. Годишният процент на разходите е фиксиран - 53.51 %. Съгласно т. 10 и т. 9 на чл. 7 от ЗПК /отм./ подлежат на изрично посочване в съдържанието на договора само тези елементи от общата стойност на кредита и разходите по чл. 21, ал. 2 от ЗПК /отм./, които не се включват при изчисляване на годишния процент на разходите. Ето защо липсва задължение за посочване на лихвения процент на кредита, поради което и липсва задължение да се конкретизира какво се включва в месечната вноска – каква част от главница и каква част от съответната договорна лихва. Впрочем подобно задължение за конкретизирана какво точно се включва във всяка месечна вноска, когато се касае до фиксиран лихвен процент, липсва и по действащия ЗПК.
Вземанията по процесния договор са цедирани от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с приложение № 1 към приемо-предавателен протокол от 24.07.2014 г. по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г. Под № *** от приложението е посочен договор за кредит ***, както и след договора е посочено ********** /виж л. 13 от делото/. Т. е. посочен е номерът на процесния договор и ЕГН-то на кредитополучателя. В договора за цесия е посочено, че приложенията са неразделна част от договора, а с договора за кредит кредитополучателят се е съгласил, че кредиторът може по всяко време да прехвърля правата си по договора /чл. 17 от договора/. Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /виж пълномощно л. 9/. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /виж решение №. 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Съгласно задължителните разяснения в т. 2 от ТР №5/2014 на ОСГТК на ВКС, за ищеца липсва интерес за оспорването на представителната власт на лицата представляващи упълномощителя. Тази недействителност, е установена единствено в интерес на представлявания. Представено е и известие за доставяне /л. 8/, с което се установява, че ответникът е уведомен за извършената цесия на 10.11.2014 г. Получаването на обратната разписка не е оспорено, поради което съдът приеме, че ответникът е надлежно уведомен за цесията още 2014 г. Дори да липсваше подобно уведомяване обаче, то изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. В представения по делото договор от 08.07.2014 г. страните по договора са уговорили възмездно прехвърляне на цесионера - „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД на вземания, произтичащи от предоставени потребителски кредити, които са просрочени или не се погасяват надлежно, описани в приемо-предавателен протокол към договора, срещу цена. Приемо-предавателния протокол, неразделна част от договора, съдържа конкретна информация за вземанията по всеки отделен договор за кредит и в него е включен и процесният договор за кредит. Така, прехвърлените вземания са не само определяеми, но и конкретно определени с оглед приложението към договора. Относно минимално необходимото съдържание на договора за цесия, съдът намира, че липсва правен интерес от оспорване валидността на договора за цесия за третото лице, което не е страна по сделката и не разполага с иск за прогласяване на нищожността и, тъй като с извършване на сделката правната му сфера не е засегната. Впрочем оставянето на празно място по копието на договора на местата, където следва да е посочена покупната цена, съвсем не означава липса на задължителни реквизити, а политика за конфиденциалност между цедента и ищецът-цесионер, като заличена е единствено покупната цена. Размерът на покупната цена би могъл да има характер на търговска тайна, касаеща отношенията единствено между цедент и цесионер.
Предвид всичко преждеизложено настоящият съд намира, че по производството се установява, наличието на валидно отговарящо на изискванията на ЗПК /отм./ сключено облигационно правоотношение, както и договор за цесия между ищеца и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, по който е цедирано вземането произтичащо от процесния договор за кредит, за което прехвърляне ответникът е надлежно уведомен.
Относно
претенцията за главница:
От изслушаната ССчЕ се установява размерът на вземането за главница – неплатената главница по договора е 2328.13 лв. Липсват основание за недействителност на договора за кредит по специалния ЗПК /отм./. Не е основателно възражението за давност относно главната претенция. При договора за кредит /заем/ е налице общо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по договора. Разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни задължения, което не променя характера им и не ги прави периодични./виж решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., решение 93 от 27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г. на I ТО и др./. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Крайният падеж на договора е 15.10.2013 г., поради което до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.11.2016 г. петгодишният давностен срок не е изтекъл. Не са ангажирани доказателства, а и не се твърди от ответника дължимите вноски за главница по погасителни вноски от 26 до 48 да са заплатени. Ето защо искът за главница е основателен в пълния си размер от 2328.13 лв. Като законна последица върху претенцията за лихва ще се присъди и законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 08.11.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
Относно
претенцията за възнаградителна лихва:
Относно твърденията за противоречие с добрите нрави на
уговорката за надбавка – възнаградителна лихва. На първо място в случая в
неприложим чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е действащ към дата на сключване на
договора, а в ЗПК /отм./ липсва подобна клауза. Освен това съдът не споделя твърденията в
отговора на исковата молба, че ГПР е в размер петкратно по-висок от размера на
законната лихва. Нищожността се преценя към дата на подписване на договора. За
м. 10.2009 г. основният лихвен процент на БНБ е 1.46 % + 10 пункта /съгласно ПМС
№ 72 от 08.04.1994 г. приложимо към 2009 г./ прави размер на законната лихва
към дата на сключване на договора 11.46 %. Петкратният размер на законната
лихва към 14.10.2009 г. е 57.3 %. Т. е. уговорената възнаградителна лихва е в
размер малко над 4.5 пъти по-голям от законната лихва, но не превишава
петкратния й размер. Въпреки това съдът следва да определи дали така уговорения
ГПК отговаря на критериите на добрите нрави. Няма пречки дори и при
приложението на чл. 19, ал. 4 ЗПК и уговорен ГПР в неговите рамки, съдът да
преценява дали размерът на годишния процент на разходите и възнаградителната
надбавка е съобразен с добрите нрави. По процесния договор ответникът е получил 3500
лева като се е задължил да върне 7697.16 лева. Страните са се съгласили това да
стане на 48 месечни вноски. Разликата между общата стойност на плащанията и
общият размер на кредита е 3 775.48 лева, което представлява договорната
възнаградителна надбавка – виж ССчЕ. Вещото лице по експертизата е посочила, че
възнаградителната лихва е в размер на 3 775.48 лв. Тази уговорка съдът
намира за нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Уговорка за плащане на
ГПР в почти петкратен размер на законната лихва, както и на възнаградителна
лихва за 4 години в общ размер по-висок от получената главницата, не отговаря
на критериите на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Основната цел на така уговорена надбавка /имаща характер на неустоечна
клауза/ е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
до увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от 100 % от предоставената
главница.
Освен това дори да не се сподели горното, вземането за възнаградителна лихва е погасено по давност. Налице е изрично възражение за погасителна давност в отговора на исковата молба. Крайният падеж на процесния договор е 15.10.2013 г. Според чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Вземането за лихви се погасява с тригодишна давност, поради което към дата на подаване на заявлението 08.11.2016 г., погасителната давност е изтекла – считано от 16.10.2016 г. вземането за възнаградителна лихва е изцяло погасено по давност. Не са ангажирани от ищеца доказателства за спиране и/или прекъсване на давностния срок, в каквато насока са указанията на съда. Ето защо претенцията за възнаградителна лихва в размер на 1004.73 лв. за периода 15.02.2012 г. – 15.10.2013 г. ще се отхвърли изцяло.
Относно
обезщетение за забава:
Страните са уговорили, че при забава на плащането, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска /чл. 5 от договора/. Претендирано е обезщетение за забава в размер на 921.38 лв. представляващо сбор върху обезщетенията за забава на всяка падежирала неплатена главница. /виж уточнителна молба с вх. № от 12.03.2018 г. /. Не са основателни възраженията за наличие на начисляване лихва върху лихва. Касае се за две отделни вземания. Договорната лихва по чл. 3 от договора, както и обезщетение за забава във връзка с неизпълнение на паричното задължение в срок по чл. 5 от договора. Частично основателно е възражението за давност. Важи изложеното по-горе за възнаградителната лихва. Начисленото обезщетение за забава върху падежиралите вноски до дата – 08.11.2013 г. /три години преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ е погасено по давност и в тази част искът ще се отхвърли. Не са погасени по давност вземанията за мораторна лихва от 08.11.2013 г. до 31.10.2016 г. След използването на електронен калкулатор - www.calculator.bg и на основание чл. 162 ГПК, съдът определи и размера на обезщетениeто за забава. Доколкото към 08.11.2013 г. са падежирали всички вноски по кредита и е настъпил крайният падеж по договора, то обезщетението за забава следва да се определи върху цялата дължима сума за главница. Или за периода 08.11.2013 г. до 31.10.2016 г. обезщетението за забава върху главницата от 2328.13 лв. е 705.67 лв. в този размер претенцията е основателна, като за разликата до 921.38 лв. и за периода 16.02.2012 г. – 07.11.2013 г. вкл. следва да се отхвърли.
За пълнота следва да се отбележи:
Съдът не може да основава решението си на обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в отговора на исковата молба /виж решение № 42 от 12.02.2013 г. по гр.д. № 701/2012 г., I г.о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр.д. № 3848/2015 г., IV г.о./. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право /виж решение № 83 от 03.11.2017 г. по гр. д. № 2383/2016 г. на II гр. о./.
В случая ответникът в срока по чл.131 ГПК не е направил възражение за прихващане /приспадане/ на платените суми за възнаградителна лихва по договора. От ССчЕ се установява, че по договора е заплатена възнаградителна лихва в размер общо на 2 617.38 лв. Въпреки, че съдът намира клаузата, с която е определен ГПР по договора, а в това число и уговорената надбавка за нищожни поради противоречие с добрите нрави, той няма как да приспадне от дължимите суми платените доброволно суми за възнаградителна лихва. Същите суми се явяват платени без основание и биха могли да бъдат приспаднати при наведено в срока за отговор възражение за прихващане на недължимо платени суми, каквото в случая липсва. Доколкото претенцията за възнаградителна лихва обхваща период след плащането на сумите за възнаградителна лихва, както и тези суми няма да се обхващат от силата на пресъдено нещо по настоящото дело, то няма пречки същите да бъдат претендирани в отделен процес.
Вследствие на изложеното, съдът намира, че исковата претенция е частично основателна и следва да бъде уважена за претендираната главница и до размер от 705.67 лв. за периода 08.11.2013 г. до 31.10.2016 г. за претенцията за обезщетение за забава, а в останалата си част следва да бъде отхвърлена.
По
разноските:
Разноски са дължими и на двете страни по съразмерност.
По исковото производство са представени
доказателства за направата на разноските за ДТ в размер на 103.98 лв., за
депозит за ССчЕ в размер на 140 лв., както
и се претендира се юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във
вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Разноски на ищеца се дължат
единствено за уважените искове. Общият размер на направените в исковото
производство разноски е 343.98 лв., от които по съразмерност на ищеца ще се
присъдят 229.80 лв.
От присъдените в заповедното, ищецът
претендира по списък 90.82 лв. за държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. От тях по съразмерност на ищеца ще се присъдят 160.88 лв.
От ответника по настоящото производство не са направени разходи. От процесуалния представител на ответника е претендирано адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Уговарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда /виж определение №515/02.10.2015г. по ч. т. д.№2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Налице са предпоставките на чл. 38, ал. 1 ЗА, в договора за правна защита и съдействие изрично е посочен чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Ето защо, на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждение дължимият хонорар е 547.88 лева. Доколкото именно сума в подобен размер се претендира, а и същата се определя в минимален размер, възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ищеца не следва да се обсъжда. В закоустановения срок не са претендирани разноски от ответника за прекратената част от производството, като определението от 15.05.2018 г. е влязло в сила. По съразмерност на адв. И., съобразно отхвърлената част по същество, ще се присъди сумата от 147.71 лв.
Претендирани са от ответника и разноски
в размер на 325 лв. по в. ч. гр. д. № 2588/2017 г. на ПОС. Представени са
доказателства за заплащането на адвокатски хонорар в размер на 300 лв. /л. 35
от ч. гр. д./, както и за заплатена държавна такса в размер на 25 лв. В
закоустановения срок не са претендирани разноски от ответника за прекратената
част от производството, като определението от 15.05.2018 г. е влязло в сила. По
съразмерност от сумата от 325 лв., съобразно отхвърлената част по същество, на
ответника ще се присъди сумата от 87.34 лв.
Така
мотивиран ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, против К.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, положителни установителни искове, че К.П.С. дължи на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, следните суми, дължима по договор за потребителски паричен кредит с номер ***г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 08.07.2014 г. на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, а именно:
- сумата от 2328.13 лева, представляваща незаплатена главница по договор за потребителски паричен кредит с номер ***г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 08.11.2016 г. до окончателното изплащане;
- сумата от 705.67 лв., лихва за забава за периода от 08.11.2013 г. до 31.10.2016 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за забава за разликата над присъдения размер от 705,67 лв. до пълния предявен размер от 921.38 лв. и за периода 16.02.2012 г. – 07.11.2013 г., поради настъпила погасителна давност;
за които суми е издадена заповед от 11.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № *** г. по описа на ПРС, XIV гр. с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, положителен установителен иск, срещу К.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаването на установено, че К.П.С. дължи на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД сумата от 1004.73 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.02.2012 г. – 15.10.2013 г. по договор за потребителски паричен кредит с номер ***г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл файненс” ЕАД и длъжника, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 08.07.2014 г. на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, за която сума е издадена заповед от 11.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № *** г. по описа на ПРС, XIV гр. с-в.
ОСЪЖДА К.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 229.80 лв. – разноски по съразмерност в исковото производство, както и сумата от 160.88 лв.– разноски в производството по ч. гр. д. № *** г. по описа на ПРС, XIV гр. с-в. по съразмерност.
ОСЪЖДА „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, да заплати на К.П.С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 87.34 лв. – разноски по съразмерност по в. ч. гр. д. № 2588/2017 г. на ПОС, което производство се е развило във връзка с подадено възражение по чл. 423 ГПК.
ОСЪЖДА „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15, да заплати на адв. Е.Г.И.,***, със съдебен адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 147.71 лв. – адвокатски хонорар по съразмерност за оказана безплатна правна помощ на К.П.С. по настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ