Р Е Ш
Е Н И Е № 48
гр. Сливен, 15.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесети и седми март през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Мария Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 118 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство – Тюлю Транспорт ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление с. Ябланово, общ. Котел против Решение № 87/30.11.2018 г. по гр.д.№
353/2018 г. на Районен съд Котел, с което съдът на основание чл. 242 от КТ е
осъдил Тюлю Транспорт ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление с. Ябланово, общ. Котел да заплати на Х.И.С.,
сумата от 7783 лв., представляваща заплата за месец юни 2018 г. в размер на
4000 лв. и 3783 лв. невъзстановен размер на глоба, заплатена от ищеца, както и
сумата от 1000 лв. представляваща разноски по делото и е осъдил дружеството да
заплати по сметка на съда сумата от 311,32 лв. държавна такса.
Решението се обжалва изцяло
като неправилно, незаконосъобразно и постановено при допуснати съществени
процесуални и материални нарушения.
Въззивникът – ответник в
първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на
постановения от СлРС акт, на следното: на първо място
се излагат доводи, за това че няма валидно трудово правоотношение, че има
доказателства за извършена работа само до края на май месец 2018 г., че не е
доказано трудовото възнаграждение да е в размер на 4000 лв. Ако все пак съдът
приеме, че има трудов договор то се релевира
оплакване, че заплатата е 1900 лв., а не 4000 лв., като не били претендирани командировъчни пари.
По отношение на глобата се
излагат твърдения, че дружеството-работодател не е носило отговорност за
нарушението, за което е наложена глобата, тъй като не му е вменено задължение
да попълва ЧМР, още по-малко можело да контролира почивките и графиците на
шофьора. Излагат се твърдения, че глобата е лично за шофьора в качеството му на
физическо лице, тъй като отговорността за нарушенията е негова.
Твърди се още в жалбата, че
ищецът не се домогнал да докаже трудовоправни
отношения със свидетелски показания.
Не са направени доказателствени
искания и не се претендират деловодни разноски.
В законоустановения срок от
въззиваемата страна не е постъпил отговор на въззивната жалба.
В с.з., въззивното
дружество не изпраща представител по закон, представлява се от процесуален
представител по пълномощие, която моли въззивната жалба да бъде уважена, и да
се отмени първоинстанционното решение като се отхвърлят предявените искове като
неоснователни и недоказани. Отправя искане за разноски за адвокатски хонорар, представя
списък.
Въззиваемата страна – Х.И.С., редовно призован, не се явява
лично, изпраща представител по пълномощие, който подчертава, че не е могъл да
се снабди с по-четлив оригинал или копие на представеното по делото
доказателство и подчертава, че не може да бъде извършен превод на документ в
който няма текст и че същият вероятно е изчезнал. По съществото на спора се
излагат съображения за сключен трудов договор за срок от 24 месеца с начална
дата 27.01.2017 г. Въпреки това въззиваемия при
завръщането си от курс през месец юни 2018, установил че е уволнен още на
02.01.2018 г. Доказано било че за месец юни 2018 г., когато С. работил за
дружеството не била платена заплата, а заплатата му била 4000 лв., видно от
ежемесечните преводи от страна на дружеството по сметката му, дори и след
уволнението. Установено било, че през месец май 2018 г. въззивникът
заплатил в Кр. Нидерландия, сумата от 3783 лв.,
представляваща глоба наложена му за няколко нарушения, едно от които (за сумата
от 1500 евро) за неправилно попълване на ЧМР. Изготвянето, съдържанието,
задълженията и задължените лица по ЧМР били уредени в Конвенцията за ЧМР.
Твърди се, че ответната страна не била изпълнила задължението си, поради което
задължението за заплащане на глобата тежало върху въззивника.
Моли за оставяне в сила на решението на първата инстанция.
Пред настоящата инстанция не
се събраха допълнителни доказателства.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на
чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно
и незаконосъобразно.
При направен анализ на доказателствата събрани в
първата инстанция съдът намира от фактическа страна следното:
От представеното копие на
трудов договор от 27.01.2017 г. се установява, че между Тюлю
Транспорт ЕООД, със седалище и адрес на управление с. Ябланово, общ. Сливен,
ул. Г.С. Раковски № 12 като работодател и Х.И.С. – в качеството му на работник,
възниква трудово правоотношение. Длъжността, която заема С. е шофьор на
тежкотоварен автомобил. В останалите реквизити се срещат редица противоречия на
първо място е посочен чл. 67, ал.1, т. 1 от КТ, който отговаря на трудов
договор без срок, на второ място е посочен чл. 70 от КТ, който въплъщава
нормата за включване в договора клауза за изпитване с максимален срок до 6
месеца. В т. 2, от договора е посочен че същият се сключва за срок от 24
месеца в полза на работодателя и за времето от 27.01.2017 г. до 27.12.2017 г.
на пълно работно време. Посочено е основно месечно възнаграждение в т. 3 от
договора 1900 лв., а в подточка „б“ на същия пункт дневна заплата от 68 лв.
Срокът на предизвестие бил
един месец за двете страни след изтичане на изпитателния срок.
От представената с исковата
молба, страница 10 – част от извлечение от системата на НАП от 26.06.2018 г. се
установява, че Тюлю Транспорт ЕООД са декларирали
срочен трудов договор, сключен с неустановено по справката лице на длъжност
шофьор на тежкотоварен автомобил -12 и повече тона с дата на сключване
06.02.2017 г. и срок до 06.08.2017 г., който е бил прекратен на 02.01.2018 г.
От представеното с исковата
молба извлечение от разплащателна сметка на физическо лице с титуляр Х.И.С. се
установява, че за периода 28.02.2018 г. -31.05.2018 г. Тюлю
ЕООД периодично превежда различни суми с основание „заплата и командировъчни“ и
„аванс“.
От изготвения от Е.М.Д.
превод на документ от Нидерландски език се установява, че на 04.05.2018 г., Федералната
пътна полиция на Антверпен, е санкционирала Х.С., роден на *** г., с
работодател Тюлю Транс ЕООД, който управлявал
превозно средство марка ДАФ, тип влекач, с рег. № СН5056 АС, за три вида
нарушения, а именно: „Не е посочена фирмата върху СМR“ – глоба 1500 евро; Дневна
почивка 9ч-11.ч – 220 евро и непрекъснат период на шофиране 17.4.2018 – 220
евро. Общата сума за плащане се установява да е 1940 евро. В горния десен ъгъл
е отбелязан с Х „внасяне“, а без отбелязване е останал реквизита предварително
депозирана сума. Макар към превода да е прикрепено нечетливо копие на бланката
на наложената глоба, съдът приема, че преводачът добросъвестно е изпълнил
служебните си задължения и е декларирал верността на превода, поради което
кредитира писменото доказателство.
От приложеното копие на
информация за сметка за период от 01.05.2018 г. до 31.05.2018 г. с титуляр Х.И.С., е видно че на 04.05.2018 г.
е била преведена сумата от 1940 евро към контрагент в Антверпен, като
операцията е извършена с карта.
От двете доказателства разгледани
в съвкупност, може да се направи фактическият извод, че сумата от 1940 евро е
била платена по банков път от сметката на С. за покриване на сумата по
издадения фиш от властите в Антверпен.
От приложеното към исковата
молба копие на Заявление от 18.06.2018 г. е видно, че въззваемият
е изявил желание да бъде освободен от длъжността шофьор на тежкотоварен
автомобил, считано от 25.06.2018 г. и изявлението му е стигнало у ответника по
първоинстанционното производство на 19.06.2018 г.
От рапорт на функциите на
шофьора Х.С. за периода от 05.02.2018 г.
до 25.05.2018 г. е видно, че последният е извършвал превози с автомобил
СН5056АС.
Съдът намира показанията на
свидетелите Е.Д. и Р. С. като добросъвестно изложени и счита, че няма основание
да не ги кредитира, въпреки приятелската и съответно родствена връзка с ищеца
по делото. От показанията им се установява, че същите са производни, а именно
те не са възприели лично някакъв факт, който да навежда за извод на валидно
трудово правоотношение между ищеца и ответника. Те възпроизвеждат споделеното
им от С., като съдът приема, че той не е знаел за прекратяването на трудовия
договор и че превозите, които извършвал били възлагани от Тюлю
Транспорт ЕООД. Съдът не възприема, за доказани чрез свидетелските показания
наличие на валидно трудово правоотношение между С. и Тюлю
Транспорт ЕООД през юни 2018 г., въпреки че практиката на върховната инстанция
приема за допустими и свидетелски показания за установяване на такова
правоотношение в определени случаи (когато липсва трудов договор, когато същият
е загубен или унищожен), но в случая такъв договор е представен, а и от
свидетелските показания не се установява нито един елемент от трудовото
правоотношение, което да го отличава от други правоотношения свързани с
възлагане на работа по транспортиране на стоки. На последно място следва да се
посочи, че не се установява С. да е извършвал каквато и да е работа за Тюлю Транспорт ЕООД през месец юни 2018 г., тъй като
свидетелските показания сочат, че същият се е прибрал към края на месец юни,
което не кореспондира с писмените доказателства, а именно че е пуснал заявление
за напускане към средата на месец юни, а именно 18.06.2018г., както и следва да
се отчете фактът, че те не са взъприели
взаимодействието между С. и работодателя му – кога и дали е изпълнявал трудовите
си задължения. Показанията, макар и производни подкрепят извода направен
по-горе, че действително С. е заплатил дължимата сума по съставения от властите
в Нидерландия фиш. Установява се още, че месечно е получавал около 4000 лв.
заплата и командировъчни.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, настоящия състав на СлОС прави следните правни изводи:
Предявени са кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на дължимо но неизплатено трудово
възнаграждение за положен труд за месец юни 2018 г. и такъв по чл. 59 от ЗЗД за
неоснователно обогатяване за вземането на работника и служителя срещу
работодателя, възникнало от заплащане на наложената в Кр.
Нидерландия глоба.
По искът с правно основание
чл. 128, т. 2 от КТ:
По този иск в тежест на
ищеца е да установи наличието на трудово правоотношение с ответника през периода,
за който твърди, че има право на трудово възнаграждение, наличието на отработване
на претендираното трудово възнаграждение, както и
неговия размер, а в тежест на ответника е да докаже плащането му, ако има
въведени такива твърдения. От представените по делото доказателства следва да
се направи извод за съществуващо трудово правоотношение между Тюлю Транспорт ЕООД като работодател и Х.С. като работник
към юни месец 2018 г. Сключеният договор не следва да се счита недействителен,
тъй като писмената форма е спазена и в него са включени съществените реквизити
за този вид договори, а именно данните на работодателя и работника, които
остават без съмнение, както и заеманата длъжност и основната работна заплата,
работата която следва да се извършва от работника. Двете страни са постигнали
съгласие относно условията, визирани в трудовия договор, подписали са същия и
са получили по един екземпляр от него. Съдът счита, че посочването на правното
основание за сключване на трудовия договор е част от минимално необходимото
съдържание на трудовия договор, като то може да бъде отразено както цифрово,
така и словесно. В процесния ТД има разминаване между
цифровото и словесното изписване на основанието за сключване на ТД, но
съдебната практика е последователна в разбирането, че при противоречие между
цифровото и словесното изразяване, приоритет има словесното /така например
Р№746/20.01.2011 г. по гр. д. № 119/2010 г. на ВКС, 3ГО/. Ето защо, при
тълкуване волята на страните при сключване на договора, съобразно разпоредбата
на чл.20 от ЗЗД, съдът приема, че страните са искали да обвържат индивидуалното
трудово правоотношение с краен срок, който е точно фиксиран – 27.12.2017 г., и
какъвто задължително трябва да бъде срока на договорите по чл. 67, ал. 1, т. 2
от КТ. Ето защо съдът приема, че между страните е бил налице сключен договор за
определен срок – по чл. 67, ал. 1, т. 2 от КТ, със срок до 27.01.2018 г. Посочена
е цифрова квалификация на договора, препращаща към срок за изпитване, какъвто
противно на закона е уговорен да е 24 месеца в полза на работодателя – тази
клауза от договора е недействителна поради противоречието й със закона, а
именно в чл. 70 от КТ императивно е определен максимален срок на изпитване в
полза на работодателя – 6 месеца. Срокът от 24 месеца не само излиза извън този
срок, но и е безпредметен, тъй като излиза и извън срока на самия договор.
Като се има предвид
писменото доказателство – извлечение от тахошайбата или рапорт
на функциите на шофьора Х.С. за периода
от 05.02.2018 г. до 25.05.2018 г. е видно, че ищецът е продължил да
управлява тежкотоварен автомобил – влекач. Може да се приеме, че същият е
продължил да изпълнява трудовите си функции и поради факта, че му е превеждана
заплата и командировъчни от Тюлю Транспорт ЕООД и
след 02.01.2018 г. Т.е. трудовото правоотношение, се е трансформирало в
безсрочно съгласно чл. 69, ал. 1 от КТ, тъй като по делото не е доказано, че до
работника е достигнало писмено изявление от работодателя, в което същия се
противопоставя на продължаване на изпълнението на трудовите функции от страна
на Свириев. За прекратяването са уведомени единствено
компетентните органи от ТД на НАП.
Остана обаче недоказан другият елемент,
необходим за уважаването на иска по чл. 128 т.2 от КТ, а именно –полагането на
труд. Няма писмени доказателства, които да установяват, че С. е полагал труд за
Тюлю Транспорт ЕООД след 25.05.2018 г. Напротив
писмените доказателства се ограничават до 25.05.2018 г. Свидетелските показания
противоречат на посоченото в заявление за прекратяване на договора, подадено от ищеца на
19.06.2018 г., от което следва да се направи извод, че същият се е намирал в
България към тази дата, а свидетелите посочват, че той не се е прибирал до края
на юни месец. Поради противоречието с този факт и опосредената
връзка между възприятията на свидетелите, а именно че С. се е срещал със
свидетелите към края на месец юни 2018 без превозното средство, което е
управлявал, а не са възприели самото извършване на дейност по управлението му,
съдът не кредитира показанията им в частта, с която ищецът е направил опит да
установи изпълнение на трудови задължения.
Поради гореизложеното искът по чл. 128 т.2 от КТ следва да се отхвърли в цялост, и да не се обсъжда в какъв размер е било
„трудовото“ възнаграждение и в какъв „командировъчните“ от предявената
претенция.
По иска с правно основание
чл. 59 от ЗЗД:
Същият е предявен за вземането на работника и
служителя срещу работодателя, възникнало от заплащане на наложената в Кр. Нидерландия глоба. При субсидиарния
състав на неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, възниква вземане за
изравняване на неоснователно обогатяване, включващ елементите: обедняване на
едно лице, обогатяване на друго, включително и чрез спестени разходи, наличие
на връзка между обогатяването и обедняването – генетична или
причинно-следствена и липса на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между субектите.
Видно от представеното
писмено доказателство глобата/фиш е издадена за три нарушения – невписването на
фирма в ЧМР (международната товарителница), дневна почивка в нарушение на чл.
8,2 от Е 6 561/2006 г. и непрекъснат период на шофиране в нарушение на
чл. 7 . Цитираните цифри и буквени означения кореспондират с Регламент (ЕО) №
561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за
хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с
автомобилния транспорт. В чл. 8, пар. 2 от Регламента
са уредени задължителни почивки, които шофьорът следва да спазва при
осъществяване на автомобилния превоз, а именно: „За всеки период от 24 часа
след края на предходната дневна почивка или седмична почивка водачът трябва да
е ползвал следващата дневна почивка.“ От така посочената норма е видно че е
отговорност за поведението си носи водачът на автомобила – в този смисъл не
може да се ангажира отговорността на въззиваемото
дружество, тъй като не са представени доказателства, че за неспазването на
почивката от шофьора е имало вина ответното дружество.
Чл. 7 от Регламента сочи
че: „След период на управление от четири часа и половина водачът ползва
непрекъсната почивка по време на работа от поне 45 минути, освен ако не ползва
почивка.
Тази почивка по време на
работа може да бъде заменена с почивка по време на работа от поне 15 минути,
последвана от почивка по време на работа от поне 30 минути, като двете почивки
са разпределени през периода по такъв начин, че разпоредбите на първи параграф
да бъдат спазени.“ Очевидно става въпрос отново за самостоятелно организиране
на работния процес от шофьора, като за противното не са представени
доказателства.
По отношение на нарушението
„не е посочена фирмата върху ЧМР чл. 29,33 от Закона от 15.7.13“. Съдът намира,
че за посоченото нарушение не е нужно да изследва разпоредбите на Нидерландския
закон, тъй като правоотношенията, които касаят международния автомобилен превоз
и създаването на единния документ ЧМР, са уредени на база Женевската Конвенция за
договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), по която
Нидерландия е основателка, а България е ратифицирала. На същата конвенция се
позовава и процесуалния представител на въззивника.
Съгласно чл. 5 от
Конвенцията, товарителницата се изготвя в три оригинални екземпляра, подписани
от изпращача и от превозвача. Тези подписи могат да бъдат отпечатани или
заменени с печатите на изпращача и превозвача, ако това се разрешава от
законодателството на страната, в която се изготвя товарителницата. Първият
екземпляр се предава на изпращача, вторият придружава стоката, а третият се
задържа от превозвача. Същата се издава и от изпращача на товара и от
превозвача - съвместно.
Официална дефиниция на
превозвач може да се търси в спогодбата между Република България и Кралство
Нидерландия за международни автомобилни превози, където същият е определен като
„всяко физическо или юридическо лице, регистрирано на територията на една от
договарящите страни, което извършва превози на пътници и товари срещу заплащане
или за собствена сметка, в съответствие с изискванията на националното
законодателство за достъп до професията и до пазара“. Оскъдните данни по делото
са, че Тюлю Транспорт ЕООД следва да се счита
превозвач на товара, превозван на 04.05.2018 г. с превозно средство с рег. № СН
5056 АС.
Легална дефиниция за
„Изпращач“ в Конвенцията няма, но от НАРЕДБА № 53 от 10.02.2003 г. за
комбиниран превоз на товари, същият следва да се дефинира като физическо или
юридическо лице, което сключва договор за превоз със спедитор или превозвач,
който организира и/или извършва превози на товари. Т.е. безспорно е, че
изпращач и превозвач не са едно и също лице. По делото няма данни за изпращача
на товара.
В чл. 6 от Конвенцията за
ЧМР се изброява задължителното съдържание на международната товарителница
(ЧМР). Измежду точките се открояват като Имена на фирми следните реквизити: чл.
6, пар. 1 т. б) името и адреса на изпращача; т. в)
името и адреса на превозвача; и т. д) името и адреса на получателя. По делото
не постъпиха доказателства кое от тези лица е „фирмата“, чието име не е вписано
в ЧМР.
В чл. 7 на Конвенцията е
уредено, че за непълноти в данните в чл. 6 , параграф 1, "б", "д", за всички разноски и щети,
които би понесъл превозвачът вследствие неточността или недостатъчността им, отговаря
изпращача на товара, а това е лице различно от Тюлю
Транспорт ЕООД. По аналогия за пропуск в данните по т. б) на същия параграф
отговаря превозвача.
От формулираното описание
на нарушението не става ясно кои данни не са посочени, за да се определи чие е
било задължението да се посочат и да се разпредели отговорността, следователно
не е доказано, че само и единствено превозвачът като юридическо лице носи
отговорността за покриването на глобата за това нарушение.
Поради липсата на пълно и
главно доказване на елемента на генетична връзка между обедняването на С. и
обогатяването (от спестени разходи) на Тюлю Транспорт
ЕООД искът за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
С оглед изхода на процеса
пред настоящата инстанция, на въззивника следва да се
възложи да заплати направените от въззиваемата страна разноски за първа и втора
инстанции, а именно: 1370 лв. за адвокатски хонорар в първата инстанция, дължими по договор за
адвокатска защита и съдействие от 13.08.2018 г., в който е посочено че
плащането е извършено по банков път и са представени доказателства, че на
29.10.2018 г. същите са изплатени от Тюлю ЕООД по
банкова сметка.
***ООД са направили разноски
в размер на 156 лв. за държавна такса по въззивната жалба и сумата от 1280 лв. за адвокатски хонорар във втората
инстанция по договор за правна защита и
съдействие от 17.01.2019 г. платени по банков път на 26.03.2019 г. видно от
копие на платежно нареждане с реф. *********.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение № 87/30.11.2018 г. по
гр.д.№ 353/2018 г. на Районен съд Котел, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Х.И.С., ЕГН **********, с адрес ***,
против Тюлю Транспорт ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление с. Ябланово, общ. Котел, искове с правно основание чл. 128, т.2 от КТ за заплащане на трудово
възнаграждение в размер на 4000 лв. за месец юни 2018 г. и чл. 59 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 3783,00 лв., представляваща платена от ищеца глоба по
Фиш с № на книга РА 032899, № на формуляр 5, издаден от Федерална Полиция
Антверпен, Холандия на 04.05.2018 г. като
НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ,
ОСЪЖДА Х.И.С., ЕГН **********, с адрес с. Смирненски, общ.
Ветово, обл. Русе , да заплати на Тюлю
Транспорт ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с. Ябланово,
общ. Котел, сумата от 1370 лв., за адвокатски хонорар в първата инстанция и
сумата от 1436 лв., представляваща разноски за втората инстанция.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.