РЕШЕНИЕ
№ 1499
гр. Пловдив, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300502655 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
С Решение № 2662 от 14.07.2022 г., пост. по гр.д. № 18 300/2021 г. на РС – Пловдив е
постановено:
Приема за основателно възражението на Б. М. М., ЕГН – ********** за прихващане
на недължимо платена от нея сума по сключен между нея и Ти Би Ай Банк АД, ЕИК
********* на *** г. Договор за кредит № *** в размер на 23,20 лв., съставляваща такса „
оценка на риска“;
Признава за установено в отношенията между Б. М. М., ЕГН – ********** и Ти Би
Ай Банк АД, ЕИК131134023 по издадена по ч.гр.д. № 8823/2021 г. по описа на РС – Пловдив
Заповед по чл. 417 от ГПК № 4907/01.06.2021 г., че М. дължи на банката непогасена
главница по Договор за кредит № *** в размер на 1 102, 22 лв., ведно със законната лихва,
считано от 28.05.2021 г. / датата на подаване на заявлението в съда / до окончателното
изплащане, като Отхвърля иска за главница за разликата до пълния му предявен размер от
1 124, 42 лв. – поради уваженото възражение за прихващане с недължимо платените 23, 20
лв., както и за сумите 252, 80 лв. – договорна лихва и 315, 11 лв. – обезщетение за забава за
периода 15.09.2019 г. – 11.05.2021 г. – поради недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 от ЗПК.
Решението се обжалва в отхвърлителната му част от ищеца по спора Ти Би Ай Банк
АД с оплаквания за неправилност и искане за отмяна в тази му част и уважаване на иска.
Претендира деловодни разноски.
От въззиваемата страна Б. М. е депозиран отговор за неоснователност на жалбата.
Претендира разноски. От процесуалния й представител по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА адв. Е. И. се
1
претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от Ти Би Ай Банк АД,
ЕИК ********* срещу Б. М. М., ЕГН – ********** иск за признаване за установено
съществуването на парични вземания на банката към ответницата, произтичащи от сключен
между тях на *** г. Договор за потребителски кредит № *** както следва: 1 124, 42 лв. –
главница, вeдно със законната лихва от 28.05.2021 г. до окончателното изплащане; 252, 28
лв. – договорна лихва за период 15.09.2019 г. – 15.04.2021 г. и 315, 11 лв. – лихва за забава
за период 15.09.2019 г. – 11.05.2021 г. – които вземания предмет на издадената по ч.гр.д. №
8 823/2021 г. на РС – Пловдив Заповед № 4 907 от 01.06.2021 г. по чл. 417 от ГПК за
незабавно изпълнение на парично задължение.
Изложените в исковата молба твърдения относно предмета на договора са, че на
ответницата са предоставени заемни средства в размер на 1 000 лв., със срок за погасяване
24 месеца чрез 23 равни месечни вноски и една изравнителна. Посочено е че исковата сума,
съставляваща главница е сбор от чистата стойност на кредита / предоставените кредитни
средства 1 000 лв. / и непогасената част от таксата „ оценка на риска „ – цялата в размер на
139,20 лв., която такса съгласно договора страните са се съгласили да се заплаща от
кредитополучателя чрез анюитетните месечни вноски съгласно погасителния план / чл. 7.1.
от договора /. Изложено е още, че вземанията на ищеца по договора са обезпечени чрез
сключване от ответника – кредитополучател, на застраховка „ Bank Комбо Живот „ в размер
на 79, 20 лв. и на застраховка “ Bank Комбо Безработица „ в размер на 80, 87 лева, като
дължимите застрахователни премии се превеждат от банката - действаща като
застрахователен посредник, директно на застрахователя, а впоследствие се възстановяват от
потребителя на банката чрез плащане на съответните им части към месечните анюитетни
вноски съгласно погасителния план - за което потребителят също изразил изрично съгласие.
Посочено е че годишния лихвен процент / ГЛП / по кредита е 24, 81 % - чл. 9.1. от договора,
като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния
размер главница, а лихвения процент на ден съставлява 1/360 – та част от .лихвения
процент по чл. 9.1. Посочено е, че годишния процент на разходите / ГПР / по кредита е 44,06
%, а общата подлежаща на връщане сума от кредитополучателя е в размер на 1 661, 18 лева.
В срока за отговор ответникът е оспорил иска с възражения че договорът като цяло,
както и и отделни негови клаузи са недействителни поради нарушение на императивни
норми на ЗПК и нищожни на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Конкретно твърденията са, че
договорът е с шрифт под минимално изискуемия размер – 12 / чл. 10 ал. 1 от ЗПК /; че не са
спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК – не е посочен лихвения процент на ден; че
посочения в договора ГПР от 44,06 % не е действителния, тъй като в него не са включени
разходите, съставляващи застрахователните премии по сключените от ответницата
застраховки „ Bank Комбо Живот „ и “ Bank Комбо Безработица „ и таксата „ еднократна
оценка на риска, като при тяхното включване действителния ГПР се явява в размер,
надвишаващ максимално допустимия по чл. 19 ал. 4 от ЗПК / пет пъти законната лихва /; че
таксата оценка на риска не е част от размера на кредита и че същата е удържана от
заемателя и вследствие тази удръжка той е получил 860, 80 лв., а не договорените 1 000 лв.;
че таксата оценка на риска е недължима при начална липса на основание / чл. 10а ал.2 от
ЗПК /. Поддържа се още че договорът не дава яснота на база каква методика и при какви
разходи е изчислен ГПР по кредита, което съставлява нарушение на основното изискване на
чл. 10 ал. 1 от ЗПК договорът да е сключен по ясен и разбираем за потребителя начин, а
бланкетното само посочване на крайния размер на ГПР обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които е формиран. Поддържа се нарушение на чл.
10 ал. 1 от ЗПК и като се твърди че посочването в договора че уговорената възнаградителна
2
лихва от 24,81 % на годишна фаза е фиксирана и непроменлива за целия срок е невярна и
заблуждаваща потребителя информация. Поддържа се и да не са спазени императивните
изисквания на чл. 11 ал. 1 т. т 9 и 11 от ЗПК – в погасителния план е посочен само общия
размер на дължимата месечна вноска, без разбивка каква част от вноската погасява
главницата и каква част – лихвата, без да е посочен и остатъчния размер на кредита след
плащането на вноската. Заявени са възражения за прихващане със сумата 139,20 лв.,
представляваща заплатената недължима се такса „ оценка на риска „ и сумата 100, 28 лв. –
платената част от застрахователните премии.
По делото е безспорно установено, че процесните вземания са предмет на издадена
по ч. гр.д. № 8 823/2021 г. на РС – Пловдив в полза на ищеца срещу ответника Заповед №
4 907 от 01.06.2021 г. по чл. 417 от ГПК за незабавно изпълнение на парично задължение;
че в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК ответникът е депозирал възражение за тяхната
недължимост и че кредиторът ищец е предявил в срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК настоящия
установителен иск.
По силата на процесния договор въззивникът е предоставил на въззиваемия сумата
1 000 лв. за срок 24 месеца при годишен лихвен процент 24,81 % / чл.9.1. /, подлежащата на
връщане сума е 1 299, 18 лв. / главница и възнагр. лихва /, погасяването й се извършва на 24
месечни вноски, като първите 23 с еднакъв размер и последната – 24 – та, изравнителна.
Посочено е че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху
остатъчния размер на главницата, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като
лихвения процент на ден е равен на 1/360 – та част от лихвения процент по чл. 9.1. Посочено
е че вземанията на кредитора са обезпечени чрез сключване от потребителя на застраховка „
Bank Комбо Живот „ в размер на 79, 20 лв. и на застраховка “ Bank Комбо Безработица „ в
размер на 80, 87 лв., общо двете в размер на 159, 98 лв. на година със ЗК Уника АД / застр.
полици на л.13 от първоинстанционното дело/, които обезпечения обаче не са задължително
условие за сключването на договора и предоставянето на кредитни средства / чл. 19 /, като
съгласно чл. 7.2.2 дължимите застрахователни премии се превеждат от кредитора - действащ
като застрахователен посредник, директно на застрахователя, а впоследствие се
възстановяват от потребителя на банката чрез плащане на съответните им части към
месечните анюитетни вноски - за което потребителят дава изричното си съгласие. Съгласно
чл. 7.1. потребителят дължи на банката еднократна такса „ оценка на риска „ в размер на
139, 20 лв., дължима в деня на подписването на договора, като същата се погасява от
потребителя чрез плащане на съответната част от таксата с месечните погасителни вноски
по кредита – по изрично изразено от него съгласие за този начин на изплащане. В чл. 10 от
договора е посочено, че ГПР и общата дължима сума на потребителя са изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочват взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определение в Приложение № 1 към ЗПК начин,
като ГПР възлиза на 44,06 %, а общата дължима сума – на 1 661,18 лева, положения и
допускания по смисъла на казаното приложение № 1 не са посочени.
Единственият мотив на съда за недействителност на договора е, че действителния
ГПР надвишава максимално установения от чл. 19 от ЗПК размер – защото в посочения в
договора ГПР от 44,06% е следвало, но не са включени разходите на потребителя за
застраховка на риска на банката от неизпълнение на договора / неплащане на кредита / и за
такса „оценка на риска „, като относно последната са изложени и мотиви за недължимостта
й на самостоятелно основание - нарушение на чл. 146 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално
уговорена и не е еквивалентна – няма посочена в договора насрещна престация. Прието е
още – на база установеното от заключението на ССчЕ, че от тази такса ответницата е
заплатила сумата 23,20 лв. , а от застрахователните премии – сумата 26, 64 лв., като
възражението за прихващане е основателно само за 23,20 лв., а за 26, 24 лв. е неоснователно,
тъй като те се дължат и са платени на третото лице – застраховател, на самостоятелно
3
основание – договор за застраховка, по което ищцовата банка не е страна. Сумата 23,20 лв. е
прихваната от претендираната с исковата молба главница 1 124, 42 лв., съответно искът за
главница е уважен за сумата 1 102, 22 лв. / чл. 23 от ЗПК /, а за разликата до 1 124, 42 лв. –
отхвърлен, на същото основание претенциите за договорна лихва и лихва за забава са
отхвърлени изцяло.
Настоящата въззивна проверка е образувана по жалба на ищеца и нейният предмет е
решението в отхвърлителната му част.
Въззивникът поддържа че облигацията, на която основава правата си валидно
обвързва страните и недействителност не е налице. Конкретно да е неправилен извода на
съда, че застрахователните премии, дължими от кредитополучателя е следвало да се
включат в разходите, формиращи ГПР по договора за кредит, тъй като те са дължими на
трето по договора лице – застрахователя ЗК Уника, и сключването на тези застрахователни
договори не е било за потребителя задължително условие за сключване на договора за
кредит и получаване на заемните средства, като и кредитополучателят сам е пожелал по
негово нареждане тези премии да се платят на застрахователя от банката – кредитор, а той
впоследствие да ги изплаща на банката с месечните погасителни вноски - което съглашение
не е в противоречие със закона, нито с добрите нрави. Относно таксата оценка на риска
поддържа че същата е включен при изчисляването на ГПР разход , съответно неправилен е
извода на съда в противна насока. Същевременно признава тази такса да не е дължима, но
счита че като недължима е следвало да бъде отхвърлена от главницата - включваща и тази
такса, а не да се извършва прихващане, тъй като съгласно клаузата на чл. 7.1. от договора
кредитополучателят не я е заплатил, а е кредитиран с нея. Като така не са налице – според
въззивника, две насрещни вземания по смисъла на чл. 103 от ЗЗД, които да могат да бъдат
прихванати, а и двете суми между които е извършено прихващането са кредитирани от
дружеството.
В отговора по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна поддържа че сборът от
договорените такса оценка на риска и застрахователните премии са в размер почти равен на
предоставената с договора заемна сума, че договорът предвижда те да се кумулират към
погасителните вноски за изплащане на кредита, което съставлява добавка към договорената
възнаградителна лихва и води до неоснователно обогатяване на кредитора чрез значителен
размер скрито оскъпяване на кредита за сметка на потребителя, което съставлява
противоречие с добрите нрави. Същевременно договорът за кредит – като потребителски
такъв, се явява в нарушение на чл. 19 ал. 1 от ЗПК както поради изложените от районния съд
мотиви, така и защото ГПР е посочен само в цифрово изражение в процент, без да е спазена
императивната норма на чл. 11 т.10 от ЗПК в договора ясно и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи на потребителя, на база които е формиран. Поддържа се и
нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК – в погасителния план е посочен само общия размер
на погасителните вноски, без разбивка каква част от вноската съставлява главница и каква
част – лихва и какъв е остатъчния размер на кредита / главница и лихва / след плащането на
всяка вноска, като в конкретния случай е трябвало да се посочи и какви части от вноската са
за погасяване таксата оценка на риска и съответните застрахователни премии.
При извършена служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.
269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира че същото е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, предложение 2 от ГПК относно проверката за неговата правилност съдът е
ограничен от възведените с въззивната жалба доводи, като при иск с предмет изпълнение на
задълженията, произтичащи от договора – какъвто е настоящия, дължи и служебна проверка
относно допуснати нарушения на императивни материално – правни норми при
сключването на договора, като в горните рамки разрешава по същество правния спор между
страните.
По делото няма спор че ищцовото дружество е банкова финансова институция по чл.
4
2 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, набрани чрез публично привличане на
влогове, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора не е действал в
рамките на осъществявана от нея професионална или търговска дейност. Следователно
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по
смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ал. 1 от ЗПК, съответно следва да отговаря на установените с този закон
императивните изисквания за действителност.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби на чл. 10 ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7 – 9 договорът за
потребителски кредит е недействителен.
По делото не се установява големината на шрифта, с който е изписан процесния
договор да е под минимално изискуемия се от чл. 10 ал. 1 от ЗПК от 12 пункта.
Следователно е неоснователно възражението за недействителност на договора на това
основание.
Неоснователно е възражението че уговорената възнаградителна лихва от 24,81 % на
годишна фаза като фиксирана и непроменлива за целия срок е невярна и заблуждаваща
потребителя информация, както и че не е посочен дневния лихвен процент.
Неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК поради
непосочване в договора на общия размер на дължимата възнаградителна лихва за целия срок
на договора, условията за нейното прилагане и разпределяне; поради което оставал неясен
начина, по който е определена подлежащата на връщане сума, съставляваща главница и
договорна/ възнаградителна / лихва. В случая е договорен фиксиран лихвен процент на
годишна основа за целия срок на договора, посочени са броя и падежните дати на всяка
вноска, както и че същите са анюитетни / равни по размер /, посочен е размера на
подлежащата на връщане сума на крайния падеж / 1 299,18 лв. /, поради което не е било
необходимо договорът да съдържа условията за прилагане на лихвения процент по кредита
и как се начислява същия – върху целия размер на кредита или на база остатъчната
главница, тези данни относно възнаградителната лихва за търговеца следват от самия
договор, имплицитно се съдържат и извличат от същия и без необходимост от специални
знания. Така не е налице неяснота как е определен размерът на подлежащата на връщане
сума от 1 299,18 лв., съставляваща главница и възнаградителна лихва. В случая не е
необходимо да се посочва индекс или референтен лихвен процент, а без искане на
потребителя / т.12 / не е задължително за кредитора да представя погасителен план,
съдържащ информация каква част от месечната погасителна вноска се явява главница и
каква лихва. В самия договор също така са ясно посочени общите размери на таксата
еднократна оценка на риска и застрахователните премии, както и че същите се погасяват
разсрочено чрез 24 – те месечни анюитетни вноски, като е посочена общата подлежаща на
връщане сума, включваща и тях – 1 661,18 лева. Включените в размера на задължението по
договора за кредит застрахователни премии са плащани по сключени по волята на
кредитополучателя застрахователни договори с трето лице – застраховател, и също по
изрично изразена негова воля са платени от кредитора на третото лице с поето задължение
от потребителя да се връщат от него на банката чрез месечните анюитетни вноски – което –
противно на поддържаното от него, не съставлява скрито оскъпяване на кредита и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя в противоречие с добрите
нрави. Невярно е твърдението че застрахователните премии и таксата оценка на риска са в
размер почти равен на предоставения кредит. Следователно в самия договор са посочени
условията за издължаване на кредита от потребителя, същият съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Нарушение на
чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 11 не е налице. Таксата еднократна оценка на риска е недължима на
основание чл. 10а ал. 2 от ЗПК, но същата не води до недействителност на целия договор, а
5
само на клаузата досежно тази такса, съответно до недължимост на таксата.
Неправилен е извода на съда че застрахователните премии е следвало да бъдат
включени в ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишния процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. и тези, дължими на посредници за сключването на договора /, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „ общ
разход по кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по специално застрахователните премии – в случаите, когато сключването на
застрахователния договор е задължително условие за получаването на кредита. В случая
– както се каза по – горе, застрахователните договори със ЗК Уника са сключени изцяло по
волята на потребителя и не са били задължително условие за получаване на исканото
финансиране – чл. 19 от договора за кредит. Съответно неправилен е извода на съда за
недействителност на процесния договор поради нарушение разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК - действителния ГПР по договора / включващ и застрахователните премии / да е над
максимално допустимия от 5 пъти законната лихва. В тази насока следва да се отбележи и че
действителния ГПР по кредита не е установен по делото чрез заключението на ССчЕ.
Но като краен резултат извода на районния съд за недействителност на договора е
правилен, като недействителността в случая е на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т.10 от
ЗПК. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да съдържа ГПР не само като
краен израз в цифрово изражение в процент, но и да посочва взетите предвид допускания,
използвани при неговото изчисляване по определения в Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от
ЗПК начин – което приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се вземат
предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Процесния договор съдържа
единствено посочване на ГПР като абсолютна стойност в проценти – 44,06 %, без да сочи
допусканията, използвани за неговото изчисляване. Бланкетното препращане към казаното
Приложение № 1 / съдържащо различни видове положения и допускания, включително и
такива, неприложими към процесния кредит / не е равнозначно и не съставлява в случая
посочване на допусканията по смисъла на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Следователно тази
императивна досежно съдържанието на договора правна норма е нарушена, което е
самостоятелно основание за недействителност на целия договор. Освен това, във връзка с
изложеното е нарушена и императивната норма на чл. 10 ал. 1 във връзка с възведеното от
нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно всички негови
съществени елементи - също самостоятелно основание за недействителност. Липсата на
каквато и да е яснота за начина по който е формиран ГПР прави невъзможна и преценката
дали той е действителния такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е
действително в посочения размер от 1 661, 18 лева.
С оглед приетата недействителност на договора за кредит и на основание чл. 23 от
ЗПК от кредитополучателя се дължи само чистата стойност на кредита. В случая това е
сумата 1 000 лв. – предоставените в заем на потребителя парични средства, съответно
неправилно въззивникът – ищец я е претендирал в размер на 1 124, 42 лв. главница,
включвайки в нея и таксата „ оценка на риска „ предвид уговорката в чл. 7.1. от
облигацията. Въпреки тази уговорка – както правилно е възразил въззиваемия – ответник,
таксата не може да бъде и не е част от предоставения кредит, като освен това е и недължима
на самостоятелно основание - чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Освен това, макар да е посочил че
кредитира заключението на ССчЕ, районният съд не се е съобразил със същото досежно
6
дължимия размер непогасена главница по кредита, която вещото лице е посочило да е в
размер, по малък от 1 000 лв., а именно - 875, 08 лева. Тоест, неправилно съдът е приел иска
за главница за основателен в претендирания размер от 1 124, 42 лв. и го е уважил до размер
на 1 102, 22 лв. - след извършено с решението прихващане на недължимо платените за такса
оценка на риска 23,20 лева. Но поради липсата на жалба от ответника по иска решението в
тази му част е влязло в сила и тази неправилност не може да бъде отстранена от настоящата
инстанция, като и предвид разпоредбата на чл. 271 ал.1, изр. последно от ГПК положението
на жалбоподателя не може да се влошава. Плащането на сумата от 23, 20 лв. от
кредитополучателя за погасяване вземането на банката за такса оценка на риска е
установено от заключението на ССчЕ, това плащане е недължимо – с оглед гореизложените
доводи за недължимост на таксата, поради което възражението на въззивника за липса на
насрещно вземане по чл. 103 от ЗЗД е неоснователно.
По изложените мотиви въззивната жалба на ищеца по спора е неоснователна.
Решението в обжалваната му отхвърлителна част е като краен резултат правилно и се
потвърждава.
С оглед този инстанционен резултат на процесуалния представител на въззиваемата
по чл. 38 ал. 1 т.2 от ЗА - адвокат Е. И. се присъжда – на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА,
възнаграждение за въззивното производство, което съдът определя в размер на минимума по
чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/9.7.2004 г. от 400 лева.
И съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 2662 от 14.07.2022 г., пост. по гр.д. № 18 300/2021 г. на
Районен Съд – Пловдив в обжалваната част – с която е отхвърлен предявеният от Ти Би Ай
Банк АД, ЕИК ********* срещу Б. М. М., ЕГН – ********** иск за признаване за
установено съществуването на парични вземания на Ти Би Ай Банк АД, ЕИК ********* към
Б. М. М., ЕГН – **********, произтичащи от сключен между тях на *** г. Договор за
потребителски кредит № *** за главница от 23, 20 лв. / разликата между 1 124, 42 лв. и
1 101, 22 лв. / , вeдно със законната лихва от 28.05.2021 г. до окончателното изплащане; за
252, 28 лв. – договорна лихва за период 15.09.2019 г. – 15.04.2021 г. и за 315, 11 лв. – лихва
за забава за период 15.09.2019 г. – 11.05.2021 г. – които вземания предмет на издадената по
ч.гр.д. № 8 823/2021 г. на РС – Пловдив Заповед № 4 907 от 01.06.2021 г. по чл. 417 от ГПК
за незабавно изпълнение на парично задължение.
Осъжда Ти Би Ай Банк АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Е. Г. И., личен №
********** на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА възнаграждение за въззивното
производство в размер на 400 / четиристотин / лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7
8