Р Е Ш
Е Н И Е № 161
гр. Сливен, 16.07.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Соня Василева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д.
№205 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
против Решение №34/10.02.2020г. по гр.д.№903/2019г. на Новозагорски районен
съд, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415 от ГПК, че Г.Д.Д.
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София, както следва: сумата
от 2000лв., представляваща главница по договор; сумата от 1095,40лв. договорна
лихва за периода от 05.02.2018г. /падеж на първа неплатена погасителна вноска/ до
05.07.2020г. /падеж на последна погасителна вноска/; сумата 246,75лв. –
обезщетение за забава, считано от 06.03.2018г. до 05.03.2019г. /датата на
подаване на заявлението в съда/, ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 05.03.2019г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед №124/07.03.2019г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№298/2019г. на
НЗРС. С решението са присъдени разноски на ищцовото
дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София в размер на
1283,68лв. за исковото и заповедното производство.
Въззивната жалба
е подадена от ответника в първоинстанционното
производство – Г.Д.Д. чрез назначеният му от първоинстанционния съд по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен
представител адв. Т.Ч. ***, като се обжалва
посоченото решение изцяло.
Въззивникът Г.Д.
чрез особения си представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.
Ч., посочва, че обжалваното решение на НЗРС е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Посочва, че въз основа на правилно установена фактическа
обстановка районният съд е приложил неправилно материалния закон и е достигнал
до неправилни и незаконосъобразни правни изводи. Твърди, че районният съд не е
анализирал договора за потребителски заем от 05.01.2018г. относно неговата
валидност. Счита, че са очевидни различните подписи на всяка от страниците на
позицията „клиент”, като е спорно дали са положени от ответника. Отделно
посочва, че по делото не било доказано връчването на длъжника на уведомително
писмо относно предсрочната изискуемост на кредита. Неправилно районният съд е
приел, че кредиторът има право на договорна лихва, обезщетение за забава от
06.03.2018г. и законна лихва от 05.03.2019г. и така е приложил неправилно
разпоредбите на чл.86, ал.1 и чл.92 от ЗЗД. С оглед изложеното, въззивникът чрез особения си представител, моли въззивният съд да отмени обжалваното първоинстанционно
решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове като неоснователни.
С въззивната
жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В срока
по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната жалба, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
гр.София оспорва същата като неоснователна. Намира обжалваното решение за
правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния
съд да го потвърди. По възражението на въззивника
относно подписването на договора посочва, че доказателствената
тежест се носи от ответника, оспорващ положения от него подпис, а
доказателства, в т.ч. експертиза, не са ангажирани. Твърди, че договорът е
валиден. Посочва, че с изпратените две уведомителни писма ответникът е уведомен
за цесията и за предсрочната изискуемост и обстоятелството, че той не ги е
получил не опорочава добросъвестността на цедента.
Длъжникът бил недобросъвестен. Посочва, че с исковата молба е приложено
уведомлението и с връчване на книжата, длъжникът – ответник се счита за
уведомен за цесията. Връчването по чл.47, ал.1 и ал.5 от ГПК били редовни. По
отношение на различните лихви посочва, че са претендирани
на различни фактически и правни основания и за различни периоди. Претендира
присъждане на направените във въззивното производство
разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
С отговора на въззивната жалба не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивния съд.
В първото по делото о.с.з. въззивникът Г.Д.Д., редовно призован, не се
явява. Представлява се от назначения му от първоинстанционния
съд особен процесуален представител – адв. Т.Ч., който посочва, че поддържа въззивната жалба на
изложените в нея основания и моли за уважаването й. В с.з. по същество адв. Ч. не се явява.
В с.з., въззиваемото
дружеството „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие
юриск. Б., която посочва, че оспорва въззивната жалба
като неоснователна. Поддържа изложените в отговора й доводи. Моли съда да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и
неправилно.
Новозагорският районен съд
е бил сезиран с предявени при условията на евентуалност, както следва: 1. обективно
кумулативно съединяване положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК за признаване за
установено, че ответника Г.Д.Д. дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството му на цесионер, вземания, за които е издадена Заповед №124/07.03.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№298/2019г. на НЗРС, както следва: сумата от 2000лв.,
представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит №PLUS-15650627
от 05.01.2018г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, прехвърлен
с цесия на 12.07.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане; сумата от 1095,40лв. – договорна лихва за
периода от 05.02.2018г. /падеж на първа неплатена вноска/ до 05.07.2020г.
/падеж на последна погасителна вноска/ и сумата 246,75лв., представляваща
обезщетение за забава, начислена за периода от 06.03.2018г. до подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК и 2. евентуално при отхвърляне на исковете по
чл.422, ал.1 от ГПК предявени при условията на обективно кумулативно
съединяване осъдителни искове за
заплащане от страна на ответника Г.Д.Д. на следните
суми: сумата от 2000лв., представляваща неизплатена главница по Договор за
потребителски кредит №PLUS-15650627 от 05.01.2018г.,
сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД, прехвърлен с цесия на 12.07.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане; сумата от 1095,40лв. – договорна лихва за периода
от 05.02.2018г. /падеж на първа неплатена вноска/ до 05.07.2020г. /падеж на
последна погасителна вноска/ и сумата 281,86лв., представляваща обезщетение за
забава, начислена за периода от 06.03.2018г. до подаване на исковата молба.
Вземанията са цедирани от кредитора „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД на цесионера
„Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, гр.София с Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 27.07.2017г. и Приложение №1 от 12.07.2018г.
На първо място съдът ще
разгледа предявените като главни положителни установителни
искове по чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК.
Положителният установителен иск има за предмет
установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост
на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
против длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ
съществуване на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение, да
установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи
процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили
неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
В случая, твърдението на ищеца - цесионер
относно основанието за процесните вземания е договор
за потребителски кредит, сключен с неговия цедент „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД, гр.София и ответника Г.Д.Д..
На първо място, по въпроса
относно цедираното вземане, обосноваващо правото на цесионера да предяви настоящия осъдителен иск, следва да се
посочи, че въззивният съд като краен извод приема
посоченото от районния съд, че длъжника е уведомен за цесията и е настъпило действието
й по чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Вземанията по процесния Договор за потребителски кредит от 05.01.2018г. са цедирани
от кредитора „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД, гр.София на цесионера „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр.София с горепосочения Рамков договор от 27.07.2017г. и
Приложение №1 от 12.07.2018г. към него. Възможност
за цедиране на вземанията по договора е предвидена в чл.27
от Договор за кредит.
По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне
на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го
отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо
когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му обаче е съгласието
на първоначалния и новия кредитор. От своя страна длъжникът следва да е
уведомен за прехвърлянето от предишния кредитор, за да има то действие за него
/чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Договорът за цесия е валидно сключен между страните – цедент и цесионер, но за да
породи действие спрямо длъжника, който не е страна по него, то е необходимо
надлежното му уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД.
В случая уведомлението е изпратено от цедента /по силата на нарочно упълномощаване/ с обратна
разписка с две последователни писма на адреси в с.Асеновец и в с.Божевци,
откъдето писмото е върнато, поради съответно „преместен адресат” и от втория
адрес отбелязване, че лицето е извън
страната. Следователно не е налице връщане поради непотърсване на пратката от
лицето, а поради преместването на лицето. Освен това прави впечатление, че
уведомително писмо не е връчено на адреса, посочен от длъжника в договора като
настоящ такъв в гр. Нова Загора.
Настоящият състав не приема, че с тези два неуспешни
опити за връчване, уведомлението за цесията е връчено редовно на длъжника. В случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на
длъжника чрез пощенска пратка, както е в случая, то съгласно разпоредбата на чл.
36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги
условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила,
приети с решение № 581/27.10.10 г. от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на
съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска
пратка, която е доставена на адреса на
получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен
член на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ
за самоличност (чл. 5, ал. 2 от Общите правила). В чл. 5, ал. 3 на Общите
правила са разписани действията, които следва да извършат пощенските служители,
когато препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса.
Пощенският оператор удостоверява, че пратката не е доставена на адреса и същата
е върната на подателя съгласно изричното указание в чл. 14 от правилата. Общите
правила и чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските съобщения не въвеждат фикция,
че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на
пощенския оператор по чл. 5, ал. 3, пратката ще се счита за доставена на
получателя. При уговорка в договора кредиторът да може да извърши уведомлението
с препоръчана пощенска пратка, следва връчването да е удостоверено по реда на
чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите правила, приети на основание чл. 36,
ал. 2 от Закона за пощенските съобщения.
Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за
неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не презумира недобросъвестното поведение на получателя (например укриване или отказ за
получаване или узнаване на съдържанието на съобщението), тъй като последният не
е страна по договора между подателя и пощенския оператор.
Допустимо е в договора страните да са
предвидили, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до
другата страна без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира
недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие
с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно
разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на
които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора
опитът за предаване на съобщението (на адрес или на адресат) се приравнява на
фактическото му получаване. В случая обаче, в договора за кредит нарочна фингираща клауза не е предвидена.
Съдебната практика приема,
че цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК.
В случая, с исковата молба ищецът е представил за
връчване и уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената
съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл.
235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Ответникът
отново не е намерен на същия си постоянен адрес и е приет за редовно призован
по реда на чл. 46 ал 5 от ГПК. Назначен му е особен представител по чл. 46 ал.
7 от ГПК на разноски на ищеца, с оглед охрана на интересите му, на когото са
връчени всички книжа.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Това се отнася и до
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и
то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика
на ВКС.
Поради това, щом в исковата молба е обективирано изявление на кредитора-ищец, че уведомява от
името на праводателя си – цедент,
първоначален кредитор по договора за кредит, прехвърлянето на вземането му и
самото уведомление е приложено към нея, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Следователно, налице е
валидна цесия, която е съобщена на длъжника и е породила спрямо него правни
последици.
На следващо място, следва да се обсъди самото кредитно
правоотношение, пораждащо претендираното с исковата
молба право.
В случая, предмет на предявения иск е вземане,
произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното
производство Г.Д.Д. и цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД Договор за потребителски кредит №PLUS-15650627
от 05.01.2018г.
В случая, отпуснатият на ответника, като физическо
лице, кредит представлява предоставяне на "финансова услуга" по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и
същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон,
според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност.
Съдът не споделя възражението на ищцовото
дружество, че тъй като цедента му е небанкова
финансова институция, то спрямо него не са приложими разпоредбите на ЗКИ. Действително,
цедента е финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1, т.3 от ЗКИ, но не е измежду тези субекти, изрично посочени в чл.4 от ЗКИ,
само спрямо които не се прилагат разпоредбите на закона. Поради това, въззивният съд приема, че разпоредбите на чл.60, ал.2 от
ЗКИ и съответно задължителните указания на ВКС, дадени с ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС са приложими в настоящия
случай.
Относно
въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, на която ищецът – заявител в заповедното
производство, се позовава:
Вземането, произтичащо от договор за
кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на кредитора
следва да е обективирано в писмен документ и да
съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.
60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или
на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да
упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения документ
кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост
следва да е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането
настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните
предпоставки, обуславящи изискуемостта.
По делото не са ангажирани никакви доказателства
относно уведомяване на длъжника от страна, нито на кредитора „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД, нито
от цесионера – ищцовото
дружество, за предсрочната изискуемост на
кредита, на която кредитора се позовава, преди подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК. Двете, изпратени на ответника и неполучени от него писма а само
уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД – относно цесията, но не и уведомления
относно обявяване на предсрочната изискуемост на кредита от кредитора.
Съгласно практиката на ВКС, ако
волеизявлението на кредитора се съдържа в исковата молба по чл. 422 ГПК може да се приеме, че предявяването на иска
има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно
изискуем, и същият се обявява на длъжника с връчването на препис от исковата
молба, то моментът на предсрочната изискуемост ще настъпи с получаването на
преписа от ответника по иска. В случая, ищцовото
дружество е направило изрично изявление за обявяване на предсрочната
изискуемост на цедираният му кредит и същата е
връчена на особения представител на ответника. Както бе отбелязано, връчването
на особения представител на ответника е редовно действие и поражда съответните
правни последици.
Освен това, към момента на приключване на
устните състезания пред въззивния съд е настъпил
падежа и на последната 30-та вноска, т.е. целият кредит е изискуем, извън
съображенията за обявена предсрочна изискуемост чрез особения представител.
Следователно, от датата на връчване на
исковата молба на особения представител на ответника, е настъпила предсрочната
изискуемост на кредита, ако се установят в процеса предпоставките за нейното
обявяване. По отношение на тези предпоставки, съдът намира, че са налице, тъй
като длъжникът – ответник действително не е платил нито една от уговорените с
договора за кредит вноски, при което положение /при две и повече неплатени
вноски/, кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Съдът следва да изследва останалите предпоставки за
уважаване на исковата претенция, а именно възникването и съществуването на процесните договорни задължения.
В случая, предмет на предявения иск е вземане,
произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното
производство Г.Д.Д. и цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД Договор за потребителски кредит от 05.01.2018г.,
по силата на който на ответника е
предоставен паричен заем в размер на 2000лв. за срок от 30 месеца, при размер
на месечната вноска по кредита 112,14лв., ГПР от 45,82% и възнаградителна
лихва при годишен лихвен процент от 34,99%. В самия договор се съдържа погасителния план,
т.е. датите, на които следва да се прави всяка една от точно фиксираните
погасителни вноски от по 112,14лв., като началната дата – за първата вноска е 05.02.2018г.,
а 30-та последна вноска следвало да бъде направена на 05.07.2020г.
С отговора на исковата молба
е направено и поддържано във въззивната жалба възражение
от страна на особения представител на ответника, че договорът за кредит не е
подписан от ответника, тъй като били очевидни различните подписи на всяка от
страниците на позицията „клиент”. Въззивният съд
намира същото за неоснователно и недоказано. При оспорване истинността на
подписан от страната частен документ, в случая договора за потребителски кредит
от 05.01.2018г., тежестта на доказване на неистинността пада върху оспорващата
го страна – ответника. Следва да се отбележи първо, че особения представител на
ответника, въпреки оспорванията в отговора, не е
заявил искане за откриване производство по чл.193 от ГПК и такова не е открито
в хода на първоинстанционното производство. От друга страна, въпреки оспорванията и изразените съмнения, особения представител
не е ангажирал никакви доказателства за установяване на твърденията си, нито е
направил доказателствени искания в тази насока, в
т.ч. не е искал назначаване на съдебно-графологична
експертиза относно подписите за „клиент” /и с въззивната
жалба няма такова искане/. Само твърдението за очевидна разлика в подписите не
може да обори истинността на документа, тъй като тежестта на доказване се носи
именно от ответната страна, неангажираща никакви доказателства, извън
посоченото голословно възражение. Поради това, съдът намира договора за
потребителски кредит за истински, подписан именно от ответника – длъжник Диян
Динев.
Като потребител, ответникът Д. разполага със защитата
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По
отношение задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично
установена съдебна практика, която задължава първоинстанционният
и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд намира, че договорът за
потребителски кредит в основната му част относно кредита /с изключение на такса
ангажимент/ отговаря на изискванията на закона – чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Уговорените ГПР и ГЛП са в рамките на законоводопустимите
и не се явяват сами по себе си неравноправни клаузи. Налице е и подробен
погасителен план, инкорпориран в договора, подписан от клиента.
Въззивната инстанция обаче, при
служебния контрол за неравноправност на клаузите, констатира нищожност на
клаузата за заплащане на такса ангажимент в размер на 70лв. Действително,
чл.10а, ал.1 от ЗПК дава възможност на кредитора да събира такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но в ал.2 изрично е
посочено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Въпросната такса
„ангажимент” е именно такава, свързана с усвояване и управление на кредита,
като освен това въобще не е посочено в договора точно за какви действия се събира,
за какво точно се дължи тази такса. Съгласно чл.10а, ал.4 от ЗПК видът,
размерът и действието, за което се събират такси или комисионни, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Това не е
сторено.
Поради това настоящата
инстанция приема, че клаузата, предвиждаща заплащане на тази допълнителна такса
е сама по себе си нищожна, поради нарушение на императивната разпоредба на
чл.10а, ал.2 от ЗПК /арг. чл.21, ал.1 от ЗПК/.
Нищожността на тази клауза
не влече нищожност на целия договор, по аргумент на обратното от разпоредбата
на чл.22 от ЗПК и тъй като съдът приема, че договорът би се сключил между
страните и без тази недействителна част /чл.26, ал.4 от ЗЗД/. Посочената нищожна
клауза за така ангажимент няма да се прилага при уреждане на договорните
отношения между страните.
От събраните по делото писмени доказателства, в т.ч.
заключението на СИЕ, е установено, че ответникът е получил по договора сумата
от 1930лв., вместо сумата на кредита 2000лв., тъй като кредиторът е удържал
такса ангажимент при превода от общата сума по кредита. Следователно,
ответникът е усвоил 1930лв. С оглед горе направения извод за нищожност на
клаузата за заплащане на такса ангажимент, то за ответника е възникнало с
усвояване на сумата по кредита в размер на 1930лв. задължение да върне същата,
ведно с уговорената възнаградителна лихва.
По делото е установено, че ответникът Д. не е погасил
нито една от договорените вноски по договора, т.е. не е върнал никаква част от
отпуснатия му кредит, нито е заплатил уговореното за услугата възнаграждение.
Такова правопогасяващо възражение нито е заявявано,
нито е доказано надлежно, тъй като тежестта на доказване на този положителен
факт лежи върху ответника, черпещ изгодни за себе си правни последици от
реализирането му. При това констатирано неизпълнение на насрещните задължения
при двустранния, възмезден, реален, договор, то за кредитора-ищец /по силата на
договора за цесия, даващ му материалната легитимация да встъпи в правата на кредитодателя/, се поражда правото да ангажира
отговорността за неизпълнение на ответника на паричното му задължение и да се
признае за установено задължението му за заплащане на неизплатена главница в
размер на 1930лв. /сумата по кредита, усвоена от длъжника/.
До този размер главната искова претенция е основателна
и следва да се уважи. Районният съд като е признал за дължима и сумата от 70лв.
такса ангажимент, включена в главницата /уважил е иска за 2000лв./ е постановил
в тази част, над размера от 1930лв. неправилно и незаконосъобразно решение,
което следва да се отмени и в тази част - над 1930лв. до 2000лв. главната
искова претенция следва да се отхвърли.
Следва да се отбележи, че правилно районният съд е
признал за дължима законната лихва за забава върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1
от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД и в тази част
решението следва да се потвърди.
По отношение на акцесорната
претенция за установяване дължимост на договорна /възнаградителна лихва/:
Процесният договор за потребителски кредит е възмезден договор,
като основен елемент от същия е дължимото възнаграждение на кредитора за
предоставения кредит, т.е. т.нар. възнаградителна или
договорна лихва. Както бе посочено по-горе, клаузите относно ГЛП и ГПР са в
рамките на законодопустимите размери, ясно посочени,
съгласно изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК и тези клаузи не са неравноправни. Видно
от доказателствата по делото, ответникът – кредитополучател не е заплатил
никаква част от уговорената и дължима възнаградителна
лихва по договора. Поради това претенцията е основателна.
По отношение на размера обаче, въззивната
инстанция намира същата за доказана в размера от 1028,20лв. Видно от
приложените към заключението на вещото лице справка по кредит №PLUS-15650627, размерът на
договорната лихва за целия период на договора – процесния
период от 05.02.2018г. до 05.07.2020г. възлиза на общата сума от 1028,20лв.
Това е според съда дължимият размер на тази акцесорна
претенция. Разликата от 67,20лв., видно от посочената справка по кредита, е
всъщност главница по застраховката на кредита за периода от 05.02.2018г. до
05.07.2018г. /по 11,20лв. месечно/, като след тази дата застраховката е
анулирана. Такава претенция не е заявена. Неправилно и незаконосъобразно ищецът
е включил и претендира посочената сума като част от възнаградителната
лихва, каквато тя не е.
Поради това, въззивният съд намира акцесорната
претенция за установяване дължимост на договорна
лихва за основателна и доказана до размера от 1028,20лв.
Като е уважил тази претенция
в размера от 1095,40лв., районният съд е постановил неправилно решение над
размера от 1028,20лв. и в тази част същото следва да се отмени, а претенцията –
да се отхвърли над този размер до пълния претендиран,
като неоснователна.
По отношение на втората акцесорна
претенция за установяване дължимост на обезщетение за
забава в размер на 246,75лв. за периода от 06.03.2018г. до подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, съдът я намира за неоснователна, по следните съображения:
На първо място, началото на периода е денят, от който
ищецът твърди, че кредита е станал автоматично /с неплащане на две
последователни вноски/ за предсрочно изискуем. Съдът изложи по-горе подробни
мотиви защо не приема, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично и
защо приема, че същата е настъпила с обявяването й на длъжника, в случая с
връчване на исковата молба, съдържаща такова изявление на особения представител
на длъжника в хода на първоинстанционното производство. Следователно, до този
момент предсрочната изискуемост не е настъпила, не е проявила действието си.
Поради това не е възникнала и санкционната последица, на която се позовава
ищеца. За претендирания период от 06.03.2018г. до
05.03.2019г. кредита не е бил предсрочно изискуем.
Освен това, следва да се
отбележи, че обезщетението за забава е претендирано
върху всички вноски общо, които включват главница и договорна лихва, т.е.
начислена е законната лихва не само върху просрочената главница, но и върху
договорната лихва, което е незаконосъобразно. Налице е т.нар. анатоцизъм, който е разрешен, според българското
законодателство, само между търговци, но не и при договор с физически лица,
какъвто е настоящия.
Обезщетение за забава на осн.
чл.86, ал.1 от ЗЗД е признато върху главницата от момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, видно от гореизложеното.
Поради това, тази акцесорна
претенция е изцяло неоснователна, първоинстанционното решение в тази му чат
следва да се отмени, като е постанови ново,
с което претенцията за мораторна лихва се
отхвърли.
С оглед уважаването на главните искови претенции по
чл.422 от ГПК, макар и частично, то съдът не дължи разглеждане и произнасяне по
предявените като евентуални осъдителни искове за същите суми на същото
договорно основание.
По отношение
на разноските:
С оглед частичната основателността на исковите
претенции, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцовото
дружество следва да се присъдят направените в заповедното и в първоинстанционното
исково производство разноски, съразмерно с уважената част на исковете, както
следва: 192лв. разноски в заповедното производство и 944лв. разноски в първоинстанционното
производство, т.е. в общ размер от 1136лв. Като е присъдил в по-големи размери
разноски, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да се
отмени в частта на разноските над посочения размер от 1136лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 1283,68лв.
С оглед изхода на спора по въззивната
жалба - частична неоснователност на същата, на въззиваемото
дружество се следват разноски по съразмерност в размер на 425лв., включващи
съразмерна част от депозит за особен представител от 280лв. и юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда в размер на 200лв.
Ответникът – въззивник не е направил разноски в производството /същият е
бил представляван от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК/ и такива не следва да му се присъждат.
Тъй като въззивната жалба е подадена от особения представител на
ответника в първоинстанционното производство, който е освободен от заплащане на
държавна такса за обжалването, то с оглед изхода на спора по въззивната жалба – частична основателност на същата, на осн. чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемото
дружество следва да заплати съответната държавна такса за въззивното
обжалване в размер на 75лв. /по 25лв. за всеки обективно кумулативно съединен
иск/.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №34/10.02.2020г., постановено по гр.д.№903/2019г. по описа на Новозагорски районен съд, в частта, с която е признато за установено на основание чл.422,
ал.1 от ГПК в отношенията между страните, че Г.Д.Д. с ЕГН **********
дължи на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Д-р П.Д.“ №25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, както
следва: главница по Договор за потребителски кредит №PLUS-15650627 от 05.01.2018г., над размера от 1930лв. до установения размер
от 2000лв.; договорна лихва за периода от 05.02.2018г. /падеж на първа
неплатена погасителна вноска/ до 05.07.2020г. /падеж на последна погасителна
вноска/ над размера от 1028,20лв. до
установения размер от 1095,40лв.; сумата
246,75лв. – обезщетение за забава, считано от 06.03.2018г. до 05.03.2019г.
/датата на подаване на заявлението в съда/, за които суми е издадена Заповед
№124/07.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№298/2019г. на НЗРС и в частта,
с която на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК ******* са присъдени разноски за исковото и
заповедното производство над размера от 1136лв.
до присъдения размер от 1283,68лв.,
като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Д-р П.Д.“ №25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 против Г.Д.Д. ЕГН ********** *** положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че Г.Д.Д. с ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, както следва: главница по Договор за потребителски
кредит №PLUS-15650627
от 05.01.2018г., сключен с цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, над размера от 1930лв. до пълния претендиран
размер от 2000лв, ведно със законната лихва за забава върху тази част от главницата,
считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 05.03.2019г. до
окончателното й изплащане; договорна
лихва за периода от 05.02.2018г. до 05.07.2020г. над размера от 1028,20лв. до пълния претендиран
размер от 1095,40лв. и обезщетение за
забава в размер на 246,75лв., считано от 06.03.2018г. до 05.03.2019г., по издадената Заповед №124/07.03.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№298/2019г. на НЗРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №34/10.02.2020г., постановено по гр.д.№903/2019г. по описа на Новозагорски
районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Г.Д.Д. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на
„АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Д-р П.Д.“ №25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 425лв.,
представляваща направени пред въззивната инстанция
разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Д-р П.Д.“ №25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на съдебната власт по сметка на
Сливенски окръжен съд държавна такса за въззивното
производство в размер на 75лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.