№ 11384
гр. София, 30.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20221110171216 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл., вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Б. П. Ж., с която срещи "С. са предявени
обективно кумулативно съединени искове, както следва:
- иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за кредит № 640626/26.02.2022 г.;
- иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД първоначално предявен за сумата от 50 лева, като
на основание чл. 214, ал. 1, изр. посл. ГПК съдът съгласно искане, съдържащо се в
молба от 15.05.2023 г. е допуснал увеличение на размера на същия до сумата от 680,40
лева, представляваща недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със
законната лихва от предявяване на иска /29.12.2022 г./ до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит № 640626 на
26.02.2022г., по силата на който ответникът му е предоставил сумата 1500 лева, като в
договора не е бил посочен размер на годишен лихвен процент. С клаузата на чл. 5 от
процесния договор било установено задължение за кредитополучателя да представи
обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузата на чл. 11
от договора е предвидена дължимостта на неустойка в размер на сумата от 800 лева.
Поддържа, че още със сключване на договора е била начислена неустойка в размер на
800 лв. за непредставяне на обезпечение. Твърди да е погасила изцяло задълженията
по договора за кредит. Счита, че договорът е нищожен поради неспазване на
предписаната от закона форма, а също и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК,
тъй като не бил посочен реалния ГПР и по-конкретно без изрично да са описани
основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди, че
действителният ГПР по договора е по-висок от 47,35 % и по този начин са нарушени
правилата на чл. 19 ЗПК. Освен това клаузата за неустойка влизала в противоречие с
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и накърнявала добрите нрави. Същата била и
неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. В обобщение на подробните доводи в
1
исковата молба заключва, че целият договор е нищожен с оглед разпоредбата на чл. 22
ЗПК, но иска от съда да прогласи за нищожна само клаузата за неустойка.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът оспорва
предявените искове. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е
предоставил на ищеца сумата от 1500 лева. Отрича при сключването на договора и със
същия да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че в договора е посочен
размера на ГПР и то в съответствие с изискванията на ЗПК. Поддържа, че към момента
на сключване на договора процесната неустойка не е била дължима, с оглед което и
същата не следва да се включва в ГПР. Развива съображения относно функциите на
неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземаето, същата по
дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва в договора да не е посочен лихвен процент -
такъв бил уговорен като фиксиран за целия срок на договора - ГЛП 40,05 %. Оспорва
клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да
прецени икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези относно
дължимата неустойка. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си, че
оспорената клауза не противоречи на добрите нрави. Моли за отхвърляне на исковете и
претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Като безспорно между страните с доклада по делото съдът е обявил
обстоятелството, че във връзка с процесния договор за кредит ответникът е
предоставил на ищеца сумата от 1500 лева, която последната се е задължила да му
върне.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 640626 от 26.02.2022
г., сключен между страните по делото, по силата на който ответното дружество е
предоставило на кредитополучателя заем в размер на сумата 1500 лева при фиксиран
годишен лихвен процент по заема 40.05 %, годишен процент на разходите – 48,17 % и
срок за погасяване на заема 18 седмици. Съгласно чл. 5 от същия договор, заемателят
се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения, а именно: 1. банкова гаранция; 2. Поръчителство от
едно или две физически лице, които да отговаря на изискванията, посочени в договора,
а именно: при един поръчител – осигурителен доход в размер не по-малко от 7 пъти
размера на минималната работна заплата, а при двама поръчители - да имат
осигурителен доход в размер на не по-малко 4 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната за всеки; не са поръчители по други договори за кредит, сключени с
кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит,
сключени със кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на
получавания от тях доход.
Съгласно чл. 11, в случай че кредитополучателят не предостави обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора дължи на кредитора неустойка в размер на
сумата 680,40 лева с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение №
1 към договора за кредит. Установява се, че Приложение № 1 към договора за кредит е
погасителният план към същия, видно от който е дължима, като част от двуседмичната
анюитетна вноска неустойката в размер на 680,40 лева.
2
Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил сумата по кредита.
В производството е прието заключението на ССчЕ, на което настоящият състав на
съда дава вяра, като обективно и компетентно дадено, изготвено въз основа на
събраните по делото доказателства, преценени от експерта с оглед притежаваните от
него специални знания от областта на икономическите науки. Съгласно заключението,
ищецът е извършил плащания в общ размер на сумата от 2322 лева, както следва: на
14.03.2022 г. в размер на сумата от 258 лева и на 30.03.2022 г. в размер на сумата от
260 лева, на 11.04.2022 г. в размер на 258 лева, на 28.04.2022 г. в размер на 258 лева и
на 29.04.2022 г. 1288 лева. Със същите са били погасени главницата в размер на 1500
лева, договорната лихва в размер на 141,60 лева и неустойката в размер на 680,40 лева.
Посочено е още, че размерът на ГПР при включване на неустойката възлиза на 1216,71
%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания,
а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в т.ч. и че има
неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на
добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване
на несправедливото обогатяване. По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца
е да установи, че е заплатил процесната сума на ответника.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици
от сключването на договора. По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да
установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по
процесния договор суми.
По отношение на доводите на ищцата за нищожност на процесния договор за
кредит:
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на
сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за
вида обезпечение по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на
определени изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или
физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при
положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 1500 лева. С други
думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че
3
обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не
отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.
Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция има за цел кредиторът да получи
допълнително възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което
представлява заобикаляне на изискванията на (ЗПК) и води до нейната нищожност
съгласно чл. 21, ал. 1 от закона. Следва да се обърне внимание на задължението на
кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако
прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните
средства. На практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на
парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в
противоречие както със закона - чл. 16 ЗПК.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими специални знания,
за да приеме съдът, че размерът на ГПР при включване на неустойката същият
многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В чл. 11 от договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска
увеличава размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния
процент на разходите.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
4
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване
на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че
в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този
смисъл Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни. Предявеният главен иск за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка от договора за кредит, поради
противоречие на същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на
закона е основателен и следва да бъде уважен на това основание.
С оглед изводите, до които съдът достигна, следва да бъде уважен и предявения
иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото потребителят не дължи на кредитора нищо
над чистата стойност на кредита /чл. 23 ЗПК/, а в производството е установено, е
заплатил и сумата от 680,40 лева. Този иск следва да бъде уважен в пълен размер.
Законна лихва върху главницата в размер на 50 лева следва да се присъди от
датата на исковата молба /29.12.2022 г./, а за разликата, за която съдът е допуснал
увеличение на размера на иска – от датата, с която съдът е бил сезиран със съответното
искане /15.05.2023 г./.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 100 лева за държавна такса, 1000
лева за адвокатско възнаграждение по предявените от него установителен и осъдителен
иск /по 500 лева по всеки иск съгласно представения по делото договор за правна
защита и съдействие/, 350 лева за депозит за вещо лице.
Ответникът е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу разноските за
адвокатско възнаграждение, заплатено от насрещната страна. Възражението е
основателно, с оглед което и съдът приема, че следва да намали адвокатско
5
възнаграждение, което да се присъди на адвоката, като се съобрази предвиденото в
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът
съобразява също цената на предявените искове, свързаният им предмет, липсата на
фактическа и правна сложност на делото, срочното му разглеждане пред
първоинстанционния съд без участието на процесуални представители на страните в
откритите съдебния заседания. Следва да бъде застъпена позиция, че този вид съдебни
производства не следва да се превръщат в източник на генериране на съдебни
разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по същите, като съдът
следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК. Доколкото основателността на
претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е обусловена от изхода по установителния иск, съдът
намира, че следва да се присъди разноски за адвокатско възнаграждение в минимален
размер съгласно предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1, а именно сума в
размер на 436,08 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. П. Ж., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. София, . срещу „С., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. София, . иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл.19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК
НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 11 договор за потребителски кредит №
640626/26.02.2022 г., сключен между страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „С., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ., да
заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Б. П. Ж., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, . сумата 680,40 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 50
лева, считано от 29.12.2022 г. до окончателното плащане, а върху сумата от 630,40
лева, считано от 15.05.2023 г., представляваща заплатена без основание сума във
връзка с договор за потребителски кредит № 640626/26.02.2022 г.
ОСЪЖДА „С., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ., да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Б. П. Ж., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, . сумата от 886,08 лева, представляваща разноски за производството
пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6