№ 20068
гр. София, 05.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110145821 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Й. С. А. срещу „Сити Кеш“
ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № 559561 от 20.08.2021г.,
предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на поръчител и чл. 55,
ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 50,00 лева /частично от 145,74
лева/, представляваща недължимо платена сума по неустоечна клауза, ведно със законната
лихва, считано от дата на депозиране на исковата молба – 25.08.2022г. до окончателно
изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен на 20.08.2021 г. договор за
паричен заем № 559561, съгласно който страните се уговорили да се отпусне заем в размер
на 200 лева, при вид на вноската месечна, брой на погасителните вноски 4, а размерът на
месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 6.1. от Договора било уговорено, че
страните се съгласяват, заемът да бъде обезпечен с гарант – физическо лице поръчител или
банкова гаранция, като поръчителят следвало да отговаря на следните условия: да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на
същия да е минимум 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител,
да има чисто ЦКР и др. Още при сключването на договора била начислена неустойка в
размер на 145,74 лева, т.к. не били представени обезпечения. Твърди, че е погасил изцяло
сумата по кредита. Счита, че договорът е нищожен, т.к. не била спазена предписаната от
закона форма, не били предоставени стандартен европейски формуляр и погасителен план,
като излага също и че договорът не бил подписан на всяка страница. Поддържа, че липсва
съществен елемент на договора – ГПР, т.к. бил посочен единствено процентът, но не и
1
начинът на изчисляване. Излага също и че посоченият размер на ГПР е грешен, както и че
действителният такъв надвишава допустимия от закона размер. Сочи, че в договора е
уговорено, че при непредоставяне на обезпечение се дължи неустойка, която да се заплаща
на части съгласно погасителния план. Излага, че е налице изначална невъзможност да се
осигури в толкова кратък срок поръчител, отговарящ на всички изисквания, поради което
счита, че е налице нищожност на договора поради невъзможен предмет. Аргументира
подробно, че предвидената в договора неустойка при непредоставяне на обезпечение,
накърнява добрите нрави. Твърди също и че е налице заобикаляне на закона. Развива
съображения в насока, че непредоставянето на обезпечения е предпоставка за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, а не за начисляване на неустойка. Излага, че клаузата за
неустойка е неравноправна, както и че не е индивидуално уговорена. Счита, че неустойката
е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Доколкото описаното не било сторено
аргументира, че е налице заобикаляне на закона. Сочи също и че неправилното посочване на
размера на ГПР се приравнява на липса на такъв, поради което излага, че целият договор за
кредит е нищожен. Твърди също и че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, т.к. размерът надвишавал трикратния такъв на законната
лихва. Сочи, че е налице разлика между посочената в договора сума за връщане и между
реално върнатата. Поддържа, че нито в договора, нито в погасителния план, не е посочен
общият размер на възнаградителната лихва. Аргументира, че клаузите не са формулирани
по ясен и разбираем начин. Твърди, че е бил принуден да сключи договора, поради това, че
се е намирал в крайна нужда. Сочи, че е получил сума в размер на 300 лева, а върнал 439,60
лв., респ. ответникът получил възнаграждение за предоставения заем 139,60 лева. Счита, че
е налице нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка поради нарушение
на закона, добрите нрави и неравноправност. При тези твърдения моли съда да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
С молба-уточнение от 31.05.2023г. ищецът е уточнил, че размерът на отпуснатия заем е
300 лева, а надплатената сума е в размер на 145 лева.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът
е посочил, че признава предявения иск. Изложил е, че нищожността на отделни клаузи, не
влече нищожност на целия договор. Твърди, че не е дал повод за завеждане на делото,
поради което счита, че разноските следва да останат в тежест на ищеца. Посочил е че
ищецът не е заплащал суми за неустойки по договора за кредит.
С определението си от 20.05.2023г. съдът е указал на ответника да уточни кой от
предявените искове признава и кой – оспорва с оглед наличието на взаимноизключващи се
изявления в отговора на исковата молба – че ответникът признава иска, но същевременно и
че ищецът не е извършвал плащания на неустойката, с което ответникът по същество
оспорва предявения осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума за неустойка.
Доколкото ответникът не е изпълнил дадените от съда указания и съобразно
направените в отговора на исковата молба изявления съдът приема, че ответникът е признал
основателността единствено на предявения установителен иск за нищожност на
2
неустоечната клауза.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, че
част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, както и факта на плащане на процесната сума на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидно
правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него,
наличието на валидна неустоечна клауза, както и че клаузата, от която произтича
процесното вземане е индивидуално уговорена, респ. че е налице основание за получаването
на сумата.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между страните е сключен договор за кредит, част от съдържанието на
който договор е неустоечна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват и от приетия по
делото препис от сключения между страните Договор за паричен заем № 559561.
Съгласно т. 6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо
на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне
едно от изброените). В т. 6.2 е предвидено, че при неизпълнение на т. 6.1., заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 145,74 лева. Неустойката се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на настоящия договор за заем заемателят счита за
уведомен за нейното начисляване. Начислената по настоящата точка неустойка се заплаща
разсрочено
В конкретния случай ответникът не оспорва, а признава нищожността на процесната
договорна клауза, но липсва искане на ищеца за постановяване на решение при признание
на иска, поради което по същество съдът намира следното.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
3
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна
неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата
сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да
представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на над 48 % от размера на заетата сума. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като
начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
4
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не
обезпечава реално претърпени вреди.
По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза, уговорена в т. 6.2 от
процесния договор, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а предявеният
установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.
На следващо място от приетото и неоспорено експертно заключение по съдебно-
счетоводна експертиза, което съдът кредитира по реда на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и
компетентно изготвено, се установява, че противно на изложените в отговора на исковата
молба твърдения, ищецът е извършил две плащания по договора за паричен заем – на
31.08.2021г. е заплатил сумата от 120 лева и на 10.09.2021г. е заплатил сумата от 356 лева,
или общо е платил по договора 476 лева. От така платената сума в погашение на главницата
са отнесени 300 лева, в погашение на договорната лихва – 30,26 лева и в погашение на
неустойката са платени 145,74 лева, т.е. процесната неустойка е заплатена изцяло от ищеца.
При това положение и предвид установената нищожност на неустоечната клауза, съдът
намира, че така платената сума от 145,74 лева е получена от ответника при начална липса на
основание, следователно предявеният осъдителен иск за заплащане на сумата от 50 лева –
частична претенция от 145,74 лева е основателен и следва да бъде уважен в предявения
размер.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Релевираното от
ответника искане за възлагане на разноските в негова тежест на основание чл. 78, ал. 2 ГПК
е неоснователно. На първо място това е така, защото ответникът е оспорил иска за
неоснователно обогатяване, а на второ място, както е прието в съдебната практика
/Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I т. о., ТК/
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на
потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза на потребителски договор,
независимо, че ответникът-търговец е признал иска. В конкретния случай ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лева, за депозит за възнаграждение на вещо лице
в размер на 300 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 720 лева, платено изцяло в
брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Релевираното
възражение за прекомерност на възнаграждението е основателно, като с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде намалено до 400
лева. С оглед изхода от спора, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер
на 750 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
5
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Й. С. А., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к.
„Света Троица“, бл. 315, вх. В, ет. 3, ап. 53, срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нищожността на клаузата на т. 6.2 от сключения
между страните Договор за паричен заем № 559561 от 20.08.2021г.
ОСЪЖА „Сити Кеш“ ООД да заплати на Й. С. А. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 50 лева /частично от 145,74 лева/, представляваща недължимо платена сума по
неустоечна клауза, ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране на исковата
молба – 25.08.2022г. до окончателно изплащане на вземането, както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 750 лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6