Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260637 Година 02.03.2020 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Районен съд ХІІІ граждански състав
На трети февруари две хиляди и двадесет и първа
година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЛИЧЕВА - ГУРГОВА
Секретар: МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4868 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по иск с правно основание член 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
Ищецът Л.Н.З. ЕГН **********,***, чрез пълномощника си адв. К.К., съдебен адрес:***, моли съда, да бъде осъден ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28,
„Силвър Център", ет.2, офис 40-46, представлявано от юрк.***, да му
заплати сумата от 100,00 лева недължимо платена по клауза за неустойка
по договор за паричен заем ***, ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й
изплащане. Претендира направените по делото разноски.
В хода производството при
условията на чл.214 от ГПК, ищецът е изменил исковата си претенция, като сумата
представляваща недължимо
платена по клауза за неустойка по
договор за заем № ***, се
счита предявена в размер на 76,80 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване
исковата молба в съда до окончателното и изплащане.
Ищецът твърди,
че между него в
качеството му на кредитополучател и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството на
кредитодател, бил подписан договор за паричен заем от ***.
Твърди, че Договорът е
потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (3ПК). Недействителен
е на специалните основания предвидени в чл.22 3ПК.
Твърди, че Договорът е
недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената
възнаградителна лихва от 40% е нищожна, поради противоречието й с добрите
нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите
нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при
необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата
надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като
била нищожна е несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено
правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на
възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
Твърди, че в нарушение
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на
годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по
какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1,
т.2 ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита
(отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били
регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен
процент на разходите (ГПР) (чл. 19, ал. 1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата
дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси,
комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения,
определената в договора неустойка представлявала „скрито" оскъпяване на
кредита.
Твърди, че ако беше
добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора,
потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало
нарушение на чл.19, ад.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. От тук нищожен бил
й договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Твърди, че неустойката,
предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на
добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извличала от следните
обстоятелства:
Поръчителството или
поемането на солидарното задължение по договора за кредит, следвало да бъде учредено
в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало
да представят на кредитното дружество обилна документация, която било
невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката
била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се
определи, кои са тези вреди, които дружеството щяло да претърпи от непредставяне
на обезпечението и които щели да се компенсират от неустойката. Тук следвало да
се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението
на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1,
т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката била начислена за покриване именно па тези
разходи.
Твърди, че по изложените
съображения, клаузата за неустойка била недействителна, но и на допълнителното
основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по
своето същество се покривали от ГПР и по този начин се
надвишавало изискването по чл.19, ал.4 3ПК - ГПР не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва.
Твърди, че клаузата за
неустойка противоречала и на материалния закон - чл.71 ЗЗД. Съгласно
коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представел
исканите от кредитора обезпечения, последният могъл да иска изпълнение на
всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния
случай, се искало нещо друго - натоварване на кредитополучателя с допълнителни
финансови разходи, което противоречало на материалния закон.
Твърди, че клаузата за
неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която
предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Това било единствената санкция
предвидена и ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната
неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ат.1
3ПK).
ОТВЕТНИКЪТ „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, гр. София, чрез юрк.***, с отговора на
исковата молба твърди, че давността на предявеният иск е изтекла и затова прави
възражение за изтекла давност.
Твърди, че според
правната теория и трайната съдебна практика безспорно искът за плащане без
правно основание се погасява е общия 5-годишен давностен срок (чл. 110 ЗЗД) от
датата на настъпване на изискуемостта на претендираното право (чл. 114 ЗЗД).
Също е безспорно, че този срок започва да тече от момента, в който длъжникът
получи нещо без основание.
Твърди, че в конкретната
ситуация, следвало да се приеме, че 5-годишният давностен срок е започнал да
тече на датата на сключване на договора за паричен заем, а именно ***., което
означавало, че е изтекъл на 25.04.2020 г. - 5 години след сключване на
договора, по силата на който длъжникът е усвоил процесните суми и по които
евентуално би имал претенции за плащане без основание, а датата на подаване на
исковата молба в съда е 08.05.2020 г. - очевидно след изтичане на давностния
срок, поради което прави възражение за изтекла давност.
С оглед на изложеното,
счита и моли съда, да приеме, че за така предявените искове е налице
безспорното изтичане на давностния им срок, съгласно разпоредбите на ЗЗД,
поради което и моли съда да приеме направеното възражение за изтекла
погасителна давност.
Алтернативно, в случай, че съдът счете,
че предявеният иск не е погасен по давност, то моли, да приеме, че същият е
изцяло неоснователен и поради изложените по - долу аргументи:
Счита за неоснователни и недоказани
предявените искове, тъй като фактите, от които ищецът черпи правата си остават
недоказани. Последицата от правилата за разпределение на доказателствената
тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо
твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на
събраните по делото доказателства. Решение № 80 от 03.05.20]8г. по гр.д. №
2560/2017 г. IVг.о. на ВКС. постановено по реда на чл. 290 ГПК. По
силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно доказване относно
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, като извлича
изгодни за себе си правни последици. В този смисъл - Решение №
235 от 15.04.2010 г. но гр. д. № 673/2009 г., I г.о. на ВКС;
Решение № 222 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 982/2010 г., I г.о. на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Твърди,
че страната която носи доказателствената тежест относно даден правнорелевантен
факт (елемент от предвидения в закона фактически състав, от който произтича
нретендираното право), носи доказателствена тежест и за всички доказателствени
факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт - Решение
№ 92 от 09.07.2015 г. по гр.д. № 7177.2014 г., / г.о. на ВКС.
Твърди,
че по делото не е предоставен Договор за паричен заем № ***/***., от който може
да се изведе каквато и да била информация по отношение на процесните
задължения. Наведените с исковата молба голословни твърдения за съществуването
на Договор с посочените реквизити не са достатъчни, за да обосноват наличието
на облигационно правоотношение между страните, без по делото да са предоставени
каквито и да било годни писмени доказателства, обуславящи правното основание на
предявените искове. Ищецът претендирал връщане на суми, без дори да е навел
твърдение, чс е платил такива и е изпълнил договора. Конкретни размери на
направени плащания също липсвали. Видно от твърденията в исковата молба, които
били непълни и бланкетни, следвал изводът, че ищецът не е запознат с договора,
който твърди, че е сключвал, но въпреки това оспорва.
Твърди, че са неоснователни
твърденията, че са налице нарушения и па чл. 11. ал. 1, т. 9 ЗПК.
По смисъла на § 1, т. 5
от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден
в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят
уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно §
1. т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен
като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа
към сумата на усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, а
при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за
страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК /Решение № 12S5 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017г./. При
фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информации
по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Твърди, на следващо
място, че липсвали нарушения и на чл. 11, ал.1. т. 10 ЗПК.
ГПР бил посочен ясно в
сключения договор за заем и бил в размер на 48.91 %. Годишният процент
на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление па
Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли. на текущата
година плюс 10 процентни пункта /виж Постановление № 426 от 18 декември 2014 г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. ГПР
представлява ,.печалбата” на кредитора, под формата на ..договорна лихва"
и ..другите разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19. ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно Приложение № I. като се вземат предвид посочените
в него общи положения и допълнителни допускания.
Твърди, че по процесния
договор за паричен заем, ГПР е фиксиран. Посочена била и общата сума за плащане
по договора 213.28 лв. Механизмът за пресмятане на ГПР бил по формула,
съдържаща се в Приложение № I към ЗПК, като нямало законово изискване
механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл.
11. ал. 1. т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент на разходите
(ГПР) следвало да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване
на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото
повтаряне на всички изброени в т. 3. б. б. „а” - „м“ от приложение № 1 на ЗПК
допускания. В конкретния случай договорът за кредит не съдържал възможности за
промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки, или предвидени
различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на
договора. ГПР бил изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата.
Т. е. в договора не била уговорена възможност за промяна на ГПP, поради
което не били предвидени и уговорени допълнителни допускания.
Твърди,
че досежно твърдението, за нищожност на неустойката, поради противоречие с
добрите нрави и прекомерност, то същото не следвало да бъде кредитирано.
Неустойката по своята
същност представлявала форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение
за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка била начислена
вследствие на неизпълнение па поетите договорни задължения от страна на
заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или байкова
гаранция. Предназначението на посочената неустойка било да обезщети
евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които
причинявало неизпълнението на парично задължение, били пропуснати ползи - от
пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако
бе получил в срок паричната престация: претърпени загуби - евентуалните
допълнителни разходи, които кредиторът би дължат, ако би си набавил чрез заем
същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако
заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото договорно задължение и
беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и
нямаше да търси посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да възникне основанието
за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвал следните
елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението: неустойката да е уговорена. Всичко изброено до тук, съгласно
гореизложеното, е назице. следователно неустоечните задължения са валидно
възникнали.
В ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК па ВКС,. върховният съд приемал,
чс неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е
уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Хипотези, които в настоящия случай не били налице, тъй като
уговорената неустойка имала обезщетителна функция.
Твърди, че въпросът за
накърняването на добрите нрави но отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната
клауза, но н при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за
да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и
се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я нрави a priori нищожна
поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Констатациите на
процесуалния представител на ищеца, че ..поръчителството или поемането на
солидарното задължение по договора за кредит, следва да бъде учредена в
изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следва да
прредставят на кредитното дружество обилна документация, която е невъзможно да
бъде събрана в рамките на определения тридневен срок'" били
необосновани и не отговаряли на истината. Твърди, че с подписването на
договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне на
обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция. Презюмира,
че след като се е съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има
необходимото време, за да се подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Въвеждайки твърдението,
че неустойката е недействителна на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК, тъй като
с нея се създавали задължения, които се покривали от ГПР, процесуалният
представител на ищеца не съобразил разпоредбата на чл. 19. ал. 3, т. 1 ГПК, в която било предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включвали разходите, които потребителя заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Следвало
заключението, че законодателят е предвидил възможност за начисляването на
такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита.
Твърди, че било важно да
се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, не
намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната
неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително задължение за предоставяне
на обезпечение като поради непредоставянето му била начислена същата. Периодът,
за който била начислена неустойка била от изтичането на тридневния срок за
предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната
законна лихва е за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на
задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, не се претендирало обезщетение за забава.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и като обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Видно от изложеното от страните по делото,
страните не спорят, че между тях е бил сключен договор за паричен заем № *** на ***.
като заемната сума е била получена. По силата на този договор на ищеца
е предоставен потребителски паричен заем
в размер на 200,00
лв. при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40 % и годишен процент на разходите в размер на 48,91%. Посочена е общата дължима сума от
заемателя, която възлиза на 213,28 лв. Страните са уговорили, че с подписването на
договора, страните се съгласяват да рефинансират текущ заем на заемателя, като
с предоставената сума ще погаси задължението си по договор за паричен заем №
2134928, в размер на 103,24 лева
Ответникът е небанкова финансова институция
по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон
- ЗПК в релевантната за периода редакция.
Ответникът е направил възражение за
погасяване на претендираното вземане, поради изтекла погасителна давност.
Доколкото искът е доказан по своето
основание, съдът следва да разгледа релевираното от ответника възражение за
погасителна давност.
Съгласно разпоредбата на чл.114
ал.4 от ЗЗД, при искове за неустойка
за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се
начислява неустойка. Неустойката се погасява със общата пет годишна давност.
Видно от представения от ответното
дружество Погасителн план към договора за паричен заем №***/***., това е
15.08.2005 г. Исковата молба е подадена на 08.05.2020 г., т.е. преди да е
изтекъл пет годишен давностен срок.
Ето защо, съдът намира направеното
възражение за изтекла давност на претенцията, за неоснователно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и
каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима
сума от 213,28 лева и какви вземания се включват в нея.
Във връзка с условията за прилагане
на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява
същият – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница.
Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, а
оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията
/начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може
да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40 %. Ето защо, нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
Съдът намриа, че този пропуск сам
по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
На следващо място, не е спазено и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент
на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора.
Нарушение е налице и тъй като в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче, ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият от 48,91 %/. В този порядък
следва да се посочи, че съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.
Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по - горе, остават
неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи
за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и такси и
неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези
разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето
защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем
за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
С оглед
изложеното, съдът приема, че не са спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, поради което
договорът за паричен заем е недействителен и на това основание.
С оглед изложеното
по-горе във връзка с възраженията за недействителност съдът намира, че същите
са основателни, и съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи. Ищецът дължи плащане единствено на предоставения заем от 200,00 лева,
а доколкото се установява, че е платена
общо сума в размер на 76,80 лева за неустойка/съгласно Справка
за извършени плащания предоставена от ответното дружество – л.57 от делото/, то
същата е
недължима, като получена при начална липса на основание, при което следва да бъде
върната на потребителя. Искът следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба
до окончателното им изплащане.
По отоншение на разноските:
С оглед изхода на
спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца,
на основание чл.78, ал.1 ГПК. Представени
са доказателства за плащане на 50,00 лева държавна
такса.
Претендира се и адвокатско
възнаграждение по чл.38 ал.1 от ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.3 НМРАВ, възлиза на 300,00 лева, който следва да
бъде присъден лично на пълномощника.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл.55
ал.1 предл.1 от ЗЗД, „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър Център", ет.2, офис
40-46, представлявано от юрк.***, да заплати на Л.Н.З. ЕГН **********,***, чрез пълномощника си
адв. К.К., съдебен адрес:***, сумата от 76,80(седемдесет
и шест лева и 80 ст.) лева, недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем №***/***., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба – 08.05.2020 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър Център", ет.2, офис
40-46, представлявано от юрк.***, да заплати на Л.Н.З. ЕГН **********,***, чрез пълномощника си
адв. К.К., съдебен адрес:***, сумата от 50,00(петдесет)лева
разноски направени по настоящото производство.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" №
28, „Силвър Център", ет.2, офис 40-46, представлявано от юрк.***, да заплати на
***К.К.,***, със съдебен адрес:***, сумата от 300,00(триста)лева представляваща адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал.1 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред
Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение до страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ МАРИЯ ЛИЧЕВА – ГУРГОВА
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА.
В.С.