РЕШЕНИЕ
№ 1879
гр. София, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110130687 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявени са искове по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД от В. Н. Х. срещу
„К.Й.с“ООД за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 8 от Договор за заем
№ 668309/20.03.2023 г. и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за
заплащане на сумата 242,33 лева (след допуснато изменение на иска на
основание чл. 214 от ГПК), представляваща недължимо платена неустойка по чл.
8 от Договор за паричен заем № 668309/20.03.2023 г., ведно със законна лихва от
подаване на искова молба до окончателното й изплащане.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора
са сключили договора за заем, съгласно който в чл. 8 е предвидена неустойка в
размер на сумата 303,75 лв., която е заплатена от ищцата. Излагат се подробни
съображения за нищожност на договора, който обуславя и недействителност и на
оспорената клауза, в т.ч. противоречие с добрите нрави, и като сключен в
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, както и чл. 145, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, чл.19,
ал.1, вр. чл.10, ал.2 и 10а, ал.2 и 4 от ЗПК; неравноправна на осн. чл. 21, ал.1, във
вр. чл. 19, ал. 4 и 5 от ЗПК, чл. 33 от ЗПК. Намира, че платеното по нищожната
клауза подлежи на връщане.
Ответникът, получил препис на искова молба с приложения на 02.09.2024
г., в законоустановения едномесечен срок е подал отговор на искова молба.
Оспорва иска с подробни съображения, като счита, че не са налице твърдените
пороци. Всички дължими суми по договора са обявени в погасителния план и
следва да се отчитат допусканията, а разходите по кредита са в съответствие с
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката е уговорена при условията на
доброволен и информиран избор на потребителя, който е бил наясно с размера и
последиците й, и отговаря на предвидените обезщетителна, обезпечителна и
санкнционна функция.
1
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че страните по делото – ищцата, като
заемополучател, и ответникът, като заемодател, са сключили договор за паричен
заем № 668309/20.03.2023 г. От договора се установява, че са предоставени
заемни средства сумата 600,00 лв., която ищцата, като заемополучател, трябва да
върне на ответника на пет месечни вноски от по 132,25 лв., с дата на първо
плащане – 20.04.2023 г., и последна падежна дата – 20.08.2023 г. Съгласно чл. 8
от договора, ако в тридневен срок от подписване на договора потребителят не
предостави на заемодателя обезпечение по чл. 6 от договора или същото не
отговаря на изискванията, посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т. 4 от ОУ,
заемополучателя (заемател) дължи неустойка сумата 303,75 лв., която заплаща
разсрочено заедно с месечната вноска за главница и лихва по погасителния план.
В чл. 6 е предвидено, че страните уговарят изпълнението на длъжника по
договора да бъде обезпечено с гарант, отговарящ на условията по чл.10, ал. 2, т.
1 от ОУ, и с още едно от посочените обезпечения, по избор на заемателя –
ипотека, залог, и двете при условията на чл.10,ал.2, т.3 от ОУ, банкова гаранция,
съгласно чл.10,ал.2,т.4 от ОУ, ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Поради неизпълнение на заемополучателя по чл. 6, на осн. чл. 8 кредиторът е
начислил неустоечното вземане. Същото е предварително включено в
погасителния план за плащане за срока на договора.
От заключение съдебна счетоводна експертиза, преценено от съда по реда
на чл. 202 от ГПК, се изяснява, че заемните средства са усвоени и по арг. от чл. 4,
ал. 1 от договора и разходен касов ордер № 57/20.03.2023 г., дължимите суми по
договора са главница – 600,00 лв., 50,53 лв. – договорна (възнаградителна) лихва,
и 303,75 лв. – неустойка, които е уговорено да се заплащат разсрочено, съобразно
погасителния план за връщане на кредита. Ищцата е заплатила на ответника
сумата общо 893,80 лв, от които 579 лв. – на 19.06.2023 г., 313,86 лв. – на
20.06.2023 г. и 0,94 лв. – на 20.06.2023 лв., които заемодателят е отнесъл при
първото плащане за погасяване на редовна лихва – 48,60 лв., главница – 347,21
лв., неустойка по чл. 8 от договора – 182,25 лв. и наказателна лихва – 0,94 лв.,
при второто плащане за главница – 0,94 лв., а при третото плащане,
представляваша предсрочно погасяване на кредита, за редовна лихва – 1,93 лв.,
главница – 251,85 лв. и неустойка чл. 8 от договора – 60,08 лв.
Изложеното налага извод от правна страна, че между страните по спора е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит, съгласно чл. 9 от ЗПК. Ищецът има качеството
„потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, като физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. Представеният по делото договор за потребителски
кредит и останалите ангажирани по делото доказателства не обуславят извод
кредитът да предоставен на ищцата с оглед нейната търговска или
професионална дейност, в рамките на която да е бил сключен процесняит
договор, поради което ищцата попада в приложното поле на § 13, т. 1 от ЗЗП. С
оглед изложеното, преценката относно действителността на клаузи от процесния
договор за потребителски кредит следва да се извърши както в съотвествие на
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието
на който е сключен договорът. В конкретния случай, не може да се приеме, че
чл. 8 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя
за предоставяне на т.нар. обезпечение по чл. 6, респ. за начисляване на
2
неустойка. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се
счита, че т.нар. предоставяне на обезпечение на договора е при условия,
обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран
потребител на финансови услуги, които същевременно зависят изключително от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от договора е уговорена изцяло в
противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на
потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а
преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за
кредитиране. В този смисъл съдът приема, че чрез неиното предвиждане в
договора се заобикаля ограничението по чл. 33 от ЗПК, което обуславя неината
недействителност, на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във вр. чл.26, ал. 4, вр. ал. 1
от ЗЗД. В допълнение на изложеното съдът приема, че уговорката е
неравноправна, на осн. чл. 143, ал.2, т. 5 от ЗЗП, доколкото с оглед срока на
договора, размерът на неустойката е необосновано висок – повече от половината
от главницата, а като такава и нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗПК. Ето защо
съдът счита, че оспорената клауза е недействителна и се явява основателна
исковата претенция по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът доказа наличието на имуществено разместване между страните и
че не е бил налице годен юридически факт за възникване на правото на парично
вземане на ответника по чл. 8 от договора. Тъй като клаузата, по която е
престирал е недействителна, платеното от ищеца за неустойка подлежи на
реституция. Ответникът не доказа до края на съдебно дирене основание, на което
да задържи полученото или че е върнал тази сума. Ето защо искът по чл. 55, ал.
1, пр.1 от ЗЗД е основателен в пълния си размер и следва да бъде уважен изцяло.
Търсеното парично задължение е дължимо и изискуемо и като законна
последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част – вж. решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020
г. по описа на ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално
предявения размер от 10 лв. следва да бъде присъдена от 29.05.2024 г. – датата на
депозиране на исковата молба до окончателното плащане, а върху разликата над
10 лв. до пълния размер от 242,33 лв. (или за сумата от 232,33 лв.) – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК чрез ЕПЕП на 12.11.2024 г. до
окончателното плащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищцата има
право на съдебни разноски за платените държавна такса, възнаграждение на
вещо лице и на адвокат -800 лв. Ответникът в отговора на исковата молба
навежда възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът счита за основателно.
Предвид защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на
спора, очакваните процесуални действия, които е било необходимо да бъдат
извършени от адвоката, като съобрази, че заявеното спорно материално право по
двата иска произтича от едно основание –договора за кредит, съдът приема, че
необходима и разумна разноска се явява сумата 400 лв. Следва да се отбележи, че
определянето на размера на възнаграждението на процесуалните представители
в процеса следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете
групи пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу
възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на
техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да
изходи и от обема на извършените процесуални действия. С Решение на СЕС
(втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т. 1 е прието, че член 101,
3
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение. Ето защо ответникът трябва да заплати на ищеца
сумата общо 801,50 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от В. Н. Х., с
ЕГН:**********, с адрес: ************, срешу „К.Й.с“ ООД, с
ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление: ***********, иск по чл.
26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД, на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем
№668309/20.03.2023 г.
ОСЪЖДА „К.Й.с“ ООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: ***********, да заплати на В. Н. Х., с ЕГН:**********, с адрес:
************, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, сумата 242,33 лева,
представляваща платена при липса на основание неустойка по чл. 8 от Договор
за паричен заем № 668309/20.03.2023 г., ведно със законна лихва върху сумата
10,00 лв., представляваща първоначално предявения размер на иска, считано от
датата на подаване на искова молба – 29.05.2024 г. до окончателното й плащане,
а върху разликата над 10,00 лв. до пълния размер от 242,33 лв. или върху сумата
232,33 лв., считано от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 от ГПК –
12.11.2024 г., до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „К.Й.с“ ООД, с ЕИК:***********, със седалище и адрес на
управление: ***********, да заплати на В. Н. Х., с ЕГН:**********, с адрес:
**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 801,50 лева – разноски по
делото.
Присъдените суми в полза на В. Н. Х. могат да бъдат платени от „К.Й.с“
ООД по банкова сметка с IBAN:*********, с титуляр адв. И. Л. Г..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4