№ 91389
гр. С., 24.07.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на двадесет и
четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следН. състав:
Председател:Я.Е.В.П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Частно гражданско дело №
20231110138177 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2
ЗЗП.
Подадено е заявление от /ФИРМА/ срещу Н. П. П., ЕГН: **********, с което се
иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от общо 1807,39 лв.,
от която: 565,68 лв. главница, 140,87 лв. възнаградителна лихва, 775,45 лв. договорна
неустойка, 87,19 лв. лихва за забава, 148,20 лв. неустойка за забава, 90 лв. разходи за
събиране на вземането, поради забава в плащането, ведно със законната лихва от
датата на заявлението до изплащане на задължението.
Процесното вземане е за задължеН. по договор за паричен заем № 588737,
сключен на 1.11.2021 г.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за вземаН.та за главница,
лихва за забава и законна лихва, както и за разноските, съразмерно с уважената част,
но съдът намира, че следва да откаже издаването на такава за следните суми: 140,87 лв.
възнаградителна лихва, 775,45 лв. договорна неустойка, 148,20 лв. неустойка за забава,
90 лв. разходи за събиране на вземането, поради забава в плащането.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение по чл.
411, ал. 2, т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на Европейския съюз
задължение за служебна преценка неравноправност на договорни клаузи, когато са
налице фактически данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че
от представените по дело документи може да се направи извод за вероятна
неравноправност на договора за кредит, а на самостоятелно основание – и на отделни
клаузи от договора за него.
По отношение на чл. 6.2, във вр. с чл. 6.1 от договора, вр. чл. 33 от общите
условия за уговаряне на „неустойка“ в размер от 1210,98 лв., от които се претендират
775,45 лв. – клаузата представлява уговорено допълнително възнаграждение, като
предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или
банкова гаранция като обезпечение на задължеН.та за главница и възнаградителна
лихва (чл. 6.1 от договора), в тежест на заемополучателя се начислява „неустойка“,
платима разсрочено заедно с вноските по погасителН. план (чл. 6.2 от договора).
Уговорена по този начин „неустойката“ обезпечава не пряко изпълнението на
задължеН.та за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по
заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така
уговорена „неустойката“ се дължи независимо от своевременното изпълнение на
задължеН.та за главница и лихва, съобразно уговореН. погасителен план. Съдът
приема, че така уговорената дължима сума по посочената клауза не представлява
1
неустойка, тъй като не зависи от вредите от неизпълнението, а цели да се кумулира
със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), в
отклонение от обезпечителната и обезщетителната функция, която неустойката би
трябвало да има, което противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по
този начин клаузата задължава потребителя да заплати необосновано висока
„неустойка“ при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, което я
прави неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП, защото създава съществена и
необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и задължеН.та.
Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължението, а цели да е в ущърб на
потребителя, защото въвежда още един сигурен източник на доход на икономически
по-силната страна, като поставя пред потребителя невъзможни за изпълнение условия
(вж. чл. 33, ал. 1, т. 1 от Общите условия относно изискваН.та към поръчителите – да
имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната за един поръчител или 4 пъти размера на
минималната работна заплата за страната за двама поръчители; вж. чл. 33, ал. 1, т. 2
ОУ относно изискването за предоставяне на банкова гаранция). С оглед
обстоятелството, че възнаграждението по тази клауза е включено наред с основното
задължение по погасителН. план също води до извод, че не цели обезпечаване на
кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в годишН. процент на
разходите, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4
ЗПК, във вр. § 1 ДР ЗПК и прави целия договор за кредит вероятно недействителен
на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не е посочен действителН.т
годишен процент на разходите по кредита, което прави невъзможно за потребителя да
прецени икономическите му последици. Отделно от това, с така уговорената
„неустойка“ се цели дерогиране разпоредбите на глава IV от ЗКП относно оценката на
кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди
сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на
самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни клаузи и
съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на основание чл. 22,
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по него се дължи връщане на
чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК), а възнаградителна лихва не се дължи.
Отделно от гореизложеното и по повод претендираната сума за възнаградителна
лихва, съдът намира, че при нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер,
до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната
същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставеН. на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява
кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните
средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В
този смисъл нейН.т размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.
д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да
надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Действително съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК (изменение на ЗПК с ДВ, бр. 35 от 2014 г.) годишН.т процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължеН. в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. От разпоредбата може да бъде направен извод, че доколкото
възнаградителната лихва е компонент от годишН. процент на разходите по кредита,
2
същата би могла да бъде уговорена в размер над трикратН. размер на законната лихва,
без това да води до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и без да противоречи на морала и
добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Това обаче не означава, че в определени случаи
договарянето на възнаградителна лихва в размер от 40,05% не обуславя противоречие
с добрите нрави. При съобразяване с чл. 4, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно
който преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита
характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид
всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване,
както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор,
от който той произтича, националН.т съд следва да провери дали разглежданите от
него договорни клаузи трябва да се квалифицират като неравноправни, като по
принцип вземе предвид съгласно чл. 4, § 1 от сочената директива всички обстоятелства
по конкретН. случай (вж. в този смисъл решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17 и
решение от 14 март 2013 г. по дело C‑415/11).
В конкретН. случай съдът намира, че предвид размера на задължението,
уговореното скрито допълнително възнаграждение („неустойка“) за необезпечаване на
задължението, както и при съобразяване с икономическата тежест, произтичаща от
така уговорените задължеН. на потребителя, възнаградителната лихва от 40,05% се
явява уговорена в противоречие с добрите нрави. В този смисъл вж. и актуална
съдебна практика: решение № 4237 от 14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951/2019 г. на III-б.
състав на СГС, решение № 263875 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275/2021 г. на III-б.
състав на СГС, решение № 263878 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821/2021 г. на III-б.
състав на СГС и др.
По отношение на сумата от 148,20 лв. – неустойка за забава, съдът намира, че
уговарянето на същата е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да надвишава
законната лихва. Налице е заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като се търси
още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава, поради което посочената
клауза преследва забранена от закона цел. Това е така, тъй като срещу тази такса не се
дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно, самото
наименование покрива неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди
от забавата, каквато вече се претендира от заявителя. Ето защо, посочената клауза е в
колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за
нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща
извън присъщите ѝ от закона функции, което също влече нищожността ѝ.
Отделно от това, съдът приема, че разходите за събиране на вземането поради
забава в плащането в размер от 90 лв. не са за допълнителни услуги по договора за
кредит. Извънсъдебното събиране на задължеН.та изобщо не е услуга, която се
предоставя на потребителя. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов
интерес и за охраняване на неговите интереси, която дейност е свързана с
управлението на кредита. Ето защо съдът приема, че уговарянето на тези такси е в
нарушение и на чл. 10а ЗПК.
Ето защо заявлението в посочените по-горе части следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление от /ФИРМА/ срещу
3
Н. П. П., ЕГН: **********, с което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК за следните суми: 140,87 лв. възнаградителна лихва, 775,45 лв. договорна
неустойка, 148,20 лв. неустойка за забава, 90 лв. разходи за събиране на вземането,
поради забава в плащането.
УКАЗВА на заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, че може да предяви
осъдителен иск за вземаН.та си в едномесечен срок от съобщението, като при спазване
на срока ще се ползва от внесената в заповедното производство държавна такса и
следва да довнесе единствено разликата.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4