Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
260038 Година 28.08.2020 Град Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
осми юли Година 2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 6184 по описа за
2019 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, чл. 245, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ.
Ищцата Д.С.В. твърди в исковата си и уточняващата я молба,
че в периода от 02.07.2018 г. до 11.11.2019 г. работила по трудово
правоотношение при ответника по силата на сключения между тях трудов договор №
118/02.07.2018 г., по който заемала при него длъжността „-“ в обект „И.“ в гр. **.
През целия период на полагане на труд нямала обвинения от ръководството за
допуснати нарушения. Трудовият й договор бил прекратен на 11.11.2019 г. със
заповед за дисциплинарно наказание № 118/02.07.2018 г., която била съставена на
основание чл. 188, т. 3 КТ. Заповедта й била връчена чрез куриер „-“ на
13.11.2019 г. На обратната разписка отбелязала, че възразявала срещу заповедта
и щяла да я оспори в законовия срок. В заповедта като основание за прекратяване
на трудовото правоотношение бланкетно били посочени следните причини за
налагане на дисциплинарно наказание: повече от три закъснения/преждевременни
напускания на работа в 1 календарен месец, за повече от 1 час; злоупотреба с
доверието на работодателя; други тежки нарушения на трудовата дисциплина.
Прекратяването на трудовия й договор било изцяло в нарушение на закона, поради
неспазване на посочените подробно в исковата й молба императивни изисквания за
мотивираност на заповедта и на процедурата по налагане на дисциплинарно
наказание по чл. 189, чл. 193 и чл. 195 КТ. Искането е да се признае за
незаконно дисциплинарното уволнението на ищцата и отмени заповедта, с
която е наложено, да се възстанови
ищцата на заеманата преди това й уволнение длъжност и се осъди ответника да й
заплати 231 лева за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 11.11.2019
г. до 26.11.2019 г., през който останала без работа поради уволнението, 200 лева
неплатено й трудово възнаграждение за септември 2019 г., 200 лева неплатено й трудово
възнаграждение за октомври 2019 г., 300 лева обезщетение за неползвани 20 дни
платен годишен отпуск за 2019 г., и законна лихва върху тези суми от подаване
на исковата молба в съда до изплащането им, както и сторените по делото
разноски.
Ответникът едноличен търговец С.С.В. с фирма Е. оспорва, с
изключение на исковете за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна, и за неплатено трудово възнаграждение за септември 2019 г., предявените
искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и присъди сторените по
делото разноски, с възражения и доводи, включително и евентуални възражения за
съдебно прихващане, изложени подробно в подадения в срок отговор и в писмено
становище, а в съдебно заседание, редовно призован, не се явява, не изпраща
представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе
предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за
заявените с тях спорни права, намери за установено следното:
По
иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
Страните не спорят, че на 02.07.2018 г. са сключили
представения трудов договор № 118/02.07.2018 г. за неопределено време по
смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, с уговорен в т. VII
от същия срок за изпитване в полза на работодателя по смисъла на чл. 70 КТ (л.
71). С него ответникът възложил, а ищцата приела да изпълнява при него длъжността
„-”, с място на работа: „И.“ в гр. **, -, на непълно работно време от четири
часа, с основно месечно трудово възнаграждение от 330 лева, с 0,6 % за всяка
следваща година трудов стаж, платимо ежемесечно, с уговорени 20 работни дни
платен годишен отпуск по чл. 155 КТ.
Страните не спорят, че на 13.11.2019 г. ищцата е получила
по куриер издадената от ответника заповед за дисциплинарно наказание от 11.11.2019
г., в която е отразено само, че на същата дата на издаването й на 11.11.2019
г., в съответствие с чл. 190 КТ, налага дисциплинарно наказание „на основание
чл. 188, т. 3 (уволнение)“,
на ищцата, на длъжност „-“, считано от 11.11.2019 г., в която връзка, на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, прекратява незабавно трудовия договор без
предизвестие (л. 8). Като причини за налагане на наказание в тази заповед са
посочени лаконично едно под друго само следните три изречения: „1. Повече от
три закъснения/преждевременни напускания на работа в 1 календарен месец, за
повече от 1 час; 2. Злоупотреба с доверието на работодателя; и 3. Други тежки
нарушения на трудовата дисциплина.“ (л. 8). С
получаването по куриер на 13.11.2019 г. на тази заповед, на ищцата е наложено едновременно
и дисциплинарно наказание „уволнение“, и е прекратен на същото основание от
ответника трудовият й договор без предизвестие (чл.
195, ал. 3 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че уволнението на ищцата
е незаконно. Според чл. 195, ал. 1 КТ, всяко дисциплинарно наказание,
включително и уволнение, се налага с мотивирана писмена заповед, в която се
посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законовият
текст, въз основа на който е наложено. Липсата в уволнителната заповед, на
който и да е от тези й реквизити, нарушава не само правото на защита на
уволненият с нея работник. Но прави невъзможен и съдебният контрол за законност
на извършеното с нея уволнение. Защото съдът обективно не може да разгледа трудовия
спор по същество, ако не е ясен и точно определен предметът на съдебния контрол
в заповедта за уволнение. Поради това чл. 195, ал. 1 КТ изисква императивно същата
да е мотивирана. При липса на релевирано в нея нарушение, описано с всички
негови обективни и субективни признаци, и дата на извършването му, дадената в
същата заповед правна квалификация, се явява лишена от съдържание. Меродавно
следователно е описанието в заповедта на дисциплинарното нарушение с всички
негови обективни и субективни признаци, и дата на извършването му, а не
законовата му квалификация, защото не с оглед последната, а с оглед описаните в
заповедта факти, представляващи уволнителното основание, се преценява от съда
дали е правилна и правната му квалификация, цифрово и текстово. Без
конкретизирано обаче в уволнителната заповед нарушение на трудовата дисциплина,
извършеното с нея уволнение не произтича от определена в КТ правнозначима
причина. А последното означава, че това уволнение е незаконно само на това
основание, без да има правно значение дали обективно съществуват действия или бездействия
на уволненият с такава заповед работник, които представляват нарушение на
трудовата дисциплина и основание за налагане на същия на дисциплинарно
наказание „уволнение”, щом не са посочени в уволнителната заповед, като
основание за налагането му (Р 341-1995-III г.о., Р 1506-1999-III г.о.). Случаят
е именно такъв.
При
него връчената на ищцата уволнителна заповед, с получаването на която
едновременно й е наложено на 13.11.2019 г. и дисциплинарно наказание
„уволнение”, и е прекратен на това основание трудовият й договор от ответника
без предизвестие, е немотивирана, което възпрепятства и съдебният й контрол по
същество. В нея липсва въобще описание на вменените й нарушения на трудовата
дисциплина, с техните обективни и субективни признаци, и дати на извършването
им. Поради това е невъзможно да се провери и спазването на срока по чл. 194 КТ.
В тази заповед лаконично е отразено само, че в съответствие с чл. 190 КТ, се
налага на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“ и в тази връзка на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ се прекратява трудовият й договор без
предизвестие, поради повече от три закъснения/преждевременни напускания на
работа в 1 календарен месец за повече от 1 час, злоупотреба с доверието на
работодателя и други тежки нарушения на трудовата дисциплина, без за нито едно
от тях да са посочени някакви факти и дати на извършването им. Поради това, не
само не може да се установи дали е спазен срока по чл. 194 КТ, но не става ясно
и в какво всъщност се изразява всяко от тези нарушения. Поради това е очевидно,
че извършеното с нея уволнение на ищцата не произтича от посочена в КТ
правнозначима причина и само на това основание е незаконно. Без правно значение
при това положение е дали в случая същата обективно е имала повече от три
закъснения/преждевременни напускания на работа в 1 календарен месец за повече
от 1 час, злоупотребила е с доверието на работодателя и/или е извършила други
тежки нарушения на трудовата дисциплина, както и дали това е извършено виновно
(умишлено или непредпазливо), и съставлява поради това нарушение на трудовата
дисциплина, обуславящо основание за дисциплинарното й уволнение, щом това й
поведение не е посочено конкретно с неговите обективни и субективни признаци и
дати на извършването му в уволнителната й заповед, и не е послужило, като отразено
в нея фактическо основание по КТ за това й уволнение. Липсата на описание на тези
нарушения в тази заповед, лишава не само ищцата от правото й на защита срещу
това й уволнение, но обуславя и обективна невъзможност за съдът да извърши
проверка по същество на неговата законност.
От
заповедта не става и ясно, дали преди наложеното с нея дисциплинарно наказание,
ответникът е изпълнил и задължението си по чл. 190, ал. 2 КТ да прецени
тежестта на нарушенията на ищцата съгласно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. В
мотивите на тази заповед не само липсва отразяване на нормата на чл. 189, ал. 1 КТ, но и на факти, от които да се установява, че издателят й е извършвал преди издаването
й такава преценка. При всички нарушения на трудовата дисциплина обаче, в
заповедта за уволнение следва да се съдържат и такива конкретни факти,
обосноваващи извод за техния характер на тежки. Това следва не само от
примерното изброяване в чл. 190, ал. 1 КТ на нарушенията на трудовата
дисциплина, при които работодателят може да наложи дисциплинарно наказание
„уволнение” (арг. от чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ). Но и от нормата на чл. 190, ал.
2 КТ, която изрично задължава последният да извършва такава преценка при всяко
нарушение, дори и то да осъществява някой от примерно посочените в чл. 190, ал.
1 КТ състави. Тази преценка следва да бъде отразена и в заповедта за уволнение,
защото и тя подлежи на съдебен контрол, който се явява обективно невъзможен,
ако няма такова отразяване в нея, какъвто е случая (в този смисъл и Р
1440-2005-III г.о.). След като при него в уволнителната заповед липсва
отразяване и на преценка на издателят й за тежестта на извършеното от ищцата нарушение,
то тази заповед не само е немотивирана, но следва да се приеме, че издателят й не
е преценявал и тежестта на вменените й с нея нарушения, за които е уволнена и за
които въобще не е ясно по делото какво представляват, тъй като описание в тази
заповед няма и на същите.
В последната
липсва и обстоятелството, дали преди да наложи процесното дисциплинарно
наказание „уволнение”, ответният работодател е изслушал ищцата или е искал,
получил и се е запознал с нейните писмени обяснения, и е събрал и оценил
посочените доказателства. По делото също няма доказателства за това, а липсата
им обуславя само извода, че ответникът е нарушил в случая и процедурата по чл.
193, ал. 1 КТ, според която, работодателят е длъжен преди налагане на
дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме
писмените му обяснения, както и да събере, и оцени посочените доказателства. Тази
норма също е императивна. Поради това съдът също следи служебно за спазването
й, като част от функцията му да решава делата според точния смисъл на
действащите закони, а в случая и ищцата се позовава на нарушаването й в
исковата си молба (чл. 5 ГПК, Р 1081-2000-III г.о. и Р 1082–2000-III г.о.). Същата
норма несъмнено изисква не само обясненията да са дадени пред субекта на
дисциплинарна власт (Р 678-1988-III г.о.). Но
и последният да уведоми работника/служителя, че ще го изслуша или ще приеме
писмените му обяснения по повод конкретното извършено от него дисциплинарно
нарушение, а не за нещо друго, както и да се е запознал след това с дадените от
последния обяснения, и то преди налагането на дисциплинарното наказание. В
случая по делото липсват данни ответникът да е спазил и тези императивни
законови изисквания на чл. 193, ал. 1 КТ, а няма и данни неспазването им в
случая да се дължи на виновно поведение на ищцата по смисъла на чл. 193, ал. 3 КТ. Поради това трудовият спор за законност на дисцплинарното й уволнение, не
следва да разглежда по същество и на това основание (чл. 193, ал. 2 КТ).
Воден
от тези мотиви, съдът намери, че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение”
е незаконно. Поради това предявеният от нея иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за
неговата отмяна, следва да бъде уважен, като основателен.
По
иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ
Този иск е конститутивен и с него незаконно уволненият
работник упражнява потестативното си право да бъде възстановен на заеманата
преди уволнението работа. Този иск е и акцесорен по отношение на иска по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ, защото уважаването му предпоставя признаване преди това на
уволнението за незаконно и неговата отмяна. В случая уволнението на ищцата е
незаконно и подлежи на отмяна. Следователно. Предявеният от нея иск по чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ за възстановяването й на предишната работа, също се явява
основателен и като такъв следва да се уважи. Неоснователни са възраженията за
противното на ответника в отговора му, че този иск бил неоснователен, защото
длъжността на ищцата и игралната зала вече не съществували, дейността на последната
била преустановена на 11.11.2019 г., а лицензът за същата бил върнат на Д. на
13.11.2019 г. От материално – правна гледна точка, за уважаването на този иск е
без значение дали длъжността още съществува, дали самото предприятие или
неговата обособена част са закрити, преструктурирани, влети, разделени и дали
осъществяват или не някаква дейност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ). Поради
това съдът не обсъжда, като нямащи значение, представените в подкрепа на това
възражение на ответника с отговора му писмени доказателства за закрИ.е на
длъжността, игралната зала и връщане на лиценза. Във всички случаи и в тези
хипотези работникът или служителят има интерес от възстановяването, защото,
евентуалното му ново уволнение ще следва да се съобрази с изискванията за законното
му упражняване от работодателя, ще подлежи на нов съдебен контрол, ще се дължат
обезщетения на съответните основания и ще се зачита трудов и осигурителен стаж по
чл. 354, т. 1 КТ.
По
иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ
Страните не спорят, видно и от отговора (л.
22),
че за исковия период от незаконното й уволнение на 13.11.2019 г., до подаване
на исковата й молба в съда на 26.11.2019 г., ищцата е останала без работа
поради това й уволнение. Следователно, е претърпяла от същото и имуществена вреда,
съизмерима в случая с пропуснатото за този период трудово възнаграждение, пряко
и непосредствено от незаконното й уволнение. При това положение, предявеният от
нея иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетяването й, се явява напълно доказан
в своето основание и за частта от исковия период от датата на незаконното й
уволнение на 13.11.2019 г., до посочената от нея в уточняващата й молба дата
26.11.2019 г. на подаване на исковата й молба в съда – л. 13 (чл. 225, ал. 1 КТ). Уволнението й е незаконно, а в резултат на същото тя е останала без работа
по трудов договор за посочената част от исковия период, за който поради това
ответникът й дължи обезщетение в размер на брутното й трудово възнаграждение за
същия период, определено по реда на чл. 228 КТ.
Тъй
като в т. 3 от заключението на назначената по делото съдебно – икономическа
експертиза, вещото лице е определяло това обезщетение не за този период от
13.11.2019 г. до 26.11.2019 г., а за 6-месечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ, то
съдът не възприема в тази му част това заключение (л.
56).
От отговорите на вещото лице в съдебно заседание обаче се установява, че за
периода от 13.11.2019 г. до 26.11.2019 г., дължимото се на ищцата обезщетение
за принудителна безработица е в брутен размер от 144.30 лева, до който (а
не до посочения от вещото лице в същите му отговори нетен размер от 129.89
лева, защото това обезщетение не подлежи на облагане – чл. 24, ал. 2, т. 8 ЗДДФЛ –л. 87),
като основателен, следва да се уважи и този иск на ищцата по чл. 344, ал. 1, т.
3 КТ за присъждането му, заедно с акцесорната й претенция за присъждане и на
законна лихва върху тази сума от подаване на исковата й молба в съда до
изплащането й, а в останалата му част, над тази сума, до претендираната с него
по-голяма от 231 лева и за периода от 11.11.2019 г. до 13.11.2019 г., същият иск
следва да се отхвърли, като неоснователен, заедно с акцесорната й претенция за
законна лихва върху тази негова отхвърлена част.
Неоснователно
е възражението на ответника в отговора, че част от 70.42 лева от това
обезщетение, бил платил на ищцата с изпратеният й по куриер на 25.11.2019 г. пощенски
паричен превод на сумата от 540 лева (л. 24). Вярно
е, че с отговора си ответникът представи заверен препис от разписка за такъв приет
от „- Експрес“ на 25.11.2019 г., пощенски паричен превод на сумата от 540 лева,
изпратен до ищцата от ответника (л. 29-30).
Но също така е вярно от една страна, че в същата разписка самият ответник е
посочил, че с този превод плаща на ищцата, не това обезщетение по чл. 225, ал.
1 КТ, а неплатените й трудови възнаграждения за октомври и ноември 2019 г. (л.
29-30). От
друга страна е вярно още, че тази разписка не доказва и ищцата да е получила този
превод на сумата от 540 лева до приключване на съдебното дирене, до който
момент съдът може да взема предвид релевантните за спорното право факти (чл.
235, ал. 3 ГПК).
Доколкото
пощенските парични преводи са неуниверсални пощенски услуги (чл. 38, т. 4 ЗПУ),
за същите се прилагат общите условия на договорите на пощенските оператори – в
случая „- -, с потребителите (чл. 21, ал. 1 ЗПУ). Според чл. 23 от действащите
общи условия за пощенски паричен превод на договора с потребителите на пощенски
парични преводи, предоставяни от „- - съгласно индивидуална лицензия № - г.
(публикувани на страницата на този пощенски оператор в интернет), пощенските
парични преводи се изплащат в брой на лицето, посочено като получател, на негов
родители или законен настойник, ако е непълнолетно или малолетно, или е изрично
упълномощено от получателя или настойника му лице, срещу представен документ за
самоличност и собственоръчен подпис или електронен подпис. А след като е така и
в случая по делото не е представена такава подписана от ищцата разписка, която
да доказва да е получила до приключване на съдебното дирене изпратеният й от
ответника чрез посочения куриер на 25.11.2019 г. пощенски паричен превод от 540
лева, съдът очевидно не би могъл и на това основание да приеме, че със същия й
е платено изцяло или частично дължимото й се обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ до
приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). А тъй като ответникът,
чиято е тук доказатествената тежест, не представи и по делото няма други
доказателства за плащането му, тъкмо напротив, от възприетото в тази му част (поради
липсата на противоречие в същата с останалите доказателства) –
ЗСИЕ е видно, че и вещото лице не е установило при направените проверки
документ за получаването на тази сума от 540 лева от ищцата (л.
54), то
по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределене на доказателствената тежест,
съдът е длъжен да приеме, че ответникът не й е платил изцяло или частично и това
обезщетение с този неполучен от нея пощенски паричен превод от 540 лева до
приключване на съдебното дирене, докогато съдът може да взема предвид
релевантните за спорното право факти (чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради това тази
представена от ответника с отговора му по делото разписка за прием на този пощенски
паричен превод от 540 лева, е и без правно значение за делото, защото доказва
само изпращането му от ответника, но не и получаването от ищцата на същия
паричен превод до приключване на съдебното дирене. А само получаването му е в
състояние да погаси изцяло или частично и вземането й за дължимото й се процесно
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, и освободи ответника от отговорността за
неговото плащане (чл. 235, ал. 3 ГПК). Същото е даденото от законодателя
разрешение и при плащането по банкова сметка, ***сено едва със заверяването на
сметката на кредитора, а не с изпращането на паричния превод за това по същата от
длъжника (чл. 75, ал. 3 ЗЗД).
По
исковете по чл. 245, ал. 1 КТ
От
процесния трудов договор, преценен в съвкупност с т. 2 от ЗСИЕ, която съдът,
въпреки неоснователните възражения за противното на ответника, също възприема,
поради липсата на противоречие с останалите доказателства (чл. 202 ГПК), се
установява, че за всеки от исковите месеци септември и октомври 2019 г.,
ответникът дължи на ищцата трудово възнаграждение в брутен размер от 331.98
лева и чиста сума за получаване от 257.62 лева (след дължимите се от нея удръжки
за задължителни осигурителни вноски за ДОО и ЗО, и ДДФЛ) – л. 55. Съгласно
уговорената от страните в чл. 2 от трудовия договор месечна периодичност на
изплащането на трудовото й възнаграждение, дължимото й се нетно такова от
257.62 лева за септември 2019 г. ответникът е следвало да й плати най – късно
на 30.09.2019 г., а дължимото й се нетно трудово възнаграждение от 257.62 лева
за октомври 2019 г. е следвало да й плати най-късно на 31.10.2019 г. (чл.
270, ал. 2 КТ).
При
това положение тежестта да докаже по делото, че е платил тези дължими й се
нетни трудови възнаграждения, изцяло и без забава, се носи по делото от
ответника (чл.
154, ал. 1 КТ).
Последният обаче не представи и по делото няма доказателства за плащането им до
приключване на съдебното дирене. Възражението му за противното в отговора, че
платил с посочения пощенски паричен превод от 540 лева и дължимото й се нетно
трудово възнаграждение от 257.62 лева за октомври 2019 г., е неоснователно. Не
само защото, с оглед изложеното, по делото няма данни ищцата да е получила този
превод, а именно негова е тук тежестта да докаже това му получаване от нея (чл.
154, ал. 1 ГПК).
Но и защото, ВКС приема в задължителната си практика, че съгласно чл. 270, ал.
3 КТ, изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично
задължение за плащане на дължимото трудово възнаграждение, се доказва от
работодателя с подписа във ведомостта на работника или посочено от него лице, в
разписка, в документ за банков превод по влог на работника, или с
други подписани от него писмени доказателства, а такива по делото няма
представени от ответника, чиято е тук според чл. 154, ал. 1 ГПК
доказателствената тежест (Р 141-2010-IV г.о.,
Р 171-2016-III
г.о., Р 89-2013-IV г.о., Р 746-2011-IV г.о., Р 141-2010-II
г.о., Р 258-2017-IV г.о., Р 41-2019-IV г.о.).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че тези искове по чл.
245, ал. 1 КТ са доказани напълно по основание. Ответникът не е възразил и
представил доказателства за исковите месеци ищцата да не е изпълнявала
добросъвестно възложените й с трудовия договор задължения. При това положение
съдът намери, че за тези месеци тя е изпълнявала добросъвестно тези си задължения
(чл. 8, ал. 2 КТ). Въпреки това ответникът не е изпълнил едно от основните си насрещни
парични задължения по трудовия им договор, да й плати дължимите й се за същите
месеци трудови възнаграждения, в посочения по-горе в ЗСИЕ техен нетен размер от
257.62 лева всяко (чл. 128, т. 2 КТ). Следователно. Ищцата има право да иска
изпълнението им, заедно със законната лихва за забава в плащането им, което е и
сторила с тези предявени по делото искове за тяхното плащане, със законната
лихва от подаване на исковата й молба в съда до изплащането им (чл. 245 КТ). Последните
ищцата претендира с тези искове в по-малък размер от 200 лева от дължимият й се
нетен горепосочен размер на всяко от претендираните с тях за исковите месеци
нетни трудови възнаграждения от 257.62 лева. Поради това, с оглед
диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК),
до същите искани от нея размери, тези й искове следва да бъдат уважени, като
основателни, заедно със законната лихва върху тях от подаване на исковата й молба
в съда до изплащането им (чл. 245, ал. 2 КТ).
По
иска по чл. 224 КТ
С
този иск ищцата претендира неплатеното й от ответника обезщетение по чл. 224 КТ
само за неползваните според нея към датата на прекратяване на трудовият й
договор 20 работни дни платен годишен отпуск за 2019 г. (л.
13).
Поради това, с оглед диспозитивното начало в процеса, само дължимото й се за последните
обезщетение по чл. 224 КТ, следва да й бъде присъдено по този й иск (чл.
6, ал. 2 ГПК).
Тъй като вещото лице е изчислявало това обезщетение и за неползваните от ищцата
до прекратяване на трудовия й договор работни дни платен годишен отпуск за 2018
г., за които същата не е поискала присъждане на такова обезщетение с този й иск
по чл. 224 КТ, видно от уточняващата й молба, съдът не възприема и в тази му
част, по подточка 1.2, за размера на това обезщетение за 10 дни за 2018 г., това
ЗСИЕ, а в останалата му част по същата точка 1, съдът го възприема, въпреки
неоснователните доводи за противното на ответника, защото в същата му останала
част по тази точка, то не противоречи на останалите доказателства по делото (чл.
202 ГПК).
От същото е видно, че към датата на уволнението й, ищцата не е ползвала 18 дни
основен платен годишен отпуск за 2019 г., пропорционално на времето, което й се
признава за трудов стаж, а дължимото й се за същия неползван отпуск обезщетение
по чл. 224 КТ от ответника е в брутен размер от 259.74 лева и нетен размер от
233.77 лева, видно и от отговорите на вещото лице в с.з. (л.
55 и 86).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че и този иск по чл. 224 КТ е доказан напълно в своето основание. Съгласно нормата на чл. 224, ал. 1 КТ,
при прекратяване на трудовото правоотношение, работникът има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето,
което се признава за трудов стаж, правото за който не е погасено по давност. По
делото е установено, че за времетраенето на трудовото правоотношение между
страните, ищцата не е ползвала за посочената от нея 2019 г., полагащите й се за
същата, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, 18 работни
дни основен платен годишен отпуск, правото за ползване на който, няма
възражение от ответника и данни по делото, да е погасено по давност (т. 1.2 от
ЗСИЕ, л. 55). При това положение, искането й за паричното му компенсиране с
обезщетение по чл. 224 КТ, е допустимо, защото на 13.11.2019 г. трудовото правоотношение
между страните е било прекратено (чл. 178 КТ). За дължимостта на това
обезщетение е без значение основанието за прекратяване на това правоотношение,
защото то се дължи и при дисциплинарно уволнение, какъвто е случая. Неоснователно
е и възражението на ответника в отговора, че поради основателността на иска за
отмяна на уволнението на ищцата, отпадала дължимостта и на това обезщетение по
чл. 224 КТ, защото то не е свързано със законността на уволнението й и никое
друго изискване (например оставането й без работа).
Поради това въпрос за отпадане на правото й да го получи, не може да се
постави, а при възстановяване на трудовото й правоотношение, този въпрос вече
не стои.
Дължимото
й се в случая и поискано от нея обезщетение по чл. 224 КТ за тези неползвани
през 2019 г. 18 работни дни основен платен годишен, следва да се изчисли по
реда на чл. 177 КТ (чл. 224, ал. 2 КТ). По същия ред то е изчислено във
възприетата от съда т. 1.2 на ЗСИЕ и отговорите на вещото лице в съдебно
заседание, от които се установява, че нетният му размер е 233.77 лева. По
делото липсват доказателства и последното да е било платено от ответника до
датата на приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК).
Нещо повече. От т. 1.3 от ЗСИЕ, която, въпреки
неоснователните възражения за противното на ответника, съдът също възприема, защото
не противоречи на останалите доказателства, се установява, че ответникът не е платил
на ищцата и това обезщетение. Възраженията му за противното в отговора, че
платил с горепосочения пощенски паричен превод от 540 лева и дължимата се
според него нетна част от 105.98 лева от това обезщетение по чл. 224 КТ, е
неоснователно, защото, с оглед изложеното, по делото няма данни ищцата да е
получила този превод до приключване на съдебното дирене, а именно негова е тук
тежестта да докаже това му получаване (чл. 154, ал. 1 ГПК). Поради това, предявеният
от нея иск по чл. 224 КТ за плащането му, се явява напълно доказан в своето
основание (чл. 224 КТ), а по размер - до посочения от вещото лице нетен размер
от 233.77 лева, до който поради това следва й да се уважи, заедно с акцесорното
й искане за присъждане и на законна лихва върху това обезщетение от подаване на
исковата й молба в съда до изплащането му (чл. 86 ЗЗД, ТР 3-1996-ОСГК). В
останалата му част, над тази сума, до претендираната с този й иск по-голяма от 300
лева, същият следва да се отхвърли, като неоснователен, заедно с акцесорното й
искане за присъждане и на законна лихва върху тази негова отхвърлена част.
По
евентуалните възражения на ответника за съдебно прихващане
Доколкото
разглеждането на първото от тях ответникът е обусловил и от отхвърлянето на
иска по чл. 224 КТ, което условие в случая не се е сбъднало, по това му
евентуално възражение за прихващане до размера на по-малкото от тях на
присъдените на ищцата по исковете й парични обезщетения и възнаграждения, с
частта от 105.98 лева от изпратеният й от него горепосочен пощенски паричен
превод от 540 лева, с която поддържа, че й платил същата част от това
обезщетение, която подлежала според него на връщане поради отпадане на правото
да я получи с уважаване на иска й по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът не следва
да се произнася, именно защото не се е сбъднало и посоченото от ответника условие
(отхвърляне
на иска по чл. 224 КТ), от настъпването на което
е обусловил разглеждането му.
Второто
негово евентуално възражение за прихващане е предявено с отговора му в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК и поради това е допустимо, а с оглед уважаването на исковете
на ищцата за неплатени й трудови възнаграждения и обезщетения по чл. 224 и по чл.
225, ал. 1 КТ, от настъпването на което условие ответникът е обусловил
разглеждането му, е настъпило, същото му възражение следва да бъде разгледано с
настоящото решение. Разгледано обаче по същество, то е неоснователно, защото не
са налице материално-правните предпоставки на чл. 103, ал. 1 ЗЗД за уважаването
му. С това възражение ответникът иска съдът да прихване до размера на по -
малкото от тях, претендираната от него, като надплатена без основание по чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с пощенския му горепосочен паричен превод от 540 лева -
част от 70.42 лева, с присъдените на ищцата трудови възнаграждения и
обезщетения по тези й искове по делото.
Макар
да няма процесуална пречка да се предявяват и възражения за прихващане на
неликвидни вземания, именно защото съдебното прихващане настъпва в един
по-късен момент - след установяване на съществуването им и тяхната изискуемост
със съдебното решение, като от датата на влизането му в сила те придобиват
качеството „ликвидни и изискуеми” (Р 623-2002-III г.о.), от материално – правна
гледна точка такава компенсация може да се извърши само ако се установи от съда
преди това ликвидност и изискуемост и на двете насрещни вземания, а случаят не
е такъв. Не само защото, както се посочи и по-горе, няма данни ищцата да е
получила изпратеният й от ответника горепосочен пощенски паричен превод от 540
лева, включително и твърдяната от него, като надплатена й без основание с него,
част от 70.42 лева от същия, само на което основание той няма срещу нея
насрещно вземане за връщането й по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, която иска с това
си евентуално възражение да прихване срещу дължимите й се от него горепосочени
трудови възнаграждения и обезщетения, което само по себе си обуславя
неоснователност на това му възражение (чл. 103, ал. 1 ЗЗД).
Но и защото, дори и по делото да бе установено, че същата е получила без
основание с посочения му пощенски паричен превод от 540 лева, и сумата от 70.42
лева, за който превод той сочи в разписката му, че представлява трудови
възнаграждения за октомври и ноември 2019 г., то и тогава възражението му за
прихващане с посочената му част на дължимите й се трудови възнаграждения и
обезщетения, би се явило неоснователно, защото макар и с ТР 135-1965-ОСГК да е изяснено,
че плащането на недължимо трудово възнаграждение и обезщетение е такова при
начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с т. 1 на ППВС № 1/1979
г. е прието, че то не подлежи на връщане в случая на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ1951
г. (отм.), сега - чл. 271, ал. 1 КТ, според който, работникът или служителят не
е длъжен да връща сумите за трудови възнаграждения и обезщетения по трудово
правоотношение, които е получил добросъвестно (чл. 271, ал. 1 КТ). С ТР 79-1965-ОСГК
се прие, че тази разпоредба има предвид такива суми, които работникът или
служителят не е имал право да получи по трудовия си договор, но според същата
разпоредба, с факта на добросъвестното им получаване, той получава право върху
тях и се освобождава от задължението да ги върне. Това освобождаване се
обуславя само и единствено от субективното му отношение към основанието за
получаването им - достатъчно е към момента на получаването им той да е имал
съзнанието, че за него съществува правото да ги получи, за да отпадне
задължението му по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да ги върне. А щом като единствено
меродавно за освобождаване от задължението да се върнат неправилно получените
суми е само съзнанието за наличност на правото да се получат към момента на
получаването им, извън обсега на чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (отм.), сега чл. 271,
ал. 1 КТ, остават въпросите за основанието на добросъвестността/грешката на
получателя относно правото да получи сумите. Без значение е следователно и дали
грешката му се дължи на неправилна преценка на фактите или на правото. И в
двата случая той не е длъжен да връща добросъвестно получените от него трудови
възнаграждения и обезщетения. Това освобождаване се налага от особения им
характер, предназначен да задоволи ежедневните му нужди (ТР 79-1965-ОСГК).
Такава е и понастоящем задължителната практика на ВКС по този въпрос (Р
791-2011-III г.о.). А след като е така, дори и по делото да бе установено от
една страна, че ищцата е получила горепосочения пощенски паричен превод на
ответника от 540 лева, за дължими й се според разписката му трудови
възнаграждения за октомври и ноември 2019 г., а от друга страна, че посочената от
ответника част от 70.42 лева от същия превод, не представлява дължимо й се
възнаграждение или обезщетение по трудовото им правоотношение, и поради това й
е преведена без основание, то и тогава, според презумпцията на чл. 8, ал. 2 КТ,
до доказване на противното съдът щеше да е длъжен да приеме, че и тази част
ответницата е получила добросъвестно - със съзнанието, че за нея съществува
правото да я получи. Защото това й съзнание се предполага от чл. 8, ал. 2 КТ до
несъмненото доказване на противното от ответника, който обаче не представи и по
делото няма и доказателства за оборване на същата презумпция (чл. 154, ал. 2,
изр. 1 ГПК, във вр. с чл. 8, ал. 2 КТ). Поради това нямаше и в този случай
ищцата да му дължи съгласно чл. 271, ал. 1 КТ връщането и на тази посочена от
него част от 70.42 лева от този превод, което също щеше да обуслови извод, че
за него не е възниквало и поради това несъществува негово насрещно вземане по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщането й от нея, а именно последното той е
предявил за съдебно прихващане с това си възражение (т. 1 от ППВС № 1/1979 г.).
А след като е така, с оглед нормата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, това му възражение, не
може да бъде уважено и поради това, като неоснователно, следва да бъде
отхвърлено (чл. 298, ал. 4 ГПК).
Тъй
като ищцата е освободена от заплащането на държавна такса и разноски за
производството (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), при този изход на делото, дължимата
се за същото държавна такса в размер на общо 210 лева, както и заплатеното от
бюджета на съда възнаграждение за вещото лице в размер на 160 лева, следва да бъдат
възложени в тежест на ответника съразмерно с уважената част от исковете или сумите
съответно от 201.79 лева и 133.72 лева (чл. 78, ал. 6 ГПК). Сторените от ищцата
разноски по делото, изчерпващи се с платеното от същата адвокатско
възнаграждение от 650 лева, следва да бъдат възложени в тежест на ответника
съразмерно с уважената част от исковете или сумата от 487.59 лева (чл. 78, ал.
1 ГПК). Посочените в списъка на пълномощника й 71 лева за пътни разноски за
гориво, за което е представен фискален бон, не й се присъждат, защото чл. 78,
ал. 1 ГПК регламентира и кои от вече заплатените разноски страната може да
претендира в хипотезата на уважен иск, а сред тях не са сторените от
пълномощника и такива за гориво (така и т. 1 от мотивите на
ТР 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). При
този изход на делото и ответникът има право да му се присъдят сторените
разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, но по делото няма данни
същият да е сторил разноски, поради което такива не му се присъждат (чл. 78, ал.
3 ГПК).
Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА уволнението на Д.С.В., с ЕГН **********, с адрес ***,
за НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ Заповед за дисциплинарно наказание от 11.11.2019 г. на едноличен
търговец С.С.В. с фирма Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, с
която същото е извършено на 13.11.2019 г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ,
поради наложеното й с нея дисциплинарно наказание „уволнение“.
ВЪЗСТАНОВЯВА Д.С.В. с п.с., на предишната й работа при Е. на длъжността “-” в обект (място
на работа) „И.“
с адрес гр. **, -.
ОСЪЖДА
едноличен търговец С.С.В. с фирма Е. с п.а., да заплати по банкова сметка ***: ***, на
Д.С.В. с п.с., сумата от 144.30 лева за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за
времето от 13.11.2019 г. до 26.11.2019 г., през което е останала без работа
поради уволнението, сумата от 200 лева за неплатено нетно трудово
възнаграждение за септември 2019 г., сумата от 200 лева за неплатено нетно
трудово възнаграждение за октомври 2019 г., сумата от 233.77 лева за
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползвани при прекратяване на трудовото
правоотношение 18 работни дни основен платен годишен отпуск за 2019 г., и законна
лихва върху тези суми от 26.11.2019 г. до изплащането им, както и сумата от
487.59 лева за разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете, КАТО
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от Д.С.В. с п.с., против едноличен
търговец С.С.В. с фирма Е. с п.а., искове по чл. 344, ал. 1, т. 3 и чл. 224,
ал. 1 КТ, В ОСТАНАЛАТА ИМ ЧАСТ, съответно над сумите от 144.30 лева и от 233.77
лева, до претендираните 231 лева и 300 лева, и за периода от 11.11.2019 г. до 13.11.2019
г., както и искането за присъждане на законна лихва върху тази отхвърлена част
от тези искове, считано от 26.11.2019 г. до изплащането им.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователно евентуалното възражение на едноличен търговец С.С.В. с фирма
Е. с п.а., за съдебно прихващане до размера на по-малкото от тях на насрещното
му вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на надплатена без основание част
от 70.42 лева от пощенски паричен превод от 540 лева, изпратен с разписка от
25.11.2019 г. на „- -, с присъдените на Д.С.В. с п.с. горепосочени вземания по
исковете й по чл. 344, ал. 1, т. 3, чл. 245, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ по
делото.
ОСЪЖДА
едноличен търговец С.С.В. с фирма Е. с п.а., да заплати да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на Старозагорския районен съд, сумата от 201.79
лева за дължима се за производството държавна такса, съразмерно с уважената
част от исковете и сумата от 133.72 лева за разноски по делото за заплатено от
бюджета на съда възнаграждение за вещото лице, съразмерно с уважената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: