РЕШЕНИЕ
№ 112
гр. Карлово, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20225320100639 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание чл. 124 от ГПК
във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79 от ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД,
разглеждано по реда на чл. 422 от ГПК.
Ищецът „И.Ф.“ ЕООД чрез процесуалния си представител твърди,
че на 14.07.2020 г., в качеството на кредитодател, сключил с ответника, в
качеството на кредитополучател договор за предоставяне на кредит от
разстояние № ***. Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР.
Сключването на самия договор се извършило въз основа на подробна
информация, достъпна на уеб адрес: ************ На същия електронен
адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от
разстояние. Съгласно същите, сключването на договора ставало след
регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране
на полето „Съгласен съм с общите условия“, с което кандидатът безусловно
приемал същите. След това кандидатът получавал и-мейл, в който се
съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако
кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си и-мейл договор и
общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по
следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на
предоставения от него телефонен номер четирицифрен, уникален, код. Той
получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след
отварянето му следвало да въведе получения от него код. Преди извършване
на паричния превод клиентът получавал обаждане на посочен от него
телефонен номер, разговорът се записвал, като отново потвърждавал
сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
При кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: ***** и
следният имейл: *************. Активиращият код бил 9777. Сключването
1
на договора чрез електронната платформа било годно доказателство по
смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР
във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод дефиницията на това,
какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г.. Съдът следвало при
преценка на доказването на факта на сключването на договора, да се
придържа към акта на ЕС. Прилага по два броя дискове - за съда и за
ответната страна, с доказателствената стойност на оригинални договори за
кредит, съгласно чл. 184, ал. 1, изр.2 от ГПК. В хода на кандидатстване
кредитополучателят изпратил снимка на личната си карта, от което било
видно, че предоставените лични данни съвпадат. Доколкото нямало сигнал,
че документът за самоличност е откраднат, то явно било, че именно
ответницата е предоставила снимките. Изпратена била и снимка за сравнение.
От нея било видно, че лицето на личната карта съвпада със снимката за
сравнение. Изпратена била и снимка от приложението Вайбър. От нея било
видно, че лицето от личната карта е титуляр на приложението, като
телефонният номер, с който било регистрирано приложението бил номерът, с
който ответникът е кандидатствал. Видно било, че етапите за сключване
изисквали множество действия от страна на потребителя, като във всеки от
тях той се запознал с обстоятелството, че сключва договор за предоставяне на
кредит. Следователно ответникът знаел в какво правоотношение встъпва. По
този начин кредитополучателят сключил договора за предоставяне на кредит
от разстояние, а кредитодателят му изпратил съобщение по телефон, с което
го уведомил, че паричните средства били преведени по посочения от него
начин. До подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, както
и до предявяване на настоящия иск, нямало постъпили плащания от
ответника. Процедурата била извършена от ответника, в резултат на което на
същия бил отпуснат кредит с главница в размер на в размер на 2000.00 лева.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора кредитодателят се задължил да преведе на
кредитополучателя сума в размер на 2 000.00 лева. Съгласно чл. 2, ал. 2 от
договора предаването на сумата следвало да бъде извършено по посочен от
кредитополучателя начин. В случая тя била преведена по банкова сметка с
титуляр ответникът И., а именно: в „О.Б.Б.“ АД с IBAN ************, BIC
***. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в
размер на 2000.00 лева било разпределено на 24 вноски, първите 23 от които в
размер на 83.33 лева последна 24-та в размер на 83.41 лева за периода
13.08.2020г. - 04.07.2022г.. Претендираните със заявлението вноски за
главница, а именно: част от вноската за 10.05.2021г. в размер на 32.66 лева и
част от вноската с падежна дата 09.06.2021г. в размер на 17.34 лева не били
погасени. Коректната падежна дата на втората вноска била 09.06.2021г., както
било посочено с удебеления текст в заявлението. Посочената дата
19.06.2021г. била техническа грешка, която била копирана неправилно. Видно
от предоставения договор нямало падежна дата 19.06.2021г., докато има
такава - 09.06.2021г.. Поради това претендираме главница в размер на 50.00
лева, представляващи сбор от 32.66 лева част от вноската за главница с
падежна дата 10.05.2021г. и 17.34 лева, част от вноската за главница с
падежна дата 09.06.2021г. Ищецът направил опити за уреждане на
отношенията между страните по извънсъдебен ред. Същите били безуспешни,
като ответникът не погасявал задълженията си съгласно договореното.
Вследствие на това, ищецът подал Районен съд Карлово заявление по реда на
чл. 410 от ГПК. В резултат на него било образувано ч.гр.д. № 45/2022г.
2
Длъжникът не бил открит на постоянен и настоящ адрес, нито бил установен
работодател чрез който да му се връчат книжата. Поради това връчване е
осъществено по правилата на чл. 47, ал. 5 от ГПК - чрез залепване на
уведомление. Съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК съдът му указал да предяви
установителен иск, за да докаже вземането си, след като довнесе дължимата
държавна такса.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че Б. Д. И. с ЕГН ********** от град С., община С., област П.,
улица „И.В.“ *** дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********** със седалище и
адрес управление: гр. С., ул. Б. ***, партер, представлявано от Б. И. Н., сумата
от 50.00 (петдесет) лева, представляващи сбор от 32.66 лв. вноска за главница
с падежна дата 10.05.2021г. и 17.34 лева вноска за главница с падежна дата
09.06.2021г., дължими по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
*** от 14.07.2020 г. ведно със законната лихва върху претендираната сума от
датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК - 19.01.2022 г. до пълното
погасяване на дължимата сума, за която сума е издадена заповед № 26 от
21.01.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ЧГрД № 45/2012 г. по описа на Районен съд Карлово. Претендира за
разноските в исковото и заповедното производство.
Ответницата Б. Д. И. оспорва иска като неоснователен. Възразява
срещу дължимостта на посочените в исковата молба суми. Оспорва
обстоятелството, че с ищцовото дружество се намира в облигационни
отношения, твърди, че не се намира и не съм се е намирала в облигационни
отношения с „И.Ф.“ ЕООД. Оспорва обстоятелството, че е сключила
процесния договор. Твърди, че не е сключвала в качеството си на заемател
договор за кредит от разстояние, не го подписвала, не го потвърждавала.
Оспорва твърдението в исковата молба, че е проведен разговор с
представител на ищеца с цел потвърждаване на договора на посочения
телефонен номер, респ. не е провеждала сочения разговор, не е
потвърждавала договора, не е давала съгласие за сключване на такъв. Оспорва
изцяло представените документи към исковата молба, като твърди, че същите
са създадени за нуждите на делото и сочената сума не е предоставена. Счита,
че договор за кредит от разстояние е нищожен поради противоречие с
добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ-то от ЗЗД) и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с
произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК при изложени твърдения
за предоставени заемни средства в размер на 2500 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент по заема 40.15 %, при ГПР в размер на 48.30% и
срок за погасяване на заема 540 дни. Съгласно чл. 3 от договора, заемателят
следвало да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора, едно от двете предвидени обезпечения: физически лица,
отговарящи на условията, подробно описани в договора или банкова
гаранция, като при неизпълнение той дължал неустойка в размер на 970.02
лева, която следвало да заплаща разсрочено към месечната погасителна
вноска, която нараствала с месечния добавък за неустойка.
Договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Счита, че с договорения в чл. 2 фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 40.15 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между
правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в
разрез с изискванията на добросъвестността, поради което била налице
нищожност на уговореното възнаграждение. Възнаградителната лихва
3
съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Или както е прието в решение №
452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри
нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при
тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до
нищожност ...“. Когато едната престация била предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с
обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулирала и
риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума). При заем
с кратък срок на ползване (720 дни), уговарянето на възнаградителна лихва от
40.15 % не било обяснимо нито с разходите, които правел заемодателят, нито
с риска, който носел, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не била типична дори за
дългосрочните банкови кредити (над 15 години), когато рискът на
заемодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Освен
това, реалният размер на дължимата договорна лихва бил в по-голям размер
от предвидените в договора 40.15 %, поради скритото увеличаване на
печалбата на кредитодателя чрез включването на договорката по чл. 3 за
заплащане на неустойка. Съдебната практика приемала, че при формиране
размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен
императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне
можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме
като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. При необезпечени заеми възнаградителната лихва
следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият
случай договорената лихва била в размер на 40.15% годишно, към която
следвало да се добави уговорената по чл. 3 от договора неустойка
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в
обществото. Процесната клауза на договора накърнявала договорното
равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез
с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се
явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните и такова задължение не е възникнало. Също така, съгласно чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен.
Нищожността на отделни части от договора можела да доведе до нищожност
на целия договор, само ако частта не можела да бъде заместена по право от
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че
договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на
процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента на възнаградителната лихва можели да се заместят по право от
повелителни норми на закона, тъй като законодателят не въвел императивни
размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с
редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които било дадено
4
разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят
съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по
принцип да продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото
от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази
договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя
съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно
правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член
7 от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи понеже би
способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява
върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на
неравноправните клаузи спрямо потребителя (виж дело **********).
Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит, което водело до нищожността на целия договор. Аргумент за
недействителност на договора на това основание можела да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със
ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към
договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20, и чл. 12,
ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната
лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал
изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставя важен
акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради
възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на
сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията
на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат
уговорени лихвения процент по кредита - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Нищожността
на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за
потребителски кредит - лихвения процент, представляваща част от
същественото съдържание на договора правела цялото заемно съглашение
нищожно. Това разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който
приемал, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото на
Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор,
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра
защита на потребителя (вж. в този смисъл Решение по делоС-453/10,
*********, , точка 35 и C-397/11, *******, точка 47). По отношение на
аргументите, че размерът на възнаградителната лихва противоречи на
добрите нрави, тъй като тя надхвърля значително размера на законната лихва,
сочи и следните допълнителни аргументи. Предвидената в чл. 3 от договора
неустойка в размер на 970.02 лева била скрит добавък към възнаградителната
лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и
в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Поради
невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор
размер на ГЛП и ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
кредитния договор на размер на ГЛП, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните, представлявал „заблуждаваща търговска
5
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С- 453Д0 било прието,
че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР,
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен
ГПР водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването
по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по
кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му
размер в разрез с изискванията на добросъвестността. За да заобиколят
материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят
на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение от лица и/или предоставянето на банкови гаранции. След
като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези
задължения чрез поставянето на неизпълними условия към потребителите, те
включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвиди заплащането на такси за осигуряване от страна
на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна
печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва,
като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените
нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението и
следвало да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на
ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай
към момента на сключване на договора, като можели да бъдат използвани
някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични
или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечават с
неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен
примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа съобразно
всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги
съотнесе към доводите съобразно разясненията в задължителната
тълкувателна практика на ВКС. Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката
представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната
практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да
има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението
6
за осигуряване на поръчители или банкова гаранция изгубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха били настъпили само евентуално - при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер на 970.02 лева загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е повече от
близо половината от заемната сума от 2000 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение, по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението и се начислява като добавък
към платежната вноска. Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си
по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено било
да се кумулира към погасителните вноски като по този начин били налице
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне
съобразно принципа за спазване на добрите нрави. На плоскостта на
конкретния казус били предвидени следните ограничения във връзка с
обезпечения, създаващи условия да не може да се изпълни договорното
задължение: - за кредит от 2000 лева заемателят бил задължен да осигури
поръчителството на две физически лица, които да имат нетен осигурителен
доход 1000.00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи два пъти
размера по кредита; - ограничение в процесния договор за заем било налице и
по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват
- те можели да бъдат само физически, не и юридически лица; - гарантите
трябвало да получават минимален осигурителен доход от 1000 лева,
произтичащ само от безсрочен трудов договор. Ограничението относно
получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице
можело да получава доходи от граждански правоотношения, например като
управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това
да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря
съгласно чл. 133 от ЗЗД. Освен ограничителните условия относно
поръчителите, които трябвало да бъдат осигурени от кредитополучателите,
кредитната институция поставила алтернативното условие за осигуряване на
банкова гаранция. Ноторно известно било, че към фирми за бързи кредити се
обръщат лица, които не разполагат с доходи и с имущество, за да получат
банков кредит, който е по-изгоден с оглед на по-ниските лихвени равнища.
На кредитната институция като търговец, специализиран в сегмента на
кредитирането било известно това обстоятелство, тя разполагала и с
информацията, че банкова гаранция се предоставя при още по-засилени
изисквания и че такава било невъзможно да бъде издадена на лице, което не
отговаря на условията за банково кредитиране. Недобросъвестно, небанковата
финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Договорена при тези условия, тя представлявала
допълнителна оБ. - печалба към възнаградителната лихва, без обаче да бъде
обявена по този начин на потребителите по реда на чл. 5 от ЗПК и без да бъде
7
включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от
ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
На следващо място, неустойката била договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата й
обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на
договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна
логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел
риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на
договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика
така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приеме, че
кредиторът реално имал за цел, макар и след сключването на договора, да си
осигури достатъчни обезпечения, той би следвало да договори достатъчен и
разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други
възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения,
създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си.
Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй като поставил
ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители
или банкова гаранция - едва три дни след сключване на договора.
Поставянето на изискването за осигуряване на лично, респ. банково
обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В
този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Предцоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяла за постигането на целта на Директива
2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело
С-565Д2 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл клауза, която
предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители,
респ. банкова гаранция била в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
8
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако
не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост
на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела
С-106/89 -**********). Кредиторът в настоящият случай поел риск да
отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради
това неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй
като той не спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не можела да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физически лица (или
банкова гаранция в същия размер), което да отговаря на изисквания,
създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречало на
принципа на добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за
начисляването на неустойката по чл. 3 от договора. По изложените
съображения, неустойката била в разрез с добросъвестността и излязла извън
присъщите й функции. Предвидено било тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на
кредита. По същество била добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото именно
лихвата се явявала цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл
представлявала и печалбата на заемодателя. В конкретния случай по делото
не се установява ищцовото дружество да се е възползвало от уговорената в
негова полза клауза за автоматична предсрочна изискуемост, като отправило
изрично волеизявление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми,
което да е достигнало до ответника преди подаване на заявлението. В т.18 от
ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС било прието, че предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. В конкретния случай към момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК била налице една от предпоставките за
предсрочната изискуемост на вземането - забава в плащанията. Не била
налице обаче втората предпоставка - надлежно обявяване на длъжника за
волята на кредитора да направи задължението му по остатъка от кредита
предсрочно изискуем, тъй като уведомлението по имейл за настъпила
предсрочна изискуемост не е достигнало до ответника. С оглед горното
оспорваме получаването на уведомлението за настъпила предсрочна
изискуемост по имейл, с която ответното дружество обявява настъпила
предсрочна изискуемост, тъй като същата не е достигнала до ответника. По
изложените по-горе съображения счита, че „И.Ф.“ ЕООД е надвземало
неправомерно възнаградителна лихва в размер на 294.86 лева и неустойка в
размер на 416.79 лева и ги е получавало без основание.
МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли иска като
неоснователен. Претендира разноски.
ПРИ УСЛОВИЯТА на евентуалност прави ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА
9
ПРИХВАЩАНЕ: ако съдът счете предявения иск за главница в размер на
50.00 лева за основателен, то на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД предявява
възражение за прихващане между главницата по кредита в размер на 50.00
лева със сумата от 711.65 лева, представляваща получена в периода от
14.07.2020г. до 13.12.2021г. без правно основание от ищеца въз основа на
нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 294.86 лева и
неустойка в размер на 416.79 лева.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По делото е установено по несъмнен начин, че на 14.07.2020 г.
между страните е бил сключен договор № *** за предоставяне на кредит от
разстояние, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на
ответницата сумата 2000 лева в заем, а тя от своя страна да я върне на
кредитора, ищеца за срок от 720 дни, с фиксиран годишен лихвен процент -
40,15%, като общо дължимата сума за плащане по кредита е 2825 лв.,
съответно годишния процент на разходите е 48,30% в случай, че няма
основание за начисляване на неустойки, лихви за забава и разходи за
събиране – чл. 2, ал.1 и ал.2 от договора. В чл.3, ал.1 страните са се
договорили, че потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави някое от изчерпателно
посочените обезпечения. В ал.2 на същата разпоредба страните са
договорили, че при неизпълнението на това задължение, потребителят дължи
на кредитора неустойка в размер на общо 970.20 лева, като неустойката се
заплаща от кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от първите шест
погасителни вноски, като към всяка вноска се добавят по 161.67 лена. С
влязло в законна сила решение по гр. дело № 1359/2021 г. по описа на КрлРС
е прогласена нищожността на неустоечната клауза. Отделно от това ищецът е
представил като доказателства за сключването на договора от разстояние –
договорът, разпечатан на хартиен носител, общи условия, кореспонденция
във връзка с одобрението за отпускане на кредит и предоставяне на парола за
достъп и напомнителни писма във връзка с падежните дати на плащане и във
връзка с просрочено плащане, платежно нареждане за превод на сумата по
банкова сметка на ответницата. Отделно от това, с исковата молба по гр. дело
№ 1359/2021 г. по описа на КрлРС ответницата е признала факта на
сключване на договора, условията, при които същият е бил сключен, както и
факта, че е получила заемната сума. Този факт се явява неизгоден за
ответницата, поради което съдът го възприема като признание за факт. По
изложените съображения, съдът намира, че с влязлото в законна сила решение
по посоченото дело е установено облигационното отношение между страните
и възражението на ответницата, че не е сключвала посочения договор се явява
неоснователно.
От неоспореното заключение на вещото лице се установява, че:
1) Банкова сметка с IBAN ************, BIC *** в „О.Б.Б.“ АД е с
титуляр Б. И..
От „И.Ф." ЕООД е постъпила сума в размер на 2 000.00 лева по
банкова сметка с IBAN ************, BIC *** в „О.Б.Б.“ АД с титуляр Б. И.
на 14.07.2020 г. на основание „ДОГ. ЗА ЗАЕМ НОМЕР ***“
2) По Договор № *** от 14.07.2020 г. са дължими суми в общ размер
на 1529.18 лв., както следва:
10
а) главница в общ размер на 1199.18 лева (таблица 3, колона 15)
- частична вноска в размер на 32.48 лева за 10-та вноска с падеж
10.05.2021 г.
-14 бр. пълни вноски за периода 09.06.2021 г. - 04.07.2022 г. -
1166.70 лева.
б) договорна лихва в общ размер на 330.00 лева - 15 бр. пълни
вноски за периода 10.05.2021 г. - 04.07.2022 г. (таблица 3, колона 16).
Датата на образуване на ч.гр.д. № 45/2022 г. е 19.01.2022 г
Към датата на образуване на ч.гр.д. № 45/2022 г. (19.01.2022 г.)
а) вноската за главница с падежна дата 10.05.2021 г. е 32.48 лева;
б) вноската за главница с падежна дата 09.06.2021 г. е 83.33 лева.
3) В годишния процент на разходите в размер на 48.30% са
включени главница и договорна лихва.
4) Извършените плащания от Б. Д. И. към „И.Ф.“ ЕООД по Договор
№ *** от 14.07.2020 г. са в общ размер на 2280.84 лева.
С платените от ответницата суми в общ размер на 2280.84 лева са
погасени:
а) главница в общ размер на 800.82 лева - 9 бр. пълни вноски за
периода 13.08.2020 г. – 14.04.2021 г. и частична вноска в размер на 50.85 лева
за 10 вноска с падеж 10.05.2021 г.
б) договорна лихва в общ размер на 495.00 лева - 9 бр. пълни вноски
за периода 13.08.2020 г. – 14.04.2021 г.
в) неустойка по чл. 3 (2) от договора в общ размер на 970.02 лева
(платен е пълният размер на неустойката)
г) такса просрочие 1 бр. в размер на 15.00 лева.
5) По зададени параметри по договор от 14.07.2020 г. за
предоставяне на кредит от разстояние № ***, със срок на погасяване 24
месеца:
- главница: 2000 лева;
- намаляваща месечна вноска, в която влиза главница, договорна
лихва, без неустойка по чл.3, ал.2 от договора (общ размер на неустойката
970.20 лева);
- сума за връщане в общ размер на 2825.00 лева.
а) годишния лихвен процент (ГЛП) е в размер на 40.15 %,
б) годишния процент на разходите (ГПР) - 48.30 %
По зададени параметри по договор от 14.07.2020 г. за предоставяне
на кредит от разстояние № ***, със срок на погасяване 24 месеца:
- главница: 2000 лева;
- намаляваща месечна вноска, в която влиза главница, договорна
лихва и неустойка по чл.3, ал.2 от договора (общ размер на неустойката -
970.02 лева);
- сума за връщане в общ размер на 3795.02 лева,
а) ) годишния лихвен процент (ГЛП) е в размер на 71.00%,
б) годишния процент на разходите (ГПР) е в размер на 99.32 %,
11
в) оскъпяването за срока на кредита е в размер на 89.76%.
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното
ЧГрД № 998/2021 г. по описа на КрлРС е била издадена заповед за
изпълнение. Срещу заповедта е подадено възражение от длъжника за
недължимост на вземането.
Предмет на спора е дължимост на вземане по сключен договор за
кредит от разстояние по смисъла на чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която норма
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която
от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Както съдът посочи по-горе, сключването на договора е установено
по несъмнен начин.
Договорът има характер на договор за потребителски кредит и за
него са приложими разпоредбите на ЗПК, съдът изхожда както от предмета
му - предоставяне на кредит под формата на заем, така и от страните по него.
Ищецът е юридическо лице, небанкова финансова институция, предоставяща
кредита в рамките на своята търговска дейност, а ответницата физическо
лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност.
За да прецени основателността на иска, съдът следва първо да се
произнесе по възражението за нищожност на договора, направено с отговора
на исковата молба.
Съдът намира това възражение за основателно, а сключения договор
за нищожен, като уговорен в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал.4 от
ЗПК. От неоспореното заключение на вещото лице се установи, че с
включването на нищожната клауза на чл. 3, ал.1 и ал.2 от договора, кредитът
се оскъпява с 89.76%. за срока на договора, а годишният процент на
разходите възлиза на 99.32 %, стойност, която надвишава почти два пъти
нормативно установената в чл. 19, ал.4 от ЗПК допустима стойност от 50%
размер на ГПР.
Съгласно чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 във вр.
с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
Ето защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби
същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО. Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават необходимата и точна информация
за условията и стойността на кредита и за техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да
обмислят. За да се осигури възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
12
еднакъв начин навсякъде в Общността. В съображение 24 от същата
директива е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави
изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо
от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. С
оглед цитираните по-нагоре цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла
на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само когато в договора изобщо не е посочен
ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в
Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между
страните.
В конкретния случай спорът между страните се свежда до третата
хипотеза, а именно дали посоченият в приложението към договора годишен
процент на разходите в размер на 48.30% отговаря на действително
приложимия между страните ГПР. Недействителността по чл. 22 от ЗПК има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, в което са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 48.30%, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 40.15%, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Прогласената за нищожна неустоечна клауза също е включена като
параметри в договора , фигурира и в погасителния план, но от заключението
на вещото лице се установи, че същата не е била включена от кредитора при
формиране на ГПР.
При прогласяване нищожността на неустоечната клауза, в мотивите
си съдът е приел, че неустойката по процесния договор излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и се
превръща само в средство обогатяването на кредитора. Приел е, че
фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. Настоящият съдебен
състав изцяло се солидаризира с дози извод и при така приетото, намира, че
процесния договор е нищожен, като сключен в противоречие с чл. 19, ал.4 от
ЗПК и в противоречие с чл. 11, ал.1 т. 9 и т.10 от ЗПК, поради непосочване на
действителния годишен процент на разходите в него.
При прогласяване нищожността на договора на основание чл. 22 от
ЗПК, длъжникът на основание чл. 23 от ЗПК дължи връщане само на чистата
сума по кредита. В конкретния случай се установи по несъмнен начин, че
ответницата е заплатила сума в общ размер на 2284 лева, при чиста сума по
13
кредита в размер на 2000 лева, поради което претенцията на ищеца за
установяване дължимост на вземане на главница се явяват неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
Предвид отхвърляне на главния иск, съдът не следва да се произнася
по възражението за прихващане, доколкото същото е направено при
условията на евентуалност.
ОТНОСНО разноските по делото:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора, на
ответницата следва да присъдят сторените в настоящото производство
деловодни разноски – възнаграждение за вещо лице в размер на 100 лева.
При този изход на делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено
при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА - безплатна адвокатска помощ на
материално затруднени лица.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда
другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да ищеца да заплати
в полза на адвокат Е. И.а адвокатско възнаграждение, определено на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и от
Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съдът определя възнаграждение в размер на 400 лева,
съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, като приема, че в производството е
разгледан един иск, макар да се касае за две падежни вноски.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 124 от ГПК във вр. с чл.
240 от ЗЗД във вр. с чл. 79 от ЗЗД и по чл. 86 от ЗЗД, разглеждано по реда на
чл. 422 от ГП, предявен от „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ********** със седалище и
адрес управление: гр. С., ул. Б. ***, партер, представлявано от Б. И. Н., за
признаване за установено, че Б. Д. И. с ЕГН ********** от град С., община
С., област П., улица „И.В.“ *** дължи на „И.Ф.“ ЕООД сумата от 50.00
(петдесет) лева, представляващи сбор от 32.66 лева вноска за главница с
падежна дата 10.05.2021г. и 17.34 лева вноска за главница с падежна дата
09.06.2021г., дължими по договор за предоставяне на кредит от разстояние №
*** от 14.07.2020 г. ведно със законната лихва върху претендираната сума от
датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК - 19.01.2022 г. до пълното
погасяване на дължимата сума, за която сума е издадена заповед № 26 от
21.01.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ЧГрД № 45/2012г. по описа на Районен съд Карлово, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК
********** със седалище и адрес управление: гр. С., ул. Б. ***, партер,
представлявано от Б. И. Н. да заплати на Б. Д. И. с ЕГН ********** от град С.,
община С., област П., улица „И.В.“ *** деловодни разноски в размер на 100
(сто) лева, за възнаграждение на вещо лице.
14
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК
********** със седалище и адрес управление: гр. С., ул. Б. ***, партер,
представлявано от Б. И. Н. да заплати на адв. Е. Г. И.а, адрес: гр. П., ул. „Х.К.“
***, сумата от 400.00 (четиристотин) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставено безплатно процесуално представителство на
Б. Д. И..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
15