№ 94
гр. Ямбол, 22.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на четИ.десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Яна В. А.
при участието на секретаря Ц.Х.Г.
като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно
гражданско дело № 20222300500430 по описа за 2022 година
Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на С. Д. Х. от гр.******
чрез пълномощника му адв.В. К., АК-Ямбол против решение № 260018/13.09.2021 г. и
въззивна частна жалба от същия жалбоподател против определение № 260098/26.07.2022 г.,
двата акта постановени по гр.д.№ 924/2019 г. по описа на РС Елхово.
С решение № 260018/13.09.2021 г., ЕРС е уважил предявеният от ищците срещу С.
Д. Х. иск по чл.108 ЗС като е признато за установено, че В. В. И., Д. В. Б., И. В. А., Е. Г. Д.,
М. Г. С. и Д. Г. Д. са собственици на 8/15 ид.ч. от поземлени имоти с идентификатори:
№69674.32.57 с площ от 9500 кв.м в м."Бостан дере"; №69674.32.26 с площ от 31206 кв.м в
м."Бостан дере" идентична с м."Аланлък"; №69674.23.36 с площ от 14181 кв.м в м."Кашла
дере" и № 69674.18.46 с площ от 21808 кв.м в м."Корубчето", всички в землището на
с.Странджа и на основание чл.108 ЗС С. Д. Х. е осъден да предаде владението на
въпросните идеални части.
Признато е за установено на основание чл.108 ЗС, че ищците В. В. И., Д. В. Б., И. В.
А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д. и Й. Х. Й. са собственици на 31/60 ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор№ 69674.32.27 с площ от 61764 кв.м в м."Бостан дере" и С. Д. Х. е осъден да
предаде владението върху горепосочените ид.ч.
Признато е за установено на основание чл.108 ЗС, че ищците В. В. И., Д. В. Б., И. В.
А., Е. Г. Д., М. Г. С., Д. Г. Д. и Й. Х. Й. са собственици на 31/60 ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор № 69674.29.21 с площ от 33229 кв.м в м."Стамб.кладенец" и С. Д. Х. е
1
осъден да предаде владението върху посочените идеални части.
Въззивникът С. Д. Х. обжалва решението само в частта, в която е осъден на
основание чл.108 ЗС да преде на ищците владението на съответните идеални части от
процесните земеделски земи, като счита същото за незаконосъобразно, необосновано и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и се иска отмяна на
решението в тази част.
Счита се, че съдът неправилно е приел, че арендният договор, въз основа на който С.
Х. владее процесните имоти, не може да се противопостави на ищците, защото същите не
били го приели изрично или мълчаливо. По делото не са спорни въпросите относно това, че
ищците са собственици на съответните идеални части от земеделските земи, както и че тези
части се владеят от въззивника, но той смята, че упражнява това владение на годно правно
основание. Действително ищците не са страни по сключените арендни договори, но тези
договори могат да им се противопоставят, тъй като с действията си същите са ги
потвърдили. Тези действия на потвърждаване на арендните договори според въззивника е
обстоятелството на извършеното от него на ищците на 12.02.2020 г. и на 13.07.2020 г.
рентно плащане за стопанската 2018-2019 г., което е прието от тях, а парите не са върнати
след това. След като ищците не са върнали на С. Д. Х. заплатената им рента за процесните
земеделски земи, то съгласно решение № 12/31.03.2018 г. по гр.д.№ 1251/2017 г. 2-ро гр.отд.
на ВКС, следва да се приеме, че мълчаливо са приели арендните договори и следва да се
считат обвързани от тях.
Отделно от приетото плащане, като такива приемащи договорите действия на
ищците следва да бъдат приети водените разговори с Х. относно плащанията, заявяването на
сметките, по които да се извършат същите, както и дори ищците са искали да продадат
идеалните си части на него. В тази връзка е поискано да бъде допусната и разпитана като
свидетел при довеждане Н.Х.К. за доказване на обстоятелствата, че ищците сами са
предоставили банковите си сметки за заплащане на рентата по арендните договори, че са
ходили в офиса на Х., искайки сключване на споразумение-заплащане на рентата и
продажба на земите, предмет на арендните договори. Не са се разбрали, защото същите са
искали да продават на Х., а не на трето лице, посочено от офиса, в който работят К. и
семейството й. Това доказателство се иска да бъде допуснато от въззивния съд, защото
същото доказателствено искане не е било уважено от първоинстанционния съд.
В законоустановения срок ищците по делото В. В. И., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д.
Г. Д. чрез адв. П.Г. от БАК са депозирали отговор на въззивната жалба и считат същата за
неоснователна, а постановеното от районния съд решение като правилно, законосъобразно и
обосновано се желае да бъде оставено в сила. Съдът правилно е приел, че арендния договор,
въз основа на който С. Х. владее процесиите имоти, не може да се противопостави на
ищците, тъй като същите не са го приели изрично или мълчаливо. От събраните по делото
доказателства не се е установило ищците да са изразили съгласие или мълчаливо да са
приели двата договора за аренда, включително и получавайки арендни плащания преди
завеждане на исковата молба. Ответникът не е представил и доказателства, че на ищците им
2
е изплащал арендни вноски преди подаване на иска за предни стопански години. Излагат се
подробни съображения за това, че съдът се е произнесъл съобразно наведените в исковата
молба твърдения и събраните по делото пред първата инстанция доказателства.
Неоснователно е твърдението на С. Х., че ищците са посещавали офиса му и доброволно са
си оставили банковите сметки, за да им се изплатят арендните вноски, както и че са искали
да продадат земята си, но не били постигнали съгласие по сделката, тъй като купувач не бил
Х., а трето лице. Неоснователно е и искането в тази връзка да бъде разпитана свидетелката
К..
С въззивна частна жалба С. Х. е обжалвал постановеното в производство по чл.248
от ГПК определение № 260098/26.07.2022 г., с което е оставено без уважение искането му за
изменение на решението в частта за разноските. С решението по делото съдът е осъдил С. Д.
Х. да заплати на ищците разноски за адвокатски хонорар в размер на 4 200 лв., който размер
се счита за прекомерно завишен. Ако се приеме, че всеки от ищците е предявил отделен иск
срещу ответниците, цената на тези искове за всеки отделен ищец е под 1000 лв. и на всеки
от ищците се дължи хонорар съгласно тарифата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на по 300 лв., т.е. общото възнаграждение би било 2 100 лв. Като е
оставил искането за изменение на решението в частта за разноските, съдът е постановил
неправилно определение.
Ищците В. В. И., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д. са депозирали отговор на
въззивната частна жалба и желаят атакуваното определение да бъде потвърдено. Районният
съд правилно е определил размера на присъденото адвокатско възнаграждение на всеки от
ищците съгласно разпоредбата на чл.7 ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 г., което води до
неоснователност на въззивната частна жалба.
Останалите ищци по делото, сега въззиваеми П. Д. Б., М. М. Й., А. Й. Й. и П. М. И.
не са изразили становище по въззивната жалба, както с отговор на същата, така и с друго
становище пред въззивния съд.
За съдебно заседание страните, редовно призовани, явява се единствено
въззиваемата М. С., останалите, включително и въззивника Х. не се явяват. Представляват се
от пълномощниците си адв.К. и съответно адв.Грошкова, които поддържат взетите вече
становища.
От въззивника са представени и съдът е приел при условията на чл.266 ал.2 от ГПК
нови писмени доказателства – три нотариални акта, договор за аренда от 10.08.2022 г. и
протокол за предаване на владението.
След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК
преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира
въззивната жалба за неоснователна.
3
В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При
преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.
Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във
вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на
доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба и представените в настоящото
производство нови писмени доказателства, въззивният съд намира за необходимо да изложи
следното:
Безспорно е, че ищците В. В. И., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С., Д. Г. Д., а след смъртта
на Д. В. Б. и Й. Х. Й. /след постановяване на решението на ЕРС/, техните наследници П. Д.
Б., М. М. Й., А. Й. Й. и П. М. И. са собственици на общо 31/60 ид.ч. от поземлени имоти с
идентификатори № 69674.32.27 с площ от 61764 кв.м в м."Бостан дере" и № 69674.29.21 с
площ от 33229 кв.м в м."Стамб.кладенец", както и че ищците В. В. И., И. В. А., Е. Г. Д., М.
Г. С., Д. Г. Д., а след смъртта на Д. В. Б. /след постановяване на решението на ЕРС/, неговия
наследник П. Д. Б. са собственици на общо 8/15 ид.ч. от поземлени имоти с идентификатори:
№ 69674.32.57 с площ от 9500 кв.м в м."Бостан дере"; № 69674.32.26 с площ от 31206 кв.м в
м."Бостан дере" идентична с м."Аланлък"; № 69674.23.36 с площ от 14181 кв.м в м."Кашла
дере" и № 69674.18.46 с площ от 21808 кв.м в м."Корубчето", всички в землището на
с.Странджа. Няма спор също така и относно обстоятелството, че на 7.09.2015 г.
сънаследникът В.И.Г. представляван от пълномощник Р.И.С. по два договора за аренда със
срок 15 години е отдал под аренда на ответника С. Д. Х. процесните шест имота при
положение, че е собственик на 1/30 ид.ч. от ПИ № 69674.32.27 и № 69674.29.21, както и на
1/15 ид.ч. от ПИ № 69674.32.57, № 69674.32.26, № 69674.23.36 и № 69674.18.46., т.е.
непритежаващ повече от половината от собствеността върху отдадените под аренда имоти.
Спорен е въпроса относно това дали тези два договора могат да се противопоставят
на останалите съсобственици, в частност на ищците и дали същите са ги приели изрично
или мълчаливо. Този въпрос въззивният съд счита, че правилно е разрешен от първата
инстанция в съответствие със задължителните постановки на ТР № 2/20.07.2017 г. по т.д. №
2/2015 г. на ОСГК на ВКС, която е приела, че арендните договори не могат да се
противопоставят на ищците и те не са ги приели. Практиката на ВКС е константна за това,
че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от
общите земеделски имоти е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако не
са го приели изрично или мълчаливо, например получавайки припадащите им се на дела
части от арендните плащания /решение № 12/1.03.2018 г. по гр.д.№ 1251/2017 г., II г.о.
ВКС/. В настоящия случай направените от ответника Х. плащания на аренда за стопанската
2018/2019 г. в полза на ищците съобразно техните идеални части, не може да бъде прието
като действие на мълчаливо приемане на договорите за аренда. Независимо по какъв начин
ответникът се е снабдил с банковите сметки на ищците, арендните плащания са направени
на 12.02.2020 г. и на 13.07.2020 г., след завеждане на иска на 21.11.2019 г. като с това
4
действие на завеждане на иск по чл.108 от ЗС, ищците са заявили своето изрично
противопоставяне на договорите за аренда, сключени през 2015 г. От представените
извлечения от сметките на ищците е видно още, че до приключване на съдебното дирене
пред районния съд те не са изтеглили сумите, за да се приеме, че са ги приели.
Неприемането на сумите за платена рента е достатъчно, за да се установи, че не е налице
мълчаливо приемане на договорите за аренда. Въззивният съд също не обсъжда в тази
връзка, както и районния съд не е обсъдил, неприетите като доказателства писмени
документи, установяващи връщането на сумите от ищците на ответника. Отделно от това
липсват данни след сключване на договорите през 2015 г. ищците да са получавали
припадащите им се части за отминалите стопански години 2015/2016, 2016/2017 и 2017/2018,
тъй като самия ответник Х. е заявил, че за тези стопански години е заплащал рентата на
арендодателя В.Г. чрез пълномощника му Р.С..
В обобщение въззивният съд намира за правилен извода на първоинстанционния
съд за това, че процесните два договора за аренда от 7.09.2015 г., сключени от съсобственик
притежаващ по-малко от половината от собствеността не могат да бъдат противопоставени
на останалите съсобственици, в случая ищците по делото заявили своите претенции по
чл.108 от ЗС.
Представените във въззивното производство нови писмени доказателства не
променят достигнатите правни изводи относно основателността на осъдителната част на
иска по чл.108 от ЗС за предаване на владението от страна на С. Х. на съответните идеални
части на ищците. Пред въззивния съд по реда на чл.266 ал.2 от ГПК са представени и приети
нови доказателства. Въз основа на три нотариални акта - № 116/27.04.2021 г. за дарение, №
117/27.04.2021 г. и № 168/28.06.2021 г., двата за покупко-продажба се установява, че
„Странджа Сакар 2020“ ЕООД е придобило собствеността върху 86/150 ид.части от
процесните поземлени имоти с идентификатори: № 69674.32.57 с площ от 9500 кв.м в
м."Бостан дере"; № 69674.32.26 с площ от 31206 кв.м в м."Бостан дере" идентична с
м."Аланлък"; № 69674.23.36 с площ от 14181 кв.м в м."Кашла дере" и № 69674.18.46 с площ
от 21808 кв.м в м."Корубчето". Притежавайки повече от половината от собствеността, това
дружество „Странджа Сакар 2020“ ЕООД е сключило договор за аренда на 10.08.2022 г.,
вписан на 10.02.2023 г. като е предоставило четирите имота за временно и възмездно
ползване за срок до изтичане на стопанската 2042/2043 година на арендатора А.Я.М. /по
отношение на който искът в настоящото производство е отхвърлен/. Съгласно протокол за
предаване на владение, на 1.09.2022 г. С. Д. Х. като арендатор по договор за аренда от
7.09.2015 г., сключен с арендатор притежаващ 1/15 ид.ч. от четирите имота е предал
владението на А.Я.М. върху четирите земеделски имота, за които последния е сключил
договор за аренда от 10.08.2022 г. със собственик, притежаващ повече от 50 % от
собствеността. В този протокол е отбелязано, че предаването на владението е поради това,
че договора за аренда на С. Х. е непротивопоставим на договора за аренда на А.Я.М..
От тези доказателства следва безспорния извод, че към настоящия момент
владението върху четирите процесни имота се упражнява фактически от арендатора А.Я.М..
5
Предвид момента, в който е настъпило предаването на фактическото владение върху
имотите, а именно на 01.09.2022 г. - почти две години след завеждане на настоящия иск от
ищците, както и след постановяване на решението от първата инстанция на 13.09.2021 г. и в
момент, в който спора е още висящ, тъй като поради обжалването на това решение същото
не е влязло в сила в обжалваната част, съдът счита, че новопредставените доказателства не
променят крайните изводи на съда за това, че претенцията за предаване на владението от С.
Х. на ищците е основателна. С решение № 9/24.06.2013 г. по гр.дело № 301/2012 г. на I-во
ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, съдът е дал отговор на правен въпрос
относно вземането по чл.73 ал.1 от ЗС на собственика срещу недобросъвестния владелец за
обезщетение за ползите, от които е бил лишен. В това решение е направена аналогия между
претенциите по чл.73, ал.1 от ЗС и чл.108 от ЗС относно необходимостта за установяване
факта на владение към момента на ревадикационния иск и към момента на претенцията за
обезщетение въз основа на успешно проведения ревадикационен иск. ВКС е изложил, че
процесуалният закон допуска принудително изпълнение на осъдителното решение по иск за
ревандикация не само срещу осъдения ответник, но и срещу трето лице, което е придобило
владението върху имота след предявяване на иска по чл.108 от ЗС и в този смисъл
обстоятелството дали ответникът по този иск в хода на процеса е престанал да владее
спорния имот, защото е предал владението или то му е било отнето от друго лице, не е
основание за отхвърляне на предявения против него ревандикационен иск. Предвид
изложеното съдът приема, че в настоящата идентична фактическа обстановка, а именно
предаване на владението от ответника на трето лице в хода на настоящия процес след
завеждане на иска против него, не е основание да се приеме, че претенцията по чл.108 от ЗС
в осъдителната й част е неоснователна. Към момента на завеждане на иска и с депозиране на
въззивната жалба против осъдителното решение въззивникът Х. не отрича осъществяването
от него владение върху имотите, но счита, че упражнява същото на годно основание. Поради
това и след като по-горе бе прието, че договорът за аренда от 07.09.2015 г., който С. Х.
счита за годно основание за упражняване на владение, се установи, че не може да бъде
противопоставен на ищците, тъй като е сключен със собственик притежаващ по-малко от 50
% от собствеността, то следва да се приема, че владението е упражнявано без основание,
което е довело до уважаване на осъдителния иск по чл.108 от ЗС. След като представените
нови доказателства във въззивното производство, макар установяващи различна фактическа
обстановка към настоящият момент, не могат да променят крайния извод за това, че
първоначално заведената претенция за предаване владението върху четирите недвижими
имота от страна на С. Х. на ищците е основателна, тъй като е без значение за
ревандикационния иск дали ответникът в хода на процеса е престанал да ги владее.
Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно и обосновано решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По отношение на въззивната частна жалба депозирана от С. Х. против
определението постановено по чл.248 от ГПК, с което му е оставено без уважение искането
за изменение на решението в частта за разноските присъдени в полза на ищците, въззивният
6
съд намира и тази частна жалба за неоснователна. Районният съд, уважавайки предявените
от ищците искове по чл.108 от ЗС е присъдил в тяхна полза разноски, които следва да бъдат
заплатени от С. Х. в размер на 4594.07 лв., от които за адвокатско възнаграждение 4200 лв.
За да прецени за основателно искането на ищците за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в този размер съдът е взел предвид разпоредбата на чл.7 ал.5 от НМРАВ №
1/09.07.2004 г. Според тази разпоредба за процесуално представителство, защита и
съдействие по искове по чл.75, чл.76 и чл.108 от ЗС възнаграждението се определя
съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал.2, но не по-малко от
600 лв. за недвижими имоти или вещни права върху тях. Разпоредбата е изрична, не
подлежи на тълкуване по нейното прилагане и при проведена адвокатска защита –
процесуално представителство на шестима ищци по искове с правно основание чл.108 от ЗС
с предмет недвижими имоти не може адвокатското възнаграждение да бъде изчислено въз
основа на цената на иска по чл.7 ал.2, както твърди частния жалбоподател. В този смисъл
частната жалба на С. Х. против определението по чл.248 от ГПК е неоснователно, тъй като
районният съд правилно е определил минималния размер на адвокатското възнаграждение
за представителството на всеки един от ищците по предявените от тях искове по чл.108 от
ЗС, поради което и това определение следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство въззивникът С. Д. Х. следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемите В. В. И., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д. направените
в настоящото производство разноски в размер 1800 лв., от които 1500 лв. съгласно
представените договори за правна защита и съдействие във връзка с въззивната жалба и в
размер на 300 лв. във връзка с въззивната частна жалба.
На основани изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260018/13.09.2021 г., постановено по гр.д.№
924/2019 г. по описа на РС Елхово в частта, в която С. Д. Х. е осъден на основание чл.108
ЗС да преде на В. В. И., Д. В. Б., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д. владението на 8/15
ид.ч. от поземлени имоти с идентификатори: №69674.32.57 с площ от 9500 кв.м в м."Бостан
дере"; №69674.32.26 с площ от 31206 кв.м в м."Бостан дере" идентична с м."Аланлък";
№69674.23.36 с площ от 14181 кв.м в м."Кашла дере" и № 69674.18.46 с площ от 21808 кв.м
в м."Корубчето", както и в частта, в която С. Д. Х. е осъден на основание чл.108 ЗС да
преде на В. В. И., Д. В. Б., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д. и Й. Х. Й. владението на
31/60 ид.ч. от поземлени имоти с идентификатори № 69674.32.27 с площ от 61764 кв.м в
м."Бостан дере" и № 69674.29.21 с площ от 33229 кв.м в м."Стамб.кладенец".
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260098/26.07.2022 г., постановено по гр.д.№
924/2019 г. по описа на РС Елхово по реда на чл.248 от ГПК.
В останалата необжалвана част решението е влязло в сила.
7
ОСЪЖДА С. Д. Х. с посочени данни да заплати на основание чл.78 ал.1 от ГПК на
В. В. И., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д. с посочени данни направените във въззивното
производство разноски в размер 1800 лв., от които 1500 лв. съгласно представените
договори за правна защита и съдействие във връзка с въззивната жалба и в размер на 300 лв.
във връзка с въззивната частна жалба.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8