№ 7749
гр. С., 16.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря Е. Ю. И.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20221110145656 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.“
АД /с предходни наименования „Л.“ АД и „ТНК К. М.“ АД/ срещу З. Д. А. в
търговското качество като ЕТ „З. - З. А.“ установителен иск с правно основание вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Л.“ АД /с предходни наименования „Л.“ АД и „ТНК К. М.“ АД/
твърди, че между страните е сключен договор за заем бизнес кредит с клиентски №
**** от 29.12.2017 г., по силата на който е предоставил на ЕТ „З. - З. А.“ заемна сума в
размер на 15 000 евро, която заемополучателят се е съгласил да върне ведно с
натрупаната върху нея лихва по предвидения в чл. 2.3 и чл. 2.4 и Приложение № 1 към
договора ред, а З. Д. А. се задължила в качеството си на солидарен и ипотекарен
длъжник. Поддържа, че съгласно чл. 2.1, б. „b“ заемната сума е следвало да бъде
отпусната целево и на три етапа, а именно: 1. сумата от 241,88 евро, от която: 61,36
евро – за извършване експертна оценка на имуществото, предмет на обезпечението;
78,26 евро – разноски по нотариалното удостоверяване на сделките; 102,26 евро –
преведени по сметка на заемателя; 2. сумата от 27,69 евро – за сключване на
имуществена застраховка върху имуществото, предмет на обезпечението и 3. сумата от
14 064,95 евро – останалата сума от заема, преведена по посочената в договора банкова
сметка. Заявява, че след изпълнението на задълженията на заемателя по описаните
етапи и учредяване на първа по ред договорна ипотека в негова полза надлежно е
изпълнил задължението си за предоставяне на заемната сума по посочена от него
банкова сметка, за което са съставяни съответните извлечения от счетоводни книги,
платежни нареждания и фактури, а с това съгласно чл. 2.4 от договора за
заемополучателя ЕТ „З. - З. А.“ е възникнало задължение за връщане на същата чрез
заплащане на месечни погасителни вноски от по 330,72 евро. За обезпечаване
вземанията по процесния договор за заем от страна на З. Д. А. е учредена договорна
ипотека върху неин недвижим имот, за което е съставен нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека върху недвижим имот №7, том I, peг. № 293, дело №7 от 2018 г.,
при Нотариус М. И., с peг. №260 на НК. Сочи, че към 31.07.2018 г. заемополучателят е
допуснал неизпълнение за период от 153 дни, което е основание за обявяване на
1
договора за предсрочно изискуем, за което ответната страна била уведомена с
нотариална покана, връчена на 02.09.2018 г. от нотариус М. К., с рег. № 425 в НК.
Поддържа, че ответната страна следва да заплати неустойка за забава за периода от
03.09.2018 г. до 02.09.2019 г.
в 12532,52 евро, формиран съгласно чл. 2.3, б. (с) и (d) от договора. Заявява, че
неустойката е изчислена върху цялата изискуема главница в размер на 14 969.28 евро
за 364 дни забава, при ставка от 0,23 % на дневна база. Въз основа на изложеното иска
от съда да постанови решение, с което да признаване за установено съществуването на
парично задължение в размер на сумата от 12 532,52 евро, представляваща неустойка
за забава за периода от 03.09.2018 г. до 02.09.2019 г. съгласно чл. 2.3, б. „c“ и d“ от
договор за заем бизнес кредит - клиентски № **** от 29.12.2017 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 31.03.2021 г. до
окончателното плащане, за която сума по ч. гр. дело № 18168/2021 г. по описа на СРС,
56 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 14.06.2021 г.
Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК са подадени 2 бр. отговори на исковата молба, в
които се оспорват предявения иск, като се навеждат твърдения за нищожност на
процесния договор за заем, поради наличието на нищожни клаузи за договорна лихва и
неустойка. Поддържа се, че клаузата, съгласно която договорната лихва е в размер на
24 % противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля два пъти размера на законната
лихва. Твърди се, че клаузата за неустойка по т. 2.3, б. „c“ и d“ от договор за заем
бизнес кредит също е нищожна, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Сочи се, че нищожността на клаузите за
договорна лихва и неустойка води до недействителност на целия договор. Навежда се
твърдение, че към момента на иницииране на заповедното производство сумата по
кредита е погасена. Твърди се, че процесният договор по отношение ответницата З. Д.
А. следва да се счита за потребителски.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и чл. 153 ГПК като неоспорено от ответника и
ненуждаещо се от доказване в доклада по делото e отдеЛ. обстоятелството относно
наличието на договор за заем бизнес кредит – клиентски № **** от 29.12.2017 г., с
твърдяното съдържание между страните, в изпълнение на което ищецът в качеството
си на заемодател е предоставил, а ответникът в качеството си на заемополучател е
усвоил заемната сума.
Видно от предметното съдържание на договора за заем съгласно т. 2.3, б. „c“ и
„d“ е предвидено следното: „В случай, че заемополучателят не изпълни което и да е
задължение по този договор на съответната дата на падеж, както и при предсрочна
изискуемост на кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,23 % върху
сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до
момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на
дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени
дължими суми за главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по настоящия
договор. С цел избягване на съмнение неустойката по тази точка се дължи
независимо от издаване на счетоводни или други документи за начисляването й“, а
съгласно т. 2.3, б. „d“ „Неустойката за забава се начислява от деня, следващ падежа
на съответното задължение, до деня на пълното му погасяване и се изчислява на база
реално изминали дни“.
Не се спори още, а и се установява от приложения по делото Нотариален акт за
2
учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 7, том I, рег. № 293, дело №
7 от 2018 г. от 10.01.2018 г., че вземането на кредитодателя по процесния договор за
заем е обезпечено с реално обезпечение – ипотека върху недвижим имот, собственост
на З. Д. А., представляващ апартамент № 60, находящ се в гр. С., ж.к. „Люлин“, ул. 510,
бл. 508, ет. 7, вх. Б.
По делото е изслушано и прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно което с направени плащания е погасена част от дълга, като непогасената част
от главницата възлиза на сумата от 14 969,28 евро, от договорната лихва – 396,42 евро,
като е начислена и неустойка за забава в размер на 12 532,52 евро за периода от
28.08.2018 г. до 02.09.2019 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по установителен иск, предвид
релевирането по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на общите
процесуални предпоставки, още и от подаването на възражение от длъжника в срока по
чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от
уведомяването на кредитора, както и от тъждество между вземането по заповедта за
изпълнение и претендираното в исковото производство. Така посочените предпоставки
са налице, което обуславя разглеждане на исковите претенции по същество.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да установи наличието на заемно
правоотношение между страните по силата на процесния договор за заем бизнес
кредит – клиентски № **** от 29.12.2017 г.; наличието на валидна договорна клауза,
пораждаща задължение за заемополучателя за заплащане на неустойка за забава;
осъществяване на предпоставките за начисляване на процесната неустойка, както и
размера на същата.
В тежест на ответника е да докаже, че е платил задължението си в договорените
срокове, респективно, че е погасил задължението за неустойка.
По повод твърдението на ищеца, че кредитополучател по процесния договор за
заем е ЕТ „З. – З. А.“, а солидарен длъжник е З. Д. А., поради което сочи, че предявява
иск срещу двама ответници, а именно ЕТ „З. – З. А.“ и З. Д. А., настоящият съд намира,
че ответникът е един, като искът е предявен срещу физическото лице З. Д. А.,
притежаваща търговско качество като ЕТ „З. – З. А.“. Едноличният търговец не е
различен правен субект от физическото лице, а качеството „едноличен търговец“
разширява неговата правоспособност с прибавяне на търговско качество. Извод в
обратния смисъл не може да се прави от Тълкувателно решение № 2/27.12.2001 г. по
т.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, в което се приема относителна обособеност на
имуществото, придобито от едноличния търговец в търговското му предприятие,
когато физическото лице с такова качество има сключен брак, при което се приема, че
презумпцията за съвместен принос се изключва за придобитото по време на брака от
едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност.
Напротив, от същото отново се подчертава, че физическото лице и ЕТ са един и същ
правен субект. Ето защо искът се разглежда срещу З. Д. А., в търговското качество
като ЕТ „З. – З. А.“.
Спорният по делото материалноправен въпрос е относно действителността на
договорната клауза, въз основа на която се претендира неустойка за забава в
3
настоящото производство.
Правото да се начисли неустойка е обусловено освен от реализиране на
юридическите факти, при които е уговорена, още и от валидност на клаузата, която е
предвижда. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Въз основа на тази регламентация в
доктрината и практиката са изведени безпротиворечиво функциите на неустоечното
съглашение като форма на договорна отговорност – обезпечителна (стимулираща
изпълнението), обезщетителна и санкционна. Като проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните
на неустойка за вредите от неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени
по-горе функции. Когато неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната
и санкционната функция, същата би била нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Преценката за нищожност като изначален и несанируем порок на сделката или
на част от нея е винаги конкретна и се прави за всеки отделен случай в зависимост от
специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи
критерии, сред които вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от
неизпълнението. Преценката наред с това се извършва всякога към момента на
сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – в този смисъл са
мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС. За нищожността като най-тежък порок на сделката съдът следи
служебно.
Възможността да се присъжда неустойка без да се доказват конкретните вреди я
характеризира като облекчена форма за реализиране на договорна отговорност.
Улесненият път за признаване на вземането за неустойка обаче поставя риска такава да
се договаря и в случаи, в които изобщо не се очаква понасяне на вреди от страната,
чието вземане се обезпечава с неустоечното съглашение. В този случай неустойката би
била изцяло лишена от обезпечителната си функция и ще има подчертано санкционна
такава, приближаваща я до източник на неоснователно обогатяване. Липсата на
необходимост от доказване на вредите при присъждане на неустойка не означава, че
такива не е необходимо да съществуват изобщо. Аргумент в полза на този извод се
черпи от разпоредбите на чл. 92, ал. 1, изр. второ и ал. 2 ЗЗД. Възможността за
намаляване на неустойка поради прекомерност – когато тя значително надвишава
претърпените вреди, както и тази да се претендира обезщетение за по-големи вреди
(когато неустойката не е уговорена като изключителна), подчертават връзката на
неустойката с вредите. Ето защо освобождаване от нуждата за доказване на вредите не
дава заключение, че тя се присъжда в случаи, в които изобщо вреди липсват, като
санкционната функция сама по себе си не може да обоснове обратния извод.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното разбиране е извеждането на
съотношението между очакваните вреди и размера на договорената неустойка като
критерий за преценка на валидността , посочено изрично в Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Съгласно посоченото тълкувателно решение нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Добрите нрави са неписани правила, морална
категория, мяра за почтеност и добросъвестност в гражданските правоотношения. Те са
признати от значителна част от обществото, от което следва тяхната релевантност
спрямо правия ред. Категоричното разбиране на законодателя за тяхната задължителна
сила, равна по степен с тази на писаните правила, е намерило нормативно изражение в
чл. 9 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Свободата на договаряне е ограничена в рамките на
4
добрите нрави, а пристъпването им е основание за нищожност на договора,
респективно на несъобразена с добрите нрави клауза в него.
Добрите нрави имат проявление спрямо всички граждански отношения,
независимо от качеството на субектите. Поради това по убеждение на настоящия
състав при преценката относно валидността на клаузата без значение се явява
обстоятелството, че ответникът има търговско качество. Това изключва
приложимостта на Закон за защита на потребителите, но не означава, че клаузата за
неустойка не може да бъде прогласена за нищожна на общо основание съгласно
разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, която се прилага без оглед качеството на страните по
сделката.
На база на тези изложени принципни съображения, в настоящия случай съдът
достигна до убеждението, че процесната клауза за неустойка е нищожна. На първо
място тя е уговорена за обезпечаване изпълнението на едно парично задължение.
Паричните задължения са лихвоносни, като на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД при забава в
погасяването им се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Посоченият в тази разпоредба размер на вземането за обезщетение за забава, дължимо
по силата на закона и без да е изрично уговорено, служи като стойностен показател за
определяне на допустимите граници на договорната свобода, при което страните могат
свободно да уговорят размер на обезщетение за забава, надхвърлящ размера на
законната лихва, но по начин да не пристъпва добрите нрави, разглеждани като рамки
на договорната автономия. Този нормативно определен размер служи и като ориентир
за определяне на очакваните вреди от неизпълнението. Към датата на сключване на
договора за заем размерът на законната лихва е 10 % при основен лихвен процент,
определен от БНБ 0 % плюс 10 пункта отгоре. В случая е предвидено при неточно
изпълнение в темпорално отношение да се начислява неустойка в размер на 0,23 % за
всеки ден забава, при което на годишна база се начислява наустойка за забава в размер
на 83,95 %. Така при забава от една година се начислява неустойка почти развяваща се
на цялото задължение. Действително, при неизпълнение в темпорално отношение от
поведението на длъжника зависи до кой момент ще се начислява обезщетение за забава
(включително договорено като неустойка), но това не дава право на кредитора да
начислява прекомерни суми. При така уговорената неустойка забава за по-малко от
година и половина ще надхвърли пълния размер на отпуснатия кредит.
На следващо място за конкретното задължение, за неизпълнение на което е
уговорена неустойката, е предвидено друго обезпечение с реален характер – учредена
договорна ипотека върху недвижим имот собственост на заемополучателя, осигуряващ
привилегия при удовлетворяването на кредитора съгласно чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, при
това независимо от последващо спрямо момента на учредяване на обезпечението
прехвърляне на имота (чл. 173, ал. 1 ЗЗД).
При тези съображения съдът приема, че неустойката в случая е уговорена извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което
клаузата, която я предвижда, е нищожна.
Поради това искът с правно основание вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от сумата
от 12 532,52 евро, представляваща неустойка за забава съгласно чл. 2.3, б. „c“ и d“ от
договор за заем бизнес кредит - клиентски № **** от 29.12.2017 г., следва да бъде
отхвърлен изцяло, като неоснователен.
5
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ответникът.
Ответникът е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено в
хода на исковото производство, в размер на 1300 лв., платени в полза на адвокатско
дружество „Бона фиде“, съгласно списък по чл. 80 ГПК /л. 40/. Съгласно втори списък
/л. 43/, се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв. в полза на адв.
Н. И. за оказана безплатна правна помощ. Представен е договор за правна защита и
съдействие, сключен между З. Д. А. и адв. И. /л. 44/, в който е уговорено предоставяне
на безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Предвид изложените в хода на настоящото производство съображения, че
едноличния търговец не е отделен правен субект, различен от физическото лице, а
разширява правоспособността на последното чрез прибавяне на търговско качество, и
предвид противоречието, при което веднъж се сочи, че се претендира заплатено
адвокатско възнаграждение (без да е представен договор и доказателство за плащане) и
втори път се сочи, че се претендира в полза на адв. И. възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ, то съдът е в невъзможност да прецени на кое основание
следва да присъди разноски и на кого – дали в полза на страната, която е заплатила
такива, или в полза на адвоката, който я представлява. Ето защо разноски в исковото
производство не следва да бъдат присъждани.
Не са претендирани разноски в заповедното производство, поради което такива
също не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.“ АД срещу З. Д.
А., ЕГН **********, включително в търговското качество като ЕТ „З. - З. А.“, ЕИК
******** установителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 12
532,52 евро, представляваща неустойка за забава за периода от 03.09.2018 г. до
02.09.2019 г. съгласно чл. 2.3, б. „c“ и d“ от договор за заем бизнес кредит - клиентски
№ **** от 29.12.2017 г., за която сума по ч. гр. дело № 18168/2021 г. по описа на СРС,
56 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 14.06.2021 г.,
като неоснователен.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7