РЕШЕНИЕ
гр. София, 22.08.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на
десети юли две хиляди и осемнадесета година, в състав:
при секретаря Диана
Борисова, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 8094 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 422 от ГПК във вр. с чл.430 от ТЗ.
Ищецът „ Ю.Б.” АД твърди, че ответницата Е.Г.Т. е поел
солидарна отговорност да отговаря за задълженията на кредитополучателите Т.Ф.Д.и
Ж.К.Д.по договор за кредит от 20.10.2008г. и всички сключени към него анекси.
Твърди, че поради непогасяване на кредита, същият е обявен за предсрочно
изискуем. По заявление на ищеца заповедният съд е издал срещу кредитополучателите
и срещу ответницата, солидарен длъжник, заповед за изпълнение и изпълнителен
лист, по които ответницата възразила. В срока по чл.422 от ГПК ищецът предявява
настоящия установителен иск срещу ответницата за
установяване на вземането си по изпълнителния лист в размер на 66 178,90
евро главница, 24 392,51 евро лихви за периода 10.07.2012г. -31.05.2016г.
от които възнаградителна в размер на 23 003,39
евро за мораторна в размер на 1 389,12 евро, такси
в размер на 1013,47 евро дължими за същия период, имуществена застраховка в
размер на 269,54 евро и нотариални такси в размер на 189,60 евро. Моли съда да
уважи предявения иск. Претендира разноските
по делото.
Ответницата Е.Г.Т. оспорва
предявения иск и моли съда да го отхвърли. Сочи на нищожност на клаузи от
договора за кредит от 20.10.2008г. поради това , че са неравноправни и счита,
че не дължи размера възнаградителна лихва формиран
върху размера на едностранно увеличената от ищеца лихва по кредита. Сочи на
нищожност на клаузи от сключените между страните допълнителни споразумения , с които
се постига олихвяване на изтекли лихви. Отделно сочи, че клаузата в договора за
кредит, с която е уговорен размера дължима наказателна лихва е необосновано
висок, поради което намира клаузата за нищожна. Оспорва искането на ищеца да
дължи едновременно възнаградителна и наказателна
лихва , като счита че дължи единствено наказателна лихва. Твърди, че
отговорността й произтича от договор за поръчителство, каквото по смисъл е
подписаното между страните споразумение от 2.06.2011г. Твърди, че към момента
на подаване на заявлението пред заповедния съд, отговорността й като поръчител
е била погасена, тъй като предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на
10.10.2012г. и ищецът не е потърсил отговорността й в
следващите 6 месеца. Прави възражение за изтекла давност по отношение вземането на ищеца. Твърди, че
не дължи сумите по претенциите, тъй като те са погасени чрез плащане. Моли съда
да отхвърли иска. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и
въз основа на събраните по делото доказателства, установи следното от
фактическа страна:
По делото не се спори, че на 20.10.2008г. между ищеца,
тогава с наименование „Ю.И Еф Д.Б.“ АД и
кредитополучателите Т.Ф.Д.и Ж.К.Д.е сключен Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL44492.
Съгласно чл.1 от договора, банката е предоставила на кредитополучателите кредит
в размер на 62 500 евро. Крайният срок за изплащане на всички задължения
по кредита е 300 месеца, или до 2033г. В чл.3 ал.1 от договора е уговорена
лихва в размер на 8,2%, действаща към момента на сключване на договора. Описано
е, че годишната лихва се формира от сбора на базовия лихвен процент на банката
за жилищни кредити в евро плюс надбавка 0,5 пункта. В ал.3 е уговорена, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателите дължат лихва в размер на
сбора на лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване
на кредита, плюс наказателни лихва от 10 пункта. В чл.3 ал.5 от договора е
посочено, че действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в
него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез
обявяване то им на видно място в банковите салони. Договорените надбавки в
договора не се променят. В чл.6 ал.3 е посочено, че в случай, че по време на действието
на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски се променя
автоматично в съответствие с промяната , за което кредитополучателите дават
неотменяемо и безусловно съгласие.
С допълнително споразумение от 1.06.2010г. банката и
кредитополучателите са уговорили 12 месечен период на облекчено погасяване по
договора за кредит чрез намалени месечни вноски.
На 2.06.2011г. кредитополучателите, банката и ответницата са
сключили договор, в който е уговорено, че ответницата в качеството й на поемател/встъпващ съдлъжник
встъпва като солидарен съдлъжник по см. на чл.101 от ЗЗД
в задълженията на кредитополучателите. Уговорен е нов размер на главницата по
договора, която е нараснала на 62 500 евро при лихвен процент 8,2%.
Кредитът е обезпечен с договорна ипотека върху закупения от кредита имот и със
солидарната отговорност на ответницата.
На 17.06.2011г. е подписано допълнително споразумение към
договора за кредит между ищеца, кредитополучателите и ответницата, с което са предоговорени по-облекчени условия за плащане на кредита –
за 12 месечен период, лихвата е намалена на 5,08%, а след изтичането му е договорено
лихвата да се формира от БЛП плюс лихвена надбавка в размер на 0,99 пункта.
На 17.05.2012г. банката кредитополучателите и ответницата са
подписали ново допълнително споразумение, с което са прекратили действието на
облекченото погасяване на дълга.
С нотариална покана, получена от ответницата на 31.05.2016г.
банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и е уведомила ответницата за
размера на дълга – 26 593,23 евро.
На 6.07.2016г. банката
е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу
кредитополучателите Т.Д.и Ж.Д.и срещу ответницата Е.Т. въз основа на извлечение
от счетоводните документи на банката по кредитната сметка на длъжниците, договора за кредит, допълнителните споразумения
към него и договора за встъпване в дълг.
Заявителят е посочил, че главницата е просрочена от 10.11.2012г., а
лихвата – от 10.07.2012г. Заповедният съд е издал заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д.№ 37164/16г. на СРС срещу тримата длъжници за сумите: 66 178,90 евро главница, от
които 23 003,39 евро възнаградителна лихва за
периода 10.07.2012г. -31.05.2016г. , мораторна лихва в размер на 1 389,12 евро за периода
10.07.2012г. -31.05.2016г., такси в размер на 1013,47 евро дължими за същия
период, имуществена застраховка в размер на 269,54 евро и нотариални такси в
размер на 189,60 евро и 6824,44лв. разноски по делото. Допуснато е незабавно
изпълнение на заповедта и е издаден изпълнителен лист срещу длъжниците
на 2.01.2017г. Образувано е изпълнително дело срещу тримата длъжници.
С оглед на подаденото от ответницата възражение срещу заповедта за изпълнение,
ищецът е завел настоящия установителен иск в съда.
По делото е назначена и изслушана съдебна счетоводна
експертиза. Същата не е оспорена от страните и е приета от съда. Вещото лице е дало
заключение за размера на дълга към датата на заявлението и към датата на
исковата молба, вкл. и по отделни пера. Установено е, че последното плащане по
кредита е от 25.10.2012г. в размер на 207 евро, с което е направено погасяване
на лихви и такси. Размерът на дълга по кредита за 6 месеца преди подаване на
заявлението от 7.01.2016г. до 5.07.2016г. е както следва: неплатена просрочена
главница – 683,18 евро, неплатена редовна главница – 61 988,41 евро,
неплатена възнаградителна лихва – 2 933,88 евро
, неплатена наказателна лихва -45,94 евро, неплатени такси- -112,24 евро,
неплатени застраховки- 26,25 евро и
неплатени разноски – 7 578,04 лв. Вещото лице е установило постъпили
плащания на задълженията по кредита, извършени на 13.03.2017г. и на
14.03.2017г. в общ размер на 10 087,99лв. Вещото лице не е установило дали
тази сума е събрана принудително от съдебния изпълнител или е платена
доброволно от длъжника.
Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
От представените по делото писмени
доказателства – договор за встъпване в дълг от 2.06.2011г., договор за банков
кредит, анекс и споразумения към него се установява, че ответницата се е
задължила да отговаря солидарно, наред с кредитополучателите за изпълнение на
задълженията им по договора за кредит. Отношение на солидарност между две или
повече лица възниква по силата на закона или в случай, че бъде договорена
изрично. В процесния случай ответницата, въпреки че
се е задължила да отговаря за изпълнение на вземанията на банката по договора
за банков кредит и допълнителните
споразумения, не е станала страна по това заемно правоотношение,
доколкото не е кредитополучател и не е придобила никакви права спрямо банката.
Задължението на ответницата не е възникнало на основание чл.101 от ЗЗД - встъпване
в дълг, доколкото анализа на т.н. договор за встъпване в дълг от 2.06.2011г., договора
за банков кредит и споразуменията към него не издават признаците на подобно
съглашение. Няма основание за извод, че страните по договора кредитор,
кредитополучатели и ответницата в качеството й на солидарен длъжник са
постигнали съгласие, което да се изразява в това ответницата Т. да встъпи в
дълга на кредитополучателите Т.Д.и Ж.Д.към банката ищец, предоставила банковия
кредит. Обстоятелството, че самия договор се позовава на чл.101 от ЗЗД не елиминира хипотезата за възникване на
договор за поръчителство при които
ответницата има качеството на поръчител. Чл. 141 ал. 1 от ЗЗД изрично обявява поръчителя
за солидарен длъжник. Освен това липсват доказателства, че ответницата се е
ползвала от предоставената сума по банковия кредит. Напротив, цялата сума е
усвоена от кредитополучателите. Тълкувайки по реда на чл.20 от ЗЗД волята на
страните по договора за встъпване в дълг от 2.06.2011г, съдът счита, че тя е
била такава, насочена да обвърже ответницата със солидарна отговорност за заплащане на едно
чуждо задължение в качеството й на поръчител
по него. Самите термини, използвани при уговаряне на солидарните задължения в
договора от 2.06.2011г. - че ответницата ще
отговаря за изпълнението на всички задължения заедно с първоначалния длъжник, който
пък не се освобождава от задълженията си - сочи, че банката е договаряла с ответницата
като с поръчител. Съдът приема, че договорът от 2.06.2011г. е договор за поръчителство при
характеристиките на чл. 138 и сл. от ЗЗД, а не за договор за встъпване в дълг
по смисъла на чл. 101 ал. 2 от ЗЗД. Поръчителят е солидарен
длъжник. Той е поел да носи солидарна отговорност заедно с кредитополучателя и
лично гарантира изпълнението на задължението, ако кредитополучателя не върне
кредита на банката.
Разликата между солидарен длъжник и
поръчител при договор за кредит е посочена ясно в решение №24/03.04.2013
г. по т.д.№
998 по описа за 2011г. на ВКС, ТК, І т.о. : „Съгласно чл.121 ЗЗД солидарност
между двама длъжници възниква по силата на закона или
ако е уговорена между страните. Солидарна отговорност може да е уговорена и по
договор за заем. Доколкото договорът за заем е реален договор, солидарна
отговорност е уговорена, когато две лица са получили паричната сума общо, т.е.
без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на
кое от тези лица е предадена фактически. Изводите за възникване на солидарна
отговорност следва да се основават и на уговорката относно поетото задължение
за връщането на сумата – дали кредиторът може да претендира пълния размер на
предоставения заем от всеки един от длъжниците или
всеки длъжник отговаря пред кредитора за определена част от задължението.
Солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл.141, ал.1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на
длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора
за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост. По силата
на чл.138, ал.1 ЗЗД поръчителството следва да е уговорено писмено, като тази
форма на договора е за действителност на съглашението или изявлението“.
Всичко изложено мотивира настоящия съдебен
състав да приеме, че ответницата е поръчител на кредитополучателите.
Отговорността на поръчителя може да бъде реализирана от кредитора в определен в
закона срок. Съгласно разпоредбата на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД,
поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако
кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.
Шестмесечният срок е преклузивен, а не давностен и за него съдът следи служебно /така т. 4 б от
Тълкувателно решение № 2/13г. на ОСГТК на ВКС/. За разлика от
погасителната давност, с изтичането му не се погасява възможността за
предявяване на иск и за принудително изпълнение, а се прекратява самото
поръчителство. Падежът на главното задължение е през 2033г.
Последното плащане по кредита е било извършено на 25.10.2012г. Банката е
предявила претенцията си към ответницата на 6.07.2016г. пред заповедния съд.
Съобразно утвърдилата се практика на ВКС когато в договор е уговорено, че
обезпечено с поръчителство задължение към кредитора (главното задължение по
смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски
с различни, последователни падежи, 6м. прeклузивен срок по чл.147 ал.1 от ГПК тече за всяка отделна вноска от съответната
дата на настъпване на падежа й – така и решение №83/26.05.2017г. по т.д.№ 50394/16г. на ІV т.о., ТК, ВКС.
Прилагайки изложеното в решението правило, следва че 6 м.срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД е изтекъл за взиманията на ищеца 6м. преди подаване на заявлението пред
заповедния съд. Т.е. отговорността на ответницата може да се търси за месечните
вземания от 7.01.2016г. до 5.07.2016г.- деня преди подаване на заявлението.
Поръчителството преди 7.01.2016г. се е прекратило.
За да се установи дали ответницата има
задължения към банката и в какъв размер, преюдициално
следва да се прецени твърдяната нищожност на клаузи от договора и от
споразуменията към него, поради неравноправност по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Съдът счита, че ответницата може да се ползва от защитата
на ЗЗП, респективно Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй като договорът
за който поръчителства, е потребителски. Липсват доказателства кредита да е
получен, респ. закупеното с получените от него средства жилище да е ползвано
във връзка с професионална или търговска дейност на кредитополучателите.
Ответницата сочи, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 от договора за кредит са
нищожни клаузи, тъй като не са индивидуално уговорени и дават възможност на
банката едностранно да променя лихвения процент. Ответницата сочи също че
клаузите на чл.3 ал.1 и чл.5 ал.1 от допълнителното споразумение от
1.06.2010г., чл.3 ал.1 от допълнителното споразумение от 17.06.2011г. , т.2 от
допълнителното споразумение от 17.05.2012г. , чл.3 ал.1 и чл.4 ал.2 от
допълнителното споразумение от 31.05.2012г. са нищожни, тъй като предвиждат
капитализиране на лихвата.
Независимо от посоченото от ответницата,
съдът е длъжен служебно да прецени неравноправният характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика (така и решения по дело С-240/98 – С-244/98, дело С-168/05, дело
С-40/08, дело С-137/08 на СЕС).
Съгласно
чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице
изброяване на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява
неравноправна, което не е изчерпателно, поради което и съдът във всеки един
случай следва да прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл. 143 от ЗЗП, дори и клаузата да не попада
в нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на цитираната норма.
При формиране на крайния извод следва да бъдат отчетени също и всички обстоятелства,
свързани със сключването на договора към датата на сключването му, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
С оспорените разпоредби е уговорено
промяната на лихвения процент да се решава еднолично от банката, за което
кредитополучателя бива само уведомяван. Чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП допуска клаузи
за едностранно изменение на цената на договора – в случая възнаградителната
лихва, поради външни причини, които не зависят от търговеца, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Тези договорни
клаузи следва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, като
потребителят следва предварително да е получил достатъчно конкретна информация
как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да
може той на своя ред на реагира по най-уместния начин / така и редица решения
на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – по гр.д.№ 1899/15г. на ІVг.о., гр.д.№ 4452/14г. на ІІІ г.о., т.д.№ 240/2015г. ІІ
т.о./. В договора не е записано кое точно налага едностранната промяна на БЛП и
как е определен този размер от банката. „Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация, как кредитодателят
може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да
може на свой ред да реагира по най- уместния начин, както и когато
методологията, създадена от Банката- кредитора, като нейни вътрешни правила не
са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен
по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е
приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП“ – решение № 95/13.09.2016г. по
т.д.№ 240/2015г., на ІІ т.о.,ВКС.
Уместно е да се напомни и разбирането на
СЕС, изразено в постоянната съдебна практика по Директива 93/13, че въведената
с Директивата система за защита се основава на идеята, че потребителят е в
положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от
гледна точка на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява
с установените предварително от продавача или доставчика условия , без да може
да повлияе на съдържанието им /така решения по делата С-240/98, С-168/05,
С-484/08 и др./. В случаите, в които
търговецът използва това и се стига до приемането от потребителя на
предварително установени условия, които в негова вреда създават
неравновесие между правата и
задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за
добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на принципа на
добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на
правото интерес, а не само на индивидуалният такъв на някоя от договарящите
страни. Тези изисквания са нарушени с включване на процесните
две клаузи в договора, доколкото в тях се предвижда ограничаване възможностите
на потребителя, с което се стига не просто до липса на защита, но и до
незачитане на неговите интереси.
Следва да се обсъди и въпроса дали
клаузата за лихва, като възнаграждение за ползване на кредита, се отнася до
основния предмет на договора и така да попада под изключенията на чл.145 ал.2
от ЗЗП - „Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми“, респективно чл.4 пар.2 от
Директива 93/13 – „преценката на неравноправния характер на клаузите не се
свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието между
цената и възнаграждението от една страна и доставените стоки или предоставените
услуги от друга, при условие че тази клаузи са изразени на ясен и разбираем
език“. Действително лихвата е възнаграждението на банката за ползвания кредит,
и в този смисъл тя попада в основния предмет на договора. Предмет на повдигнатия
въпрос не е преценка на размера на лихвата /като съотношение
цена-възнаграждение/, а механизма, по който тя се формира. Клаузата за този
механизъм не се включва в основния предмет на договора и в този смисъл не
попада под изключението на чл.145 ал.2 от ЗЗД. В този смисъл се е произнесъл и
СЕС в решение по делото С-472/10, т.23 /“ В съответствие с член 4, параграф 2
от Директивата преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва
нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги,
от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Това
изключение обаче не би могло да се приложи за клауза, отнасяща се до механизъм
за промяна на разходите във връзка с предоставяни на потребителя услуги“/. В
договора липсва обяснение какъв е механизма за изменение на лихвата, поради
което ответницата , като потребител не може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии, произтичащите за него икономически последици.
По изложените съображения се налага
извода, че оспорените от ответницата две клаузи в договора за кредит не
отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията за търговеца и потребителя и то във вреда на
последния. Следователно тези клаузи покриват общите критерии, дадени в нормата
на чл.143 ЗЗП, което ги прави неравноправни. Ето защо и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП същите са нищожни, респ. не
следва да се прилагат и нямат задължителна сила за потребителя - ответницата.
По делото обаче не се установи Банката
едностранно да е променила БЛП по отпуснатия на кредитополучателите кредит. Промяната
в лихвата по кредита е ставала само след съгласие на кредитополучателите и
по-късно, след поръчителството, и на ответницата – така в допълнителните
споразумения от 1.06.2010г. , от 17.06.2011г. и от 17.05.2012г. Поради това
дори и нищожни, двете оспорени клаузи нямат отношение към задължението на
ответницата. В допълнителните споразумения, с които се преструктурира
кредитното задължение, е налице индивидуално договаряне на клаузите в договора досежно лихвата. В споразуменията ответницата се е съгласила
каква сума дължи на банката – главница, лихви, такси, вкл. и по отношение на
капитализиране на лихвите. В действалата към момента на допълнителните
споразумения Наредба №9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите
експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск
/отменена на 24.04.2014г., след сключване на последното споразумение/
капитализиране на лихвите не е забранено. Напротив чл.13 от Наредбата позволява преструктуриране
на рисковите експозиции, вкл. и чрез намаляване на лихвата по кредита, каквото
е уговорено в допълнителните споразумения - за определен период е договарян
по-нисък фиксиран годишен лихвен процент от БЛП на банката, респ. по- нисък
размер месечна анюитетна вноска. В този смисъл
възражението на ответницата за нищожност на посочените в допълнителните споразумения
клаузи, които уговаряли капитализиране на лихвата, е неоснователно.
Възражението за нищожност на чл.3 ал.3 от
договора за кредит поради прекомерност на размера на уговорената наказателна
лихва -19,90% върху оставащата главница при положение, че кредитът е обезпечен
с ипотека, също не може да бъде уважено. Размерът на уговорената лихва е цената
на договора. Цената на договора се отнася до основния му предмет и така попада
под изключенията на чл.145 ал.2 от ЗЗП и не подлежи на контрол относно
евентуалния й неравноправен характер.
По възражението на ответницата, че не
дължи възнаградителна лихва, а само наказателна
следва да се посочи следното:
По въпроса „Как следва да се определи
размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за
заем/кредит - само в размер на непогасения остатък от предоставената по
договора парична сума или се включва и
уговореното в договора възнаграждение (възнаградителни
лихви)“ е образувано тълкувателно дело №3/17 г. пред ВКС, ОСГТК, по което все
още няма произнасяне. Налице е противоречива практика на съдилищата. В този
случай настоящият състав намира, че следва да реши спора съобразно вътрешното
си убеждение, което съвпада с изложеното разбиране в решение по т.д.№ 610/11г.
на ВКС, ТК, І т.о.- „При уговорена в договор за заем за потребление предсрочна
изискуемост на задължението за връщане на заетата парична сума, настъпва
предсрочна изискуемост и на непадежиралите към този
момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни лихви и такси“.
На
основание чл.79 от ЗЗД банката има право да иска изпълнението заедно с
обезщетението за забава, а именно връщане на усвоената по кредита главница
ведно с възнаградителната и наказателната лихва. Възнаградителната лихва има характер на възнаграждение,
което кредитополучателят дължи на банката за ползване на предоставените му
парични средства. Наказателната лихва е обезщетението за забавено плащане.
Размерът им е уговорен при подписване на договора към него.
Задължението по кредита не е изплатено,
поради което се дължи. Вземането на ответника не е погасено и по давност.
Съгласно ССЕ ответницата има задължение към ответника за неплатена главница в размер на 62671,59евро,
неплатена възнаградителна лихва – 2 933,88 евро ,
неплатена наказателна лихва - 45,94 евро, неплатени такси- 112,24 евро,
неплатени застраховки - 26,25 евро.
Сумите за лихвите и таксите са изчислени за периода 7.01.2016г. до 5.07.2016г.
В заявлението ищецът е претендирал същите за период до 31.05.2016г. Съдът не
може да излиза извън определения в заявлението период. В този случай, ползвайки
таблица 8 от заключението, след изчисления съдът намира, че до 31.05.2016г. неплатена
възнаградителна лихва е в размер на 2389,27 евро, неплатена
наказателна лихва - 32,94 евро, неплатени такси - 93,61 евро, неплатени
застраховки- 26,25 евро.
Заплатените след подаване на заявлението
от длъжниците суми не следват да се вземат предвид,
тъй като са събрани в изпълнителното производство. Няма доказателства да са
платени доброволно от ответницата или от кредитополучателите.
Предявеният иск за разликата над
признатите за дължими суми е неоснователен и следва да се отхвърли.
По разноските.
Ищецът претендира разноски по списък за
4146,82лв. Списъкът не се оспорва от ответната страна.
Ответната страна не представя списък с
разноски. Направила е претенция за присъждане на такива в отговора на исковата
молба. Представени са документи за направени разходи в размер на 250лв. за ССЕ.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца се
следват разноските съобразно уважената част от иска /70,89%/ - 2940лв.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на
ответницата се следват разноски съобразно отхвърлената част от иска /28,11%/ -
70лв.
След прихващане на двете насрещни
задължения за разноски до размер на по-малкото от тях, на ищеца се следват
разноски в размер на 2870лв.
Воден
от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявеният установителен
иск с правно основание чл. 422 ал.1 във вр. чл. 415
ал.1 от ГПК на „Ю.Б.” АД ***, ЕИК *******против Е.Г.Т., ЕГН **********, че Е.Г.Т.
дължи солидарно с Т.Ф.Д., ЕГН ********** и Ж.К.Д., ЕГН ********** на „Ю.Б.” АД сумата
от 62671,59 евро главница по договор за кредит от
20.10.2008г., анекси и допълнителни споразумения към него и по договор за
встъпване в дълг от 12.06.2011г. , ведно със законната лихва от 6.07.2016г. до
окончателното изплащане, възнаградителна лихва в размер на 2389,27 евро за периода
7.01.2016г. – 31.05.2016г. , мораторна лихва - 32,94 евро
за периода 7.01.2016г. – 31.05.2016г., такса в размер на 93,61 евро за
периода 7.01.2016г. – 31.05.2016г., застраховки в размер на 26,25 евро, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 02.01.2017 г. по ч.гр.дело
№ 37164/2016 г. по описа на Софийски районен съд, гражданско отделение, 46
състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до претендираните размери главница, лихви,
такси и застраховка.
ОСЪЖДА Е.Г.Т., ЕГН ********** да заплати на
„Ю.Б.” АД сумата 2870лв. разноски по
производството.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: