№ 15077
гр. София, 02.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20241110108656 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № 181855/04.06.2024
г./ на И. К. Д. срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с която са предявени евентуално съединени помежду си
искове, както следва: главен иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски
кредит № .../28.02.2023 г.; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от
Договор за потребителски кредит № .../28.02.2023 г., предвиждаща задължение за заплащане
на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „Мултитюд Банк“,
както и кумулативно съединен с тях частичен осъдителен иск за сумата от 5 лв. – част от
вземане в общ размер на 162 лв., представляващо платено на ответника без основание
възнаграждение за поръчителство във връзка с Договор за потребителски кредит №
.../28.02.2023 г., ведно със законната лихва от 15.02.2024 г. до окончателното плащане.
Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника по реда на ЗПФУР Договор за
потребителски кредит № .../28.02.2023 г., по силата на който му бил предоставен кредит в
размер на 600 лв. за срок от 2 месеца, при лихвен процент в размер на 5.03 %, равняващ се
на 30.18 лв., и посочен ГПР в размер на 49.06 %. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Мултитюд Банк“ в полза на
ответното дружество, но в договора не е посочен размерът на възнаграждението за
предоставяне на гаранция от свързаното с кредитора дружество. Излага, че едва след
усвояването на кредита установил, че освен заемната сума трябва да плати и сумата от 162
лв. за предоставеното поръчителство, но възразява, че липсва съгласие за договор за
поръчителство, защото не го е подписал нито с квалифициран, нито с обикновен електронен
подпис, както и че не е спазена изискуемата форма. Релевира възражения за нищожност на
1
целия договор за кредит. Възразява, че той е нищожен поради противоречие на закона. Сочи,
че са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК /поради неспазване на формата/ и на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК /не е посочен начинът на формиране на ГПР и е посочен грешен ГПР,
защото сумата за възнаграждение за поръчител не е посочена в договора за кредит и не е
включена като разход по кредита, при положение че на практика предоставянето на
поръчителство е задължително условие за сключването на договора, а кредиторът и
поръчителят са свързани лица/. Счита, че договорът за кредит съдържа неравноправни
клаузи – такива с погрешно посочен ГПР, с което е подведен относно спазването на
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК и което е заблуждаваща търговска практика и не му е
позволило да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. При
условията на евентуалност моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 5 от
договора за кредит като противоречаща на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 /защото
възнаграждението за поръчител представлява разход по кредита, който не е предвиден в
договора за кредит/, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /касае се за допълнителен разход за
потребителя, който подлежи на включване в ГПР и с отчитането на който действителният
размер на ГПР надвишава 70 %/ и като неравноправна. Твърди, че задълженията му по
договора за кредит са изцяло погасени. Излага, че претендираната с осъдителния иск сума е
за връщане на платено на ответника възнаграждение за поръчителство, като сочи, че сумата
е задържана от него и не е преведена на гарантиращото дружество.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове. Твърди, че на ищеца са предоставени СЕФ и проекти на
договора за кредит и на договора за гаранция, като още на етап кандидатстване системата
автоматично е показала дължимите такси към „Мултитюд Банк“ и в случая ищецът се е
възползвал от възможността да не приема условията на кредитора, поради което договорът е
останал неподписан и не е породил правни последици. Заявява, че кредитът е бил отказан от
ищеца и сумата от 600 лв. не е била усвоена. Оспорва твърдението, че предоставянето на
поръчителство от „Мултитюд Банк“ е било условие за сключване на договора за кредит, като
сочи, че кредитополучателят е могъл да посочи избран от него поръчител. Счита, че
разходът за предоставената гаранция не е част от общия разход по кредита, защото касае
услуга, предоставена от трето лице и имаща незадължителен характер, от което следва, че на
потребителя е предоставена цялата законово необходима информация във връзка с размера
на действително приложимия ГПР и начина на неговото формиране. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
Съдът е сезиран с главен иск за прогласяване нищожност на договор за кредит поради
противоречието му на закона /включително поради наличието на неравноправни клаузи в
него/, а в условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожност на договорна клауза,
предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение за предоставяне на
поръчителство, поради противоречието й на закона и поради неравноправния й характер,
2
както и с кумулативно съединен с тях частичен иск за осъждане на ответника да върне на
ищеца получено без основание възнаграждение за поръчителство във връзка с договора за
кредит.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на
договора:
В доказателствена тежест на ищеца е да установи сключването между страните на
Договор за потребителски кредит № .../28.02.2023 г. и неговото съдържание; усвояване на
заемната сума в размер на 600 лв. от ищеца; твърдяното противоречие на договора за кредит
със закона; неравноправност на клаузите в договора за кредит относно ГПР.
На първо място, по делото е спорно дали процесният договор за кредит е бил
сключен. По този въпрос съдът намира следното:
Ищецът е представил Договор за предоставяне на потребителски кредит №
.../28.02.2023 г., според който ответникът в качеството на кредитор му е предоставил кредит
в размер на 600 лв., а той е поел задължение в качеството на кредитополучател да върне на
кредитора сума в общ размер на 630.18 лв., включваща заемната сума и възнаградителна
лихва в размер на 30.18 лв., като сумата подлежи на връщане на 2 броя погасителни вноски.
В договора е посочен лихвен процент в размер на 5.03 % и ГПР в размер на 49.06 %.
Съгласно чл. 4 от договора общият разход по кредита е в размер на 30.18 лв. и включва
лихвата.
Ответникът възразява, че договорът не е бил подписан от ищеца, но възражението му
е неоснователно, защото от чл. 7 и чл. 8 от договора за кредит може да се направи извод, че
той е сключен като договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла
на чл. 6 ЗПФУР. Същевременно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като обективно и компетентно, се изяснява, че договорът за кредит е
отразен в счетоводството на ответното дружество като сключен, включително е отразено
усвояването на заемната сума от кредитополучателя и е осчетоводено получаването от
дружеството на направеното от него плащане, което е отнесено в погасяване именно на
главницата и договорната лихва по процесния договор за кредит. Това корелира и с
представената от ищеца справка от Централния кредитен регистър към Българска народна
банка, от която е видно, че ответното дружество е подало информация в регистъра за
сключването на процесния договор, както и за погасяването на кредита. При тези данни е
очевидно неоснователно и възражението на ищеца, че договорът не е породил правни
последици, защото заемната сума не е била усвоена от кредитополучателя, а е била върната
на кредитора, с което заявката за кредит е била автоматично анулирана.
Ето защо съдът приема за доказано по делото сключването между страните на
договора за кредит, чието прогласяване за нищожен се иска от ищеца.
Съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
като кредитополучателя е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
3
Следователно за него се прилага защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.
Възражението на ищеца за нищожност на договора поради противоречие с
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, е неоснователно. Този извод следва от представения по делото екземпляр
от договора за кредит, от който и без необходимост от специални знания е видно, че е
спазено изискването за шрифт и за яснота и разбираемост на текста.
Съгласно чл. 5 от договора за кредит той се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Мултитюд Банк“ в полза на дружеството, като с одобряването от
дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с
обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето,
предоставило обезпечението.
По делото е представен от ищеца и сключеният въз основа на чл. 5 от договора за
кредит Договор за гаранция /поръчителство/ от 28.02.2023 г. Съгласно чл. 1.6. от договора за
поръчителство възнаграждението, което ищецът дължи по него, е в размер на 162 лв.
Ищцовото възражение за нищожност на договора за поръчителство поради липса на
съгласие, обосновано с твърдения, че не го е подписал, е неоснователно, защото договорът
за поръчителство /подобно на договора за кредит/ е сключен като договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, което е видно от чл. 2.2. и чл. 2.3. от договора за
поръчителство.
Що се отнася до възражението на ищеца за нищожност на договора за потребителски
кредит в неговата цялост поради противоречието му с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК съдът намира следното:
В договора за кредит е посочен ГПР в размер на 49.06 %, като според чл. 4 той
включва само лихвата, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Посоченият размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за поръчителство, сключен от
кредитополучателя с „Мултитюд Банк“, което възнаграждение е част от общия разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
4
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая при съпоставка на публично достъпните данни в Търговски регистър на
Република България и в Търговски регистър на Малта /достъпен на https://registry.mbr.mt/ се
установява, че едноличният собственик на капитала на ответника „Ф.Б.“ ЕООД е „Мултитют
СЕ“ /чуждестранно юридическо лице, регистрирано във Финландия/, като същото лице е и
единият от собствениците на „Мултитюд Банк“ П. Л. С. Следователно налице е хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 ДР ТЗ. Този извод се подкрепя и от установения по
делото факт, че плащането на таксата за предоставяне на гаранция е разсрочено на месечни
вноски с падежи, съвпадащи с падежите на погасителните вноски по договора за кредит.
В договора за кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от „Мултитюд
Банк“, като това дружество е предварително одобрено от кредитора, предвид което и при
наличните данни за свързани лица съдът намира, че за кредитора е било изначално известно,
че договор за поръчителство ще бъде сключен, като той е запознат и с условията, при които
биват сключвани договорите за поръчителство от „Мултитюд Банк“.
Възнаграждението за поръчителство безспорно е свързано с договора за кредит,
доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. В случая предоставянето на
обезпечение под формата на поръчителство представлява задължително условие, за да бъде
изобщо разгледана заявката за кредит, който извод следва от клаузата на чл. 2.1. от договора
за поръчителство, от която може да се заключи, че той е сключен след като ищецът е
кандидатствал за отпускане на потребителски кредит, но преди кредитът да му бъде
предоставен. При липса на доказателства по делото относно предоставената на потребителя
преддоговорна информация и за предоставена му реална възможност /включително
техническа, доколкото договорът за кредит е сключен като договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние/ да представи различен вид обезпечение, включително да
представи поръчителство от различно лице, съдът намира довода на ответника, че ищецът е
имал избор и е избрал да обезпечи кредита с поръчителство от „Мултитюд Банк“, за
неоснователен. Този извод не се разколебава от клаузата на чл. 5 от договора за кредит,
според която кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице, който да бъде одобрен от кредитора
в процедурата по кандидатстване за кредит, както и че е запознат, че всеки одобрен от
кредитора поръчител му дава еднаква възможност да получи кредит при едни и същи
търговски условия, защото тази клауза очевидно е част от предварително изготвения от
кредитора и предоставен на кредитополучателя текст на договора, върху който не се доказва
5
ищецът да е имал възможност да влияе, поради което не може да се приеме, че тя отразява
действително проведени преговори между страните във връзка със сключването на договора
за кредит и действително предоставена на потребителя възможност за избор дали и как да
обезпечи договора за кредит. Дори и да се приеме, че на кредитополучателя действително е
била предоставена възможност да избере да обезпечи кредита с поръчителство от физическо
лице, чл. 5 от договора сочи, че физическото лице следва да бъде одобрено от кредитора в
процедурата по кандидатстване за кредит, но са неясни условията, на които то следва да
отговаря. Тази неяснота и безграничната възможност за преценка от страна на кредитора на
практика означават, че единственото обезпечение, което със сигурност би довело до
одобрение на заявката за кредит, е предложеното от кредитора и свързано с него
юридическо лице – „Мултитюд Банк“. От това следва, че правоотношенията по двата
договора са взаимно свързани и осигуряването на поръчителство – при това от определено
свързано с кредитора трето лице, е било необходима предпоставка за предоставяне на
потребителския кредит при условията по договора.
Следователно събраните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани
лица обуславят извод, че уговореното възнаграждение по договора за поръчителство е част
от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, изброяването в
който не е изчерпателно. Ето защо това възнаграждение следва да бъде включено при
изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита /аргумент от чл. 19,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК/, което в случая не е сторено. Последното е видно както от чл. 4 от
договора за кредит, така и от факта, че в договора за кредит изобщо не е отбелязана
дължимостта във връзка с него на възнаграждение за поръчителство. На следващо място, от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза също се изяснява, че при определяне на
ГПР в размер на 49.06 % кредиторът е включил само разходите за договорна лихва. От
същото заключение се установява, че действителният размер на ГПР, при изчисляването на
който е взето предвид и възнаграждението за поръчителя, възлиза на 887.10 %.
Следователно действителният размер на ГПР е многократно по-висок от обявения в
договора за кредит.
По изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Те следва да се приемат за изпълнени,
когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му
размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. След като в договора за кредит не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
6
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/.
Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост поради противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, безпредметно е да бъдат разглеждани останалите
релевирани от ищеца основания за неговата нищожност, нито подлежи на разглеждане
евентуалният иск.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на
главно пълно доказване извършена от него в полза на ответника престация на определено
благо – парична сума в размер на 5 лв., платена като възнаграждение за поръчителство във
връзка с договора за кредит, и получаване на сумата от ответника. В тежест на последния
при установяване на горните факти е да докаже наличието на правно основание за
получаване на процесната сума.
Основателността на иска за прогласяване нищожност на договора за кредит означава,
че е нищожна и клаузата на чл. 5 от него, предвиждаща задължение за кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство от „Мултитюд Банк“, като тя
влече нищожност и на договора за поръчителство, сключен между ищеца и „Мултитюд
Банк“, в който е уговорено задължение за ищеца за заплащане на възнаграждение за
поръчителство, доколкото двата договора са сключени от свързани лица и следва да се
разглеждат като едно правно и икономическо цяло. Оттук следва извод за недължимост от
кредитополучателя на възнаграждение за поръчителство във връзка с отпуснатия му кредит.
По делото обаче не е доказано плащане от ищеца в полза на ответника на сума като
възнаграждение за поръчителство. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
изяснява, че предсрочно е платена сума в размер на 616.01 лв., като тя е осчетоводена в
погасяване на задълженията към „Ф.Б.“ ЕООД за главница в размер на 600 лв. и договорна
лихва в размер на 16.01 лв. Доказателства за други извършени плащания от ищеца в полза
на ответника не са събрани. Предвид изложеното и при прилагане на последиците от
неизпълнение на доказателствената тежест съдът намира, че плащането от ищеца на
възнаграждение за поръчителство и получаването на сумата от ответника са останали
недоказани.
Ето защо предявеният частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва
да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сторените от него разноски за уважения иск, възлизащи общо на 62.50 лв., както следва: 50
лв. – държавна такса; 12.50 лв. – такса за съдебни удостоверения. Претендираните с искова
молба разноски за адвокатско възнаграждение не му се дължат, защото не е доказал
извършването на такъв разход по делото.
7
Доколкото един от предявените искове – този с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, е изцяло неоснователен, съдът намира, че чл. 78, ал. 3 ГПК намира приложение, поради
което ответникът има право на разноски за изцяло отхвърления иск. В случая той е бил
защитаван от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК му се
дължи юрисконсултско възнаграждение, равняващо се на половината от минималното
юрисконсултско възнаграждение, т.е. в размер на 50 лв.
На основание чл. 77 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на Софийски
районен съд сумата от 250 лв. – възнаграждение за съдебно-счетоводна експертиза, платено
от бюджета на съда, за което е останал задължен.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ул. „К.К.“ 20, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „М. 3“, бл. 1, бул. „А.м.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, че Договор за
потребителски кредит № .../28.02.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
поради противоречие на закона – на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „К.К.“ 20,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „М. 3“, бл.
1, бул. „А.м.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 лв. – част от вземане в
общ размер на 162 лв., представляващо получено без основание от ответника
възнаграждение за поръчителство във връзка с Договор за потребителски кредит №
.../28.02.2023 г., ведно със законната лихва от 15.02.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„М. 3“, бл. 1, бул. „А.м.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на И. К. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ул. „К.К.“ 20, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 62.50
лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „К.К.“ 20, да заплати на
„Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „М. 3“, бл. 1, бул.
„А.м.“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК сумата от 50
лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „К.К.“ 20, да заплати на
Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 250 лв. – разноски за
възнаграждение за съдебно-счетоводна експертиза, за които е останал задължен.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9