Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр.
София, 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д
възивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и първи януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРАКОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия
Мария Малоселска въззивно гражданско дело № 4150 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 274790 от 14.11.2019 г., постановено по гр. д. № 77487
по описа за 2018 г. на СРС, Трето гражданско отделение, 141 състав, е допуснато
извършването на съдебна делба между Д.Т.Б. и Л.С.М. на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 9 с
идентификатор № 68134.106.198.1.8 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед РД-18-33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор
на АГКК, с площ от 73,80 кв.м., находящ се в гр. София, ул. „*****, заедно с
прилежащите му таванско и избено помещение и 315/3875 идеални части от дворното
място и общите части на сградата, при съседи: на същия етаж: №
68134.106.198.1.9, под обекта: № 68134.106.198.1.6, и над обекта: №
68134.106.198.1.10, при следните ДЯЛОВЕ:
- 1/4 идеалнa част за Д.Т.Б.;
- 3/4 идеални части за Л.С.М..
Срещу решението е
постъпила въззивна жалба от съделителя Л.С.М., с която съдебният акт се обжалва
с доводи за неправилност, нарушения на материалния и процесуалния закон при
постановяването му, както и неправилен анализ на събраните по делото свидетелски
показания. Жалбоподателят счита, че неправилно първият съд не уважил
възражението за придобивна давност, направено от ответника с отговора на
исковата молба. Съдът не съобразил обстоятелството, че за ответника била налице
обективна невъзможност да манифестира намерението си за своене на останалите
съсобственици, като не изложил мотиви в тази връзка. Иска от въззивния съд,
след като приеме, че възражението за изтекла в полза на въззивника придобивна
давност е основателно, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска
за делба.
Подаден е отговор
на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство Д.Т.Б., с който
жалбата се оспорва като неоснователна. Въззиваемият счита, че ответникът не е
посочил период, през който е упражнявал фактическа власт върху имота единствено
за себе си. От друга страна, от събраните по делото доказателства, не се
установявало това възражение на ответника да е основателно. Подчертава, че
ищецът е придобил идеална част от правото на собственост върху имота през 2016
г., когато е починал неговият наследодател. Искането до въззивния съд е да
потвърди първоинстанционното решение.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и доводите на въззиваемия,
намира за установено следното от фактическа страна:
Като писмено
доказателство по делото е приет нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 47, том III,
регистър 1247, дело №
1183/1947 г., от съдържанието на който се установява, че С.П.М. е придобил
собствеността върху апартамент № 9, находящ се в гр. София, бул. „*****, на
втория етаж във вход Б от ЕС „Бор“ с квадратура 73,80 кв.м., също едно таванско
помещение с площ 15 кв.м. и зимнично помещение с площ 9 кв.м., както и
припадащите се 315/3875 идеални части от дворното място с обща площ 449,92
кв.м. и съответните части от общите части на сградата.
Не е спорно между страните, поради което и в първото по
делото заседание пред СРС е отделен за безспорен факта, че към момента на придобиване
на имота по силата на сключения договор за покупко-продажба купувачът С.М. се е
намирал в граждански брак с Р.И.М..
Видно е от представеното по делото удостоверение за
наследници на С.М., че същият е починал на 12.12.1979 г., като е оставил за
свои наследници по закон Р.И.М.– съпруга, Н.С.Б.– дъщеря и Л.С.М. – син.
Н.С.М.е починала на 30.07.1994 г. и е оставила за свои
наследници по закон съпруга си Б.Т.Б. и С.Б.Б. – син /съгласно удостоверение за
наследници на л. 8 в кориците на гр.д. № 77487/2018 г. на СРС/.
На следващо място установява се от удостоверение за
наследници от 11.03.1999 г., че Р.И.М.е починала на 10.06.1998 г., като нейни
наследници по закон са Л.С.М. и синът на Н.С.Б.– С.Б.Б..
С.Б.Б. е починал на 15.01.2015 г., видно от удостоверение за
наследници от 30.09.2015 г., като негов единствен наследник по закон е възходящият
му от първи ред – Б.Т.Б..
Установява се още от съдържанието на удостоверение за
наследници от 11.08.2016 г., че Б.Т.Б. е починал на 05.08.2016 г., като негов
наследник по закон е Д.Т.Б. – негов брат.
В хода на
първоинстанционното производство е представен и нотариален акт за прехвърляне
на имот срещу задължение за издръжка и гледане № 150, дело № 25279/1993 г., като
по силата на сключения договор Р.И.М.е прехвърлила правото на собственост върху
1/2 идеална част от процесния апартамент № 9 на сина си Л.С.М..
Установява се на
следващо място от представените схема № 15-538748-01.08.2018 г. на
самостоятелен обект в сграда и удостоверение за идентичност на положението, а и
това обстоятелство не е спорно между страните, че процесният апартамент № 9,
описан в нотариален акт № 47 от 1947 г., е нанесен на кадастралната карта и е
вписан в кадастралните регистри на гр. София с идентификатор №
68134.106.198.1.8.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез
разпит на свидетеля Л.П.К., дългогодишен познат на ответника Л.М.. От
показанията на този свидетел се установява, че ответникът живее в апартамента много
отдавна, като свидетелят го е посещавал още през осемдесетте години /без да
влиза вътре/, когато по това време в имота са живеели още майката на М., както
и неговата сестра и съпругът й. След 1990 г. в имота живеели М. и майка му, а
свидетелят посещавал имота по 3-4 пъти в годината, за да помага на ответника.
Състоянието на апартамента било вехто – каквото го оставила майката на Л.М..
Заявява, че не познава ищеца и никога не го е виждал в имота. Свидетелят
споделя, че знае от ответника, че племенникът му е починал.
При
тези фактически констатации, съдът намира от правна страна следното:
От анализа на събраните по делото доказателства се
установява, че през 1947 г. по време на брака, сключен между С.М. и Р.М., на
името на съпруга с договор за покупко-продажба, е придобит процесния апартамент
№ 9, находящ се на бул. „Евлоги Г.“***.
Правилни са изводите на първия съд, че по време на
придобиване на имота, е била в сила нормата на чл. 16 от Наредба – Закон за
брака /обн. ДВ бр. 108 от 12.05.1945 г., в сила от 28.05.1945 г., отм. ДВ бр.
182 от 9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г./, действала към датата на
сключване на договора за покупко-продажба. При действието на този нормативен
акт апартаментът е станал собственост на страната по сделката - С.М.. С влизане
в сила на Семейния кодекс /обн. ДВ бр. 23 от 22.03.1968 г., в сила от
22.05.1968 г., отм. ДВ бр. 41 от 28.05.1985 г., в сила от 1.07.1985 г./ и по
силата на нормата на чл. 103 от същия, новата уредба разпростира действието си
по отношение на имуществените отношения между съпрузите по заверените бракове
относно имуществата, придобити преди влизането на СК. Така по силата на
разпоредбата на чл. 13, ал. 1 СК /1968 г./ жилището, закупено от С.М., вече е
имало статут на съпружеска имуществена общност, т.е. представлявало е общо
имущество на двамата съпрузи, както правилно е отбелязъл и първият съд. Имуществената
общност се е прекратила със смъртта на С.М. на 12.12.1979 г. В разрез с нормата
на чл. 14, ал. 7 СК /1968 г./ обаче, СРС е приел, че Р.М. в качеството си на
преживяла съпруга е наследила дял от общото имущество, включено в наследството
на починалия й съпруг.
С Тълкувателно
решение № 47 от 29.XII.1979 г., ОСГК, ВС е прието, че със смъртта на единия от
съпрузите се прекратява имуществената общност, престава действието й като
такава и от деня на смъртта тя се превръща в обикновена (дялова) обща
собственост. Това превръщане означава, че полагаемата се на починалия съпруг по
закон 1/2 част от общата съпружеска имуществена общност (чл. 14, ал. 3 СК) се
включва в неговия патримониум и се присъединява към другото му невлизащо в
общността имущество и всичко това като цяло в този момент става наследствена
общност на наследниците. Другата 1/2 от съвкупността от вещи и права върху
вещи, дотогава влизащи в семейната имуществена общност, в момента на
прекратяването на общността по закон се включва в патримониума на преживелия
съпруг. А това означава, че преживелият съпруг получава своето, което е имал
приживе с починалия вече съпруг. Или с разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК
преживелият съпруг се явява като наследник в две качества: той е наследник без
дял спрямо частта от наследствената маса, която е била част от имуществената
общност, и наследник с дял по отношение на частта, която приживе на наследодателя
не е била имуществена общност. Това двояко положение на преживелия съпруг е
налице само при хипотезата на наследяване с децата на починалия съпруг,
независимо от кой брак на наследодателя.
Ето защо включената в наследството на С.М. ½ идеална част
от процесния недвижим имот е придобита по наследяване само от неговите
низходящи от първи ред – по ¼ идеална част от апартамента са придобили Л.М.
и Н.Б.. Преживялата съпруга Р.М. е останала собственик на другата ½
идеална част от имота, който до момента на смъртта на С.М. е бил общо имущество
на съпрузите.
С оглед изложеното, по силата на сключения през 1993 г.
договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, Р.М. се
е разпоредила със своята идеална част от имота, прехвърляйки я на ответника Л.М..
Следователно с настъпването на транслативния ефект от сделката М. се легитимира
като собственик на ¾ идеални части от апартамента, до какъвто извод е
достигнал с решението си и първоинстанционният съд.
Следва да се даде отговор на въпроса за принадлежността на
правото на собственост върху другата ¼ идеална част от имота, която Н.Б.
е придобила по наследяване от своя баща С.М. след смъртта му през 1979 г.
Тази квота в съсобствеността на имота след смъртта на Н.Б.
през 1994 г. е преминала при равни права към нейните наследници по закон – С.Б.Б.
и Б.Т.Б., като всеки от тях е придобил по 1/8 идеална част. След смъртта на С.Б.
неговият дял в съсобствения имот е придобит от възходящия му Б.Т.Б., като към
момента на смъртта си наследодателят на ищеца е имал ¼ идеална част от
имота. Тази част ищецът Д.Б. е наследил в качеството си на единствен
правоприемник на своя брат след смъртта му, настъпила на 05.08.2016 г.
Следователно ищецът се легитимира като собственик на ¼ идеална част от
апартамент № 9, както е приел с обжалваното решение и първоинстанционният съд.
Възражението за придобивна давност, направено от ответника с
отговора на исковата молба, настоящият състав на съда, приема за неоснователно,
като съображенията за това са следните:
По реда на чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е дал указания
на ответника да изложи фактически твърдения дали и откога владее имота
изключително за себе си, кога и с какви действия е отблъснал владението на
ищеца. С молба от 22.08.2019 г. ответникът е конкретизирал периода на владение,
като е посочил, че владее имота от 10.06.1998 г. и е заявил, че е отблъсквал
владението на ищеца и всякакви трети лица, като е упражнявал правата си на
собственик.
Правилно СРС е посочил, че в случаите на наследяване като
общо правоприемство владението е част от имуществото на наследодателя и с
приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че
само един от тях остава в наследствения имот. По начало упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не
бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил
фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици,
какъвто е случаят при наследяване, то го прави държател на техните идеални
части, и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за
да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици. В този смисъл са постановките на
Тълкувателно решение № 1/2012 г. ОСГК, ВКС.
В конкретния случай по делото е установено, че ответникът Л.М.
е живял в имота още към момента на смъртта на наследодателя му С.М., като след
нея е продължил да живее там. Същевременно съсобствеността между ответника и
неговата сестра Н.Б. е възникнала от наследяването на общия им наследодател С.М., с
оглед което съдът приема, че ответникът М., оставайки в имота, е бил държател
на идеалната част от съсобствения имот на сестра си Н.Б.. Не се установява по
делото ответникът да е манифестирал действия пред сестра си, а в последствие пред
нейните наследници /С.Б. и Б.Б./, сочещи на намерението му да придобие тази
¼ идеална част по давност. От показанията на свидетеля Кунчев съдът
приема за установено, че ответникът е живял в имота, но последното не е
достатъчно, за да се приеме, че е отблъснал владението на сестра си Н.Б. и
най-вече владението на нейните наследници /доколкото периодът, на който се
позовава ответника следва във времето смъртта на Н.Б./. По делото е установено,
че състоянието на апартамента е вехто, каквото го оставила Р.М. преди да
почине, т.е. не се установява ответникът да е предприел например действия по
извършване на подобрения или други някакви едностранни действия, които да е
довел до знанието на останалите съсобственици, демонстрирайки, че не се
съобразява с правата им, от които обстоятелства да бъде извършена преценка, че
е налице своене.
Както е
прието с мотивите на цитираното тълкувателно решение завладяването частите на
останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи
чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това
е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства
трябва да бъдат доказани. С въззивната жалба ответникът за първи път се
позовава на обстоятелството, че е бил в обективна невъзможност да демонстрира
владението си на останалите съсобственици. В тази връзка въззивният съд приема,
че от една страна ответникът не се е позовал на тази невъзможност, излагайки
фактически твърдения за такива обстоятелства в хода на първоинстанционното
производство. От друга страна, фактическите обстоятелства, сочещи на обективна
невъзможност, също подлежат на установяване в хода на съдебното дирене, а
доказателства, сочещи наличието на пречки от обективно естество, не са налице.
В последователната си практика Върховният касационен съд
приема, че обективна невъзможност за демонстриране на владението е налице
например, когато на сънаследника - владелец не е било известно наследодателят
да има и други наследници поради липса на данни за това в регистрите на
населението, или когато невладеещият съсобственик е напуснал пределите на
страната и адресът му е неизвестен. В тези случаи, за да бъде осъществен
фактическият състав на придобивната давност, е достатъчно владеещият
съсобственик да е изявил намерението си да свои целия имот за себе си по
отношение на всички - чрез извършване на такива действия, които не оставят
съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си, и за които всеки
заинтересован може да узнае /в този смисъл Решение № 1 от 8.05.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 231/2018 г., I г. о., ГК, Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016
г., II г. о., ГК, Определение № 610 от 13.12.2018 г. на ВКС по гр. д. №
672/2018 г., II г. о., ГК и др./.
Наред с горепосоченото състоянието на обективна невъзможност
следва да се разглежда като изключение и поради това не може да се прилага
разширително /така Определение № 2 от 2.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2333/2017
г., I г. о., ГК и др./.
В конкретния случай не се установява такова състояние на
обективна невъзможност да е било налице за ответника. Видно е от представените
по делото удостоврения за наследници, че сестрата на ответника Н.Б. е починала
в гр. София, като последният регистриран адрес на лицето е на територията на
Столична община, също така актът за смърт е съставен от общинската
администрация на Район „Студентски“, СО. Същото следва да се посочи и за
низходящия на Н.Б. – С.Б., починал на 15.01.2015 г. По отношение на прекия
наследодател на ищеца ответникът също не е установил да е била налице обективна
невъзможност да демонстрира своене. Също така от свидетелските показания на
разпитания пред първия съд свидетел Кунчев става ясно, че ответникът е знаел за
смъртта на своя племенник, с оглед което съдът намира, че по делото не са
налице индиции състояние на обективна невъзможност да е възпрепятствало Л.М. да
манифестира пред наследниците на сестра си завлядяване на техните идеални части.
В допълнение на изложеното следва само да се посочи, че
ищецът е придобил ¼ идеална част от процесния апартамент на основание
наследяване от своя брат през 2016 г., а исковата молба за делба е подадена на
07.12.2018 г. Следователно дори ответникът да е отблъсквал владението на ищеца,
то изтеклият период от време не е достатъчен за основателността на възражението
за придобивна давност, на което се позовава.
Ето защо предявеният иск за делба е основателен, както
правилно е приел с решението и първоинстанционният съд. Изводите на двете
съдебни инстанции относно размера на дяловете в съсобствеността съвпадат, с
оглед което обжалваното решение следва да се потвърди.
Относно разноските за въззивната инстанция:
Съгласно чл. 355 ГПК страните заплащат разноските в
делбеното производство съобразно стойността на своите дялове, които се определят
във фазата по извършване на делбата - следователно в първата фаза на делбеното
производство при уважаване на иска за делба разноски по него не се присъждат.
При отхвърляне на иска за делба разноски се дължат на общо основание. Поради
това разноски за настоящата инстанция не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 274790
от 14.11.2019 г., постановено по гр.д. № 77487 по описа за 2018 г. на СРС, Трето
гражданско отделение, 141 състав.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.