О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

№ 260505

 

гр. Пловдив, 12.03.2021 година

 

 

            ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХІ състав, в закрито заседание на 12.03.2021 г., в състав

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ : МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА

 

 

като разгледа докладваното от съдията Т. дело № 153 / 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

 

Производството е по реда на чл. 130 от ГПК.

 

Производството по делото е образувано въз основа на исковата молба, подадена по електронен път на 08.03.2021 год. от К.Ю.К., действащ в качеството си на изпълнителен член на Съвета на директорите на „Красикапласт” АД, в несъстоятелност, против Националната агенция по приходите /НАП/.

Предявен е установителен иск за прогласяване на нищожността на определение № 260347 / 22.02.2021 год., постановено от съда по несъстоятелността на „Красикапласт“ АД по т.д. № 676/2011 год., с което на основание чл. 692 ТЗ са одобрени изготвените допълнителни списъци на  приети и неприети вземания, предявени по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ и обявени в Търговския режгистър на 04.12.2020 год.

В исковата молба са изложени съображенията, поради които ищецът счита оспорения съдебен акт за нищожен, като най-общо нищожността му произтича от обстоятелството, че съдът е излязъл извън рамките на правораздавателната си компетентност.

Съдът се запозна с постъпилата молба и пристъпи към проверка допустимостта на предявения иск по реда на чл. 130 ГПК.

При извършената проверка съдът приема предявения иск за недопустим, като основанията за това са две групи:

 

I.             Първата група съображения касаят наличието на активна процесуална легитимация у лицето, подало исковата молба от името на дружеството в несъстоятелност.

 

Ищец по делото е „Красикапласт” АД – в несъстоятелност.

С решение от 28.02.2013 год., постановено по т.д. № 676 / 2011 год. по описа на ПОС, е открито производство по несъстоятелност на дружеството.

Събранието на кредиторите на „Красикапласт” АД, проведено на 10.04.2013 год., е взело решение, с което за постоянен синдик на дружеството е избран временния синдик К.П.И.. С определение на съда от 15.04.2013 год., въз основа на проведения избор, съдът по несъстоятелността е назначил К.П.И. за постоянен синдик да дружеството.

С решение на съда по несъстоятелността с № 413 / 29.08.2013 год., „Красикапласт” АД е обявено в несъстоятелност, постановено е прекратяване дейността на дружеството, обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника, прекратени са правомощията на органите на длъжника и длъжникът е лишен от правото да управлява и да се разпорежда с имущество, включено в масата на несъстоятелността. Постановено е започване на осребряването на имуществото, включено в масата на несъстоятелността.

По партидата на „Красикапласт” АД в Търговския регистър са вписани както факта на прекратяването на правомощията на органите на управление, така и обстоятелството, че постоянен синдик на дружеството е К.П.И..

Нормата на чл. 658, ал. 1 ТЗ урежда правомощията на синдика. Първото от тях е да представлява длъжника. След обявяването на последния в несъстоятелност неговите органи са с прекратени правомощия, като са лишени и от представителните си права.

Изключенията от това правило са изчерпателно регламентирани в чл. 635, ал. 3 ТЗ. Според тази норма органите на длъжника - юридическо лице  могат да извършват лично процесуални действия от името на несъстоятелния длъжник по две групи дела.

Първата група е - в рамките на самото производство по несъстоятелност.

А във втората група дела са включени:

1./ производствата по искове по чл. 649 ТЗ /при предявен отменителен иск/;

2./ производствата по исковете по чл. 694 ТЗ /установителните искове досежно съществуването или несъществуването на вземания на кредиторите/, както и

3./ производствата по чл. 621а, ал. 2 ТЗ. Според т. 1 на чл. 621а, ал. 2 ТЗ такъв иск е искът по чл. 663, ал. 3 ТЗ, като без значение е дали към момента на предявяването на иска производството по несъстоятелност е висящо или е приключило.

Предявеният от името на дружеството в несъстоятелност иск не попада сред изключенията по чл. 635, ал. 3 от ТЗ, при които длъжникът може да действа лично, чрез органите си. Той е лишен от представителни права, те принадлежат единствено на синдика, който представлява „Красикапласт” АД.

Предявеният установителен иск е самостоятелен. Макар и насочен към обявяване на нищожността на съдебен акт, постановен в производството по несъстоятелност, искът не е предявен в рамките на производството по несъстоятелност, поради което органите на дружеството не могат да го представляват. Делото несъмнено не е образувано по иск за попълване на масата на несъстоятелността, нито съставлява установителен иск за съществуване или несъществуване на вземане спрямо несъстоятелния по чл. 694 ТЗ, респ. иск по чл. 621а, ал. 2 ТЗ вр. чл. 663, ал. 3 ТЗ и така не попада във втората група дела, по които длъжникът може да се представлява от органите си на управление.

Следва да се отчете, че според чл. 101 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия на страните, като в случай на нередовност, указва на страната в какво се състои порочността и й дава срок за поправката. В случая обаче даването на указания исковата молба да се приподпише от лицето, което надлежно може да представлява „Красикапласт” АД по дела, различни от предвидените в чл. 635, ал. 3 ТЗ, а именно от синдика, е безпредметно, тъй като, както от предмета и характера на делото е ясно, че подобно потвърждаване на процесуалните действия, извършени от К.К., е немислимо, доколкото сам синдикът е изготвил списъци с приети вземания, които е поискал да бъдат одобрени от съда с определение. Указания по чл. 101 ГПК биха били безпредметни.

Ето защо, съдът приема предявения иск за процесуално недопустим като подаден от лице без представителна власт да извършва процесуални действия от името на „Красикапласт“ АД /н./.

 

II.            Втората група съображения за недопустимост на предявения установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК да има за предмет постановено от съда определение по висящо дело:

 

Според разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, на която е основан предявения установителен иск, нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Ал. 2 следва систематично ал. 1 според която при въззивното обжалване на съдебното решение въззивният съд може да прогласи нищожността на съдебния акт и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение. Ал. 3 предвижда компетентността на въззивния съд при други пороци на съдебното решение – когато то е недопустимо, а чл. 271 урежда компетентността на въззивния съд при преценка за неправилност на оспорения съдебен акт.

Поставя се въпросът дали разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, предвиждаща възможност за прогласяването на нищожността на съдебното решение по исков ред е приложима и по отношение на останалите актове на съда, постановявани в хода на съдебния процес, доколкото предмет на предявения иск е не съдебно решение, а определение.

 В доктрината и в съдебната практика актовете, които постановява съдът, се означават с родовото понятие „съдебни постановления”. В него се включват разпорежданията, определенията и решенията, като всеки от тези актове има своята специфика.

Най-важната разлика между решенията, от една страна, и определенията и разпорежданията, от друга страна, е, че само с решение съдът се произнася по съществото на спора или на правото, за упражняването на което се търси неговото съдействие, както и че единствено съдебните решения „надживяват” процеса, т.е. пораждат правните си последици след неговото приключване.

С определения съдът се произнася по процесуални въпроси, касаещи движението (хода) на делото (примерно определението по чл. 140 ГПК за насрочване на делото, за спиране на производството по чл. 229 ГПК, за неговото възобновяване по чл. 230 ГПК), включително и неговото прекратяване в предвидените от закона случаи (недопустимост на иска, установена след началото на производството, оттегляне или отказ от иск (чл. 232 ГПК и чл. 233 ГПК), прекратяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство (чл. 231, ал. 1 ГПК)).

С разпорежданията съдът се произнася по други въпроси, които имат технически или организационен характер, но нито предопределят движението на производството, нито с тях се създават, признават, отричат или защитават субективни права.

Чл. 270, ал. 2 ГПК изрично посочва съдебните решения, които са един от трите вида съдебни постановления, като подлежащи на оспорване относно своята валидност с иск или чрез възражение.

Според разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК: „Доколкото в този раздел няма особени правила, за производството по частните жалби се прилагат съответно правилата за обжалване на решенията.” Тази разпоредба се намира в глава двадесет и първа от ГПК „Обжалване на определенията”, а чл. 270, ал. 2 ГПК – в глава двадесета „Въззивно обжалване”.

При отговора на въпроса съдът има предвид, че в гражданското процесуално право, като един от клоновете на публичното право, разширителното тълкуване е недопустимо, дори когато изглежда, че се създава едно допълнително субективно право за частноправния субект. Всъщност при този вид тълкуване в настоящия случай би се създало и допълнително правомощие за съда – да разгледа и реши иск за прогласяване на нищожност на още два вида съдебни постановления. Така би се разширила компетентността на държавния орган (съда), а както в доктрината, така и в практиката няма съмнение, че на органите на държавната власт е разрешено и те са длъжни да извършват само онези действия и да издават единствено онези актове, които законът изрично им възлага. Затова трябва да се има предвид, че чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда и правомощие на държавен орган, а не само средство за защита на частноправния субект срещу нищожен съдебен акт.

Когато законодателят иска да се приложи по аналогия едно производство, уредено за определен вид съдебни актове, спрямо друг вид, то той посочва това изрично. Пример за такова препращане е разпоредбата на чл. 279 ГПК: „Разпоредбите на чл. 274-278 се прилагат съответно и за частните жалби срещу разпорежданията на съда.” Когато изрично препращане няма, то не може да се презюмира, че законодателната воля е била в полза на такова, а по-скоро обратното – че законодателят не е желаел уреденото от него производство да се приложи и спрямо актове, за които не го е предвидил.

Чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към производството за обжалване на решенията, но самата разпоредба на чл. 270, ал. 2 ГПК не се отнася изобщо до обжалването на решенията. Всъщност систематичното място на нормата, съдържаща се в чл. 270, ал. 2 ГПК, изобщо не е в глава двадесета „Въззивно обжалване”, тъй като не касае въззивното обжалване, което е редовен способ за проверка на невлязло в сила съдебно решение от въззивната съдебна инстанция. Затова препращането, съдържащо се в чл. 278, ал. 4 ГПК, изобщо не обхваща правилото, което се извежда от текста на чл. 270, ал. 2 ГПК.

Целта на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК е да се прогласи нищожността на съдебно решение, което обвързва страните със сила на пресъдено нещо. С прогласяването на нищожността страните биха се освободили от овързващата сила на решението.

Последица от силата на пресъдено нещо е непререшимостта на спора: според чл. 299 ГПК спор, разрешен със сила на пресъдено нещо не може да бъде пререшаван, а повторно заведеното дело се прекратява. Със сила на пресъдено нещо се характеризират единствено съдебните решения. Съдебните определения не се ползват с подобна сила.

В тази връзка следва да се има предвид, че определението на съда по чл. 692 ТЗ, с което той се произнася по одобряването на списъците с приети и неприети вземания, не подлежи на обжалване. Но това определение не се ползва със сила на пресъдено нещо.

Спорът за съществуването на вземаното, респ. неговото несъществуване, може да бъде поставен за разрешаване по исков ред с предявяването на иск по чл. 694 ТЗ. Вземане, включено в одобрения от съда списък с приети вземания няма качеството на „прието вземане“ ако по отношение на неговото съществуване е предявен иск по чл. 694 ТЗ – чл. 693 ТЗ. Легитимираните лица да предявят установителен иск по чл. 694 ТЗ са изброени в ал. 1, 2 и 3 на тази разпоредба, като според ал. 1 сред активно легитимираните лица е и самият длъжник, който може да оспори съществуването на вземане, включено в списъка на приетите вземания. Иск по чл. 694 ТЗ във връзка с вземанията на НАП по същите списъци вече е предявен и е образувано т.д. № 170/2021 год. по описа на ОС – Пловдив. Едва влязлото в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 694 ТЗ ще се ползва със сила на пресъдено нещо. Само по отношение на него би бил допустим иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, доколкото за този иск ще бъде налице правен интерес от предявяването му, за да се преодолее обвързващата сила на СПН.

 

III. Следва единствено за пълнота да се посочи, че липсва основание да се възприемат доводите на ищеца, че оспореното определение на съда, с което съдът се произнася по одобряване на списъци на приети и неприети вземания, има обратно действие /ex tunc/, считано от деня на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност. Законът не предвижда подобно обратно действие, а такова е допустимо само при изричното му придвиждане. Напротив, в чл. 730 ТЗ е посочено изрично, че кредитор, предявил вземането си след извършено разпределение, се включва в следващите разпределения без право на изравняване съобразно вече платеното. Следователно по-късно предявените и приети вземания не водят до промяна във вече извършени разпределения, а се удовлетворяват занапред, от постъпилите суми от последващи осребрявания.

 

IV. Наред с това, отново единствено за пълнота, следва да се посочи, че при постановяване на съдебно определение не може да се говори за излизане извън пределите на правораздавателната власт, като основание за нищожност на съдебния акт.

Правораздаването най-общо се определя от правната доктрина като дейност за защита и санкция при правонарушения чрез разрешаване със сила на пресъдено нещо на правни спорове от неутрален и независим орган с участие на страните по спора.

Определението по едно съдебно дело, в това число това по чл. 692 ТЗ, не се ползва със сила на пресъдено нещо, не съставлява акт на правораздаване, поради което по дефиниция не би могло да бъде постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, за да може с прекрачване на тези предели, съдът да излезе извън правораздавателната си компетентност.

 

Предвид всичко изложено, съдът приема предявеният иск за процесуално недопустим. Поради това производството по делото следва да бъде прекратено, а исковата молба, въз основа на която е образувано, да бъде върната.

 

Мотивиран от изложеното, съдът

 

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

 

П Р Е К Р А Т Я В А производството по т.д. № 153 / 2021 година на Окръжен съд – Пловдив, ТО, ХІ с. и ВРЪЩА ИСКОВАТА МОЛБА с вх. № 267971 / 08.03.2021 год.

 

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен съд - Пловдив в едноседмичен срок от съобщението до ищеца.

Същото подлежи на връчване, като се връчи на електронния адрес, от който е изпратена исковата молба.

 

           

 

СЪДИЯ :