Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 14683 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 30.09.2016г. по гр.д. № 38250/2015г. Софийски районен съд, 66 състав осъдил „С.К И К” ООД, ЕИК *********,
да заплати на Н.С.А.„В.Л.“, на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата 3 000 лв. с ДДС, представляваща
наемно възнаграждение по договор за наем от 10.05.2007г., изменен с допълнително
споразумение № 41/18.06.2008г., начислено за периода от 01.10.2010г. до
31.05.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.07.2015г.
- датата на депозиране на исковата молба, до окончателното й заплащане, като отхвърлил
този иск за периода от 01.06.2012г. до 30.06.2012г. и за разликата до пълния му
предявен размер от 3 600 лв. с ДДС, както и осъдил ответника да заплати на
ищеца на основание чл. 86 ЗЗД сумата 869.59 лв., представляваща мораторна
лихва, изтекла за периода от 29.03.2012г. до 01.07.2015г., като отхвърлил акцесорния
иск за разликата до пълния му предявен размер от 1 294.98 лв. и за периода от
29.09.2010г. до 29.10.2015г. и от 29.02.2012г. до 28.03.2012г. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 144
лв. – държавна такса, и 584.98 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Н.С.А.„В.Л.“, който го
обжалва в частта, с която главният иск е отхвърлен, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно
първостепенният съд приел, че за пълния предявен размер на иска следва да се
претендира обезщетение поради това, че наемното правоотношение е прекратено по
силата на договора. За определяне правното основание на иска нямало значене как
наемодателят е квалифицирал търсената от него сума – дали като обезщетение или
наемна цена, тъй като основанието на иска се определяло не от дадената от ищеца
правна квалификация, а от фактите, на които той се основава. Освен това за
времето, през което ползва имота след прекратяване на договора, независимо дали
по силата на самия договор или по силата на противопоставяне от наемодателя, до
връщане на наетата вещ наемателят дължал сума, която е съизмерима със средния
пазарен наем за подобни обекти, но не по-малко от уговорения наем. Поради това
моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо
това постанови друго, с което да уважи иска за разликата над 3 000 лв. до
пълния му предявен размер от 3 600 лв. с вкл. ДДС. Претендира разноски в
производството и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна „С.К И К” ООД не е депозирала отговор на жалбата по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, първоинстанционният съд е бил
сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с правно
основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 3 600 лв., представляваща неплатена
наемна цена с вкл. ДДС по договор за наем № 37/10.05.2007г., изменен с допълнително
споразумение № 41/18.06.2008г., дължима за м. 10.2010г. и за периода м.
03.2012г. – м. 06.2012г. включително, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от общо 1 294.98 лв., индивидуализирана по пера и размер в молба-уточнение
от 21.07.2016г. Претендирана е и законната лихва върху главниците от подаване
на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Ответното дружество, призовано по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК, не е
депозирало отговор на исковата молба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. С оглед
преценката за валидност, предмет на въззивна проверка за правилност е
първоинстанционното решение в частта, с която главният иск е отхвърлен за
разликата над 3 000 лв. до 3 600 лв. и за периода 01.06.2012г. –
30.06.2012г. В останалите му осъдителни части решението е влязло в сила.
Въззивният съд намира, че при постановяване на решението в атакуваната част
не са нарушени императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания е правилно по следните
съображения:
Принципно вярно е твърдението в жалбата, че правната квалификация на иска
се дава от съда въз основа на фактическите твърдения в исковата молба. В случая
ищецът твърди, че между него и ответника е бил сключен договор за наем, по
който ответникът-наемател бил неизправна страна и не заплатил в уговорения срок
дължимите наемни вноски за м. 10.2010г. и за периода м. 03.2012г. – м.
06.2012г. включително. С оглед тези твърдения, дадената от първостепенния съд
правна квалификация на главния иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД е правилна. Предвид
установеното по делото, че срокът на договора е бил продължен с допълнителното
споразумение до 31.05.2012г., и при липсата на твърдения срокът на договора да
е бил продължен или договорът да се е трансформирал в безсрочен по реда на чл.
236, ал. 1 ЗЗД, предявеният главен иск за разликата над 3 000 лв. до
пълния му предявен размер от 3 600 лв. и за периода 01.06.2012г. –
30.06.2012г. е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Действително, съгласно нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако след изтичане на срока
на наемния договор наемателят продължи да ползва имота въпреки
противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение за ползването,
като в практиката се приема, че размерът на обезщетението възлиза на средната
пазарна наемна цена, но не по-малко от уговорения наем. В случая обаче в
исковата молба няма изложени твърдения след изтичане срока на договора
наемателят да е продължил ползването въпреки противопоставянето на наемодателя,
поради което претенцията за м. 06.2012г. не може да бъде квалифицирана като
такава по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са твърденията в жалбата. След
като не е сезиран с такъв иск, съдът не би могъл да уважи претенцията за м.
06.2012г. на непредявено основание, тъй като би постановил процесуално
недопустимо решение.
Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което първоинстанцзионното решение следва да бъде потвърдено в
атакуваната част. Това обосновава и извод за присъждане на разноски в посочения
от СРС размер, определен съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемия не
се претендират, поради което съдът не се произнася по разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.09.2016г., постановено по гр.д. № 38250/2015г. на Софийски районен съд, 66 състав в обжалваната част, с която предявеният от Н.С.А.„В.Л.“ срещу „С.К
И К” ООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен
за разликата над 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 3 600 лв.
В необжалваните осъдителни части решението по гр.д. № 38250/2015г. на Софийски районен съд, 66 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.